Status Updates From Atrapa a la liebre

Това беше в първата година на нашето приятелство, само че тогава не мислехме така. Никой не мисли така, когато някоя история започва. Няма как да знаеш, че това е първа глава. Този момент е цялото време и цялата история, няма нищо преди или след.

Шофирането в Босна беше различно измерение: една усукана червеава дупка във времето, което не води до някаква външна, реална дестинация, а към мрачните, едва проходими дълбини на собственото ти същество.

Историята на едно голямо пътуване има смисъл само когато пътниците, дори и погрешно, вярват в някаква цел, в край на пътуването, който ще реши всички проблеми и ще сложи край на цялата мъка.

Веднъж ми каза, че писателите пишат, защото нямат собствени спомени, затова си ги измислят. За мен спомените са като замръзнало езеро - мъчно и хлъзгаво - но от време на време на повърхността му се появява пукнатина, през която мога да посегна и да грабна някой детайл, един спомен в студената вода. Но замръзналите езера са коварни. Понякога хващаш риба, друг път се проваляш и се удавяш.

В нашето приятелство правото на мълчание винаги е било по-важно от правото на въпроси.

Балканите за мен бяха цвят, а не топоним. Цветовете остават, като петна под клепачите. Цветовете не се отмиват от изминатите километри.

Нямаше да каже нищо снизходително, просто щеше да свали с очите си Европа от мен като мръсно палто от нещастна парвенюшка жена и щеше да разкрие балканските ми черти без никакъв срам.

За Лейла животът беше коварна лисица, която идва през нощта, за да ти удуши домашните птици. Да пишеш за живота за нея означаваше да се взираш в удушената кокошка на следващия ден, без да можеш да хванеш звяра на местопрестъплението.

Добрите истории, така или иначе, никога не са за онова, което се случва. Остават само картини, като рисунки на тротоара, годините падат върху тях като дъжд. Може би трябва да направя книжка с картинки за нас.

Love reading books from countries that…my brother has visited!!! Well #translatedlit