Status Updates From Сто милиона години и един ден

"Тъгата ми е все същата, за четиресет години така и не се промени - накуцващо животно, което в сляпата си паника ми раздира стомаха, моли да излезе, върти се и се присвива, обаче прави точно обратното, забива се по-навътре, като не ми позволява да го извадя на дневната светлина, която най-сетне ще го убие."

"Днес разбрах, че бурите имаха вкус на камък и метал, който ни поцинковаше устите."

“В планината се умора от арогантност”

“Защото е нужно много малко, за да убиеш звезда. Достатъчна е една улична лампа.”

Тежкият миг да не вярваш вече в нищо или да вярваш във всичко…

Следващия път, когато зората ме побутнеше, нямаше да отворя очи. Защото това е клопка. Зората лъже онези,
които събужда. Изпълва ни с надежда, та по-успешно да ни разочарова. Залезът, остарял и помъдрял с още един, ми даде урок…

Още от дете класирам и подреждам всичко.
Истинско, фалшиво, бодящо, парещо, забавно или опасно, това, от което боли, и онова, което утешава - за да се надяваш да оцелееш, трябва да познаваш всичко.

- Искаш да се страхуваш от нещо ли? Страхувай се от това. Той ще ти счупи черепа. Ще се откърти под ръката ти.
Ще те разсече на две, ще те затрупа, жив ще те одере. Тук камъкът е по-опасен от вълците.

“Никога не знаеш дали ще намериш планината там, където си я оставил.”

“След това прибрахме торбите, сгънахме ножовете и продължихме нескончаемия си набег, същински човешки атоми, ерозиращи планината, подобно на водата, вятъра и леда преди нас.”

"Джио взимаше скъпо, защото не беше мъртъв."

"Бутилката беше начената и никой нямаше да забележи. При първата глътка ме връхлетя планински вятър, симфония от склонове и ливадни цветя, която ме накара да се просълзя."

"И ако често всичко започва от даден път, аз бих искал да знам кой беше направил моя толкова криволичещ."

“Този път не беше нужен превод, за да разберем закона на планината:
Там горе, единствените чудовища са тези, които носиш в себе си.”

И мирише на църквата, на повея на вятъра в камбаните, на загубилия блясъка си бронз, на падналите в тревата кръстове.

От непрекъснатото повтаряне, че в нашето семейство меланхолията е във вените ни, един ден майка ми си ги беше прерязала, за да може тя да изтече. Не беше проработило.