Време разделно Quotes

“Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел.

Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със ... затворени очи, в себе си.”
― Антон Дончев, Време разделно

“Манол тихо му отговори:

– Сине, ти си виждал крепост. Светът е разделен от огромна крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а отвън налита злото. Всеки човек стои между два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има големи хора, пълководци, които пазят сто зъбера. Може да има един голям пълководец, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че трябва нея да защитавам. Ако аз не я защитя, кой ще я защити? И ти трябва да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става наоколо, в съседната крачка. Не виждаш. Гледаш само пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които искат да се изкачат на стената. Може би тъкмо при твоята врата злото се надява да пробие. Ти трябва да се биеш и нито за миг да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след миг ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да запречи вратите между двата зъбера.

Тъмницата мълчеше.

Тогава оттатък детският глас запита:

– Татко, какво е зло?

Мълчание. И после – Маноловият глас:

– Зло е това, което разделя хората.

И след малко:

– Добрите хора.

Станах и си отидох. Манол ми отговори.

Отдясно камък, отляво камък и по средата – ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята и сега се връщах на нея.”
― Антон Дончев, Време разделно

“(...)навред по българските земи всеки, който говори български, страда и пъшка под петата на турците.(...)
В манастира намерих стари книги и хрисовули и прочетох за стари векове и битки. И видях по златните печати глави на страшни царе, с бради и корони.
И като тръгнах от манастир на манастир, навсякъде изравях из паяжините и праха стари спомени и стара слава.(...) А тя беше, че сега може да страдаме и да сме роби, ала и българите са имали някога царство и са били свободни, та силни.”
― Антон Дончев, Време разделно

“През деня успявах да победя тая мисъл, нощем тя ме побеждаваше. Сега беше вечер и не можех да определя кое беше по-силно - дали радостта, че имам мига, или страхът, че човек не може да има нищо.”
― Антон Дончев, Време разделно