Rokhsara > Recent Status Updates

Откъсвам се от това, което съм, когато се научавам да се отнасям различно с един и същ живот.

Вземам книгата, отворена на страницата с прегърнато горно ъгълче, отдавам се на нейния ритъм, на дъха на някой друг, който разказва. Ако аз също съм друг, то е, защото книгите, дори повече от годините и пътуванията, променят хората.
След множество страници научаваме друг начин, друг ход, различен от предприетия, считан за неизбежен.

Има вечери, в което небето е като яйце и можеш да го гледаш отвътре.

Това правят всички работници на света - събуждат се преди светлината и се прибират след нея. Преминават от мрак в мрак.

И ето че нощта се съсредоточава в един таен жест и един миг, тъмнината вече не е газообразна, а мазна и тежка течност, изтичаща на запад. Разпознавам мига, в който нощта се откъсва от земята и се плъзга по нея.

Парната любов пасва на една определена възраст.
Прекосяваш множество подобни и сега си на прага на собствения си двайстия век. Трябва да водиш своята война и ако оцелееш, ще дойдат сетне и други любови, електрически, с турбини. Но оттук те не се виждат. Любовта, която аз ти давам, е като парен котел, гори дърва, въглища, бавно задвижва. Служи за потегляне.

За теб съм като парна любов, като двигател, способен да тегли първите влакове, първите кораби без платна.

Бъдещето не се нуждае от глаголи, то иска съществителни. Моето е в думата улук, събиращ в незнаен кладенец дъждовната вода на цял пресъхнал остров.

Защо да въртя глаголите като въртележка? Не аз съм господарят на времето, аз съм неговото магаре.
Само на писателите пасва миналото с неговото имало едно време.
А бъдещето е удобно за врачките, които забогатяват от предсказания.
Аз познавам животи, траещи едва ден, в който да дочакаш нощта означава да умреш остарял.

Един човешки живот трае колкото този на три коня.

Обичам те от любов и от отвращение към мъжете, обичам те, защото си непокътнат дори като остатък от други живот, обичам те, защото частта, която продължава да съществува, си заслужава колкото и цялото, и те обичам, изключвайки всички останали загубени парчета.

Отиваме в моя апартамент, до който достига мирисът на морето, където капе от вечното пране по прозорците, а на балконите се размахват женски ръце с навити ръкави.

И когато се уловя, че мисля колко малко е времето ми, си представям какво се случва на други места по света около мен: дървета, пръскащи цветен прашец, жени в очакване да им изтекат водите, момче, учещо стих на Данте, хиляди звънци за междучасие, звъннали навред в училищата на планетата, прекипяло вино за преливане - всички се случват едновременно и така моето време се обединява с тяхното, за да стане много.

И птиците, които летят горе: всяка е сама за себе си, без да се обвързва с друга. Тяхното семейство е въздухът, не нечии крила, и всяко снесено яйце е самота.

Животът е дълга права и умирането е като да минеш на нов ред без тялото.

Гледам червената следа на залеза, която разделя деня от нощта, и си мисля, че светът е сътворен от бога на глагола разделям, и очаквам предела, който идва, за да ме откъсне от дните ми.

И си припомняш най-належащите причини за проливането на тази кръв и си повтаряш, че спиш нощем и във всеки сън се съдържа опрощение. Ала не, убитият е все още там, залепнал за теб.

Галиш всичките ми кости, целуваш ме отвътре, най-надълбоко, носиш покой в цялото ми тяло.

Трябва да е доста неудобно да чуваш мисли и да си изпълнено с целия оглушителен шум дори когато човекът насреща мълчи. И е много мъчително да си наясно, че докато говориш за някого, той мисли за друго.

Нямам нищо от нея, защото без нея не държа на нищо.

Вярата идва повече след смях, отколкото след плач.

Просто издишвам благодарност нагоре. Издигам дъха си и той се смесва с облаците, става на дъжд. Когато човек се моли, увеличава небесната субстанция. Облаците са изпълнени с дъха на молитвите.

Разказва ми, че съществуват всякакви видове усти. Някои като водосточни тръби бълват слюнка и празни приказки, други са като паст, приютила нещо спящо и скрито, а има и слепени, подобно на плик с неизпратено писмо.

Младите са замислени и вглъбени в любовта, възрастните не я вземат толкова на сериозно, оставят кръвта да закипи от смях. Смехът възбужда.

Понякога, за да направя две крачки една след друга, ми се налага да подпиша пакт със самия себе си.

Това трябва да правят книгите - да носят човека, не той тях, да смъкват бремето на деня от гърба му, а не да добавят собствените си грамове хартия върху прешлените му.

Понякога ставаш част от войната от срам да останеш настрана. Сетне загубата те застига и те превръща във войник от ярост.

Обуеш ли обувки, не говориш. Без босото ходило да докосва земята, сме сами и изгубени.

Не вярвам на писателите, а само на техните истории, отговарям на моряк с луничаво лице, който ме пита дали вярвам в Бог.

В къщите на мюсюлманите обувките се оставят пред вратата, така правя и аз с теб.