Goodreads helps you follow your favorite authors. Be the first to learn about new releases!
Start by following Христо Фотев.
Showing 1-7 of 7
“Колко си хубава!
На М.К.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.”
― Колко си хубава, Господи!
На М.К.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.”
― Колко си хубава, Господи!
“Позволи ми да мисля за тебе...
Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!
И си спомняй за мене понякога.”
― Колко си хубава, Господи!
Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!
И си спомняй за мене понякога.”
― Колко си хубава, Господи!
“ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ...
Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.
И толкова далечно - като теб.”
―
Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.
И толкова далечно - като теб.”
―
“Кълна ви се - аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих отново изживял,
излюбил, изпътувал, изговорил,
измолил и изплакал,
и изсмял.
Аз бих повторил целия си дивен
и кратък, кратък свой живот до днес
със същия безмилостно наивен
и въпреки това измерен жест.
Не съжалявам - както съм заставал,
пак бих застанал, малък и велик
и с яростен замах бих защищавал
най - пустия си ден и час, и миг...
Над всеки свой изгубен ден със вопъл
бих паднал аз по гръцки ритуал
и както върху мъртвия Патрокъл -
Ахил, сина Пелеев - бих ридал.
И съм ридал...Самотен и незнаен.
И пак. И пак във същия Бургас
до ужас съм се чувствал осезаем
и изумен съм викал - жив съм аз.
Но аз съм жив - на гарата съм в девет.
Под златния луминесцентен диск...
Локомотивът е пробуден лебед...
Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.
Но българин. И жител на Бургас...”
―
Аз всичко бих отново изживял,
излюбил, изпътувал, изговорил,
измолил и изплакал,
и изсмял.
Аз бих повторил целия си дивен
и кратък, кратък свой живот до днес
със същия безмилостно наивен
и въпреки това измерен жест.
Не съжалявам - както съм заставал,
пак бих застанал, малък и велик
и с яростен замах бих защищавал
най - пустия си ден и час, и миг...
Над всеки свой изгубен ден със вопъл
бих паднал аз по гръцки ритуал
и както върху мъртвия Патрокъл -
Ахил, сина Пелеев - бих ридал.
И съм ридал...Самотен и незнаен.
И пак. И пак във същия Бургас
до ужас съм се чувствал осезаем
и изумен съм викал - жив съм аз.
Но аз съм жив - на гарата съм в девет.
Под златния луминесцентен диск...
Локомотивът е пробуден лебед...
Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.
Но българин. И жител на Бургас...”
―
“На майка ми
Мамо.
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното -
не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми -
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай - пристъпи в душата ми,
прозорците й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратите й -
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея - за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.
Мамо,
не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защищавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета - понякога
си освожавай със червило устните...
И не умирай - заповядвам ти! -
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцаваа ме
от погледите на жените - тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставай,
мамо.”
― Колко си хубава, Господи!
Мамо.
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното -
не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми -
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай - пристъпи в душата ми,
прозорците й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратите й -
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея - за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.
Мамо,
не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защищавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета - понякога
си освожавай със червило устните...
И не умирай - заповядвам ти! -
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцаваа ме
от погледите на жените - тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставай,
мамо.”
― Колко си хубава, Господи!
“Елегия I
Умра ли, къщата ще стане пуста,
умра ли, къщата ще стане няма
и ще извика мама, ще почувства,
че ме няма.
И как тогава в къщата голяма
ще се усмихва мама, ще живее?
О, никога не казвайте на мама
синът къде е!
Тя няма да повярва, че земята
завинаги ще е прибрала
и на дърветата, и на цветята
ме е раздала.
Тя като сянка тихо ще излиза
и ще ви пита, няма да ви слуша,
видели ли сте бялата ми риза
по вода и суша.”
― Колко си хубава, Господи!
Умра ли, къщата ще стане пуста,
умра ли, къщата ще стане няма
и ще извика мама, ще почувства,
че ме няма.
И как тогава в къщата голяма
ще се усмихва мама, ще живее?
О, никога не казвайте на мама
синът къде е!
Тя няма да повярва, че земята
завинаги ще е прибрала
и на дърветата, и на цветята
ме е раздала.
Тя като сянка тихо ще излиза
и ще ви пита, няма да ви слуша,
видели ли сте бялата ми риза
по вода и суша.”
― Колко си хубава, Господи!
“В Бургас ний - бежанците - някога живеехме... Събирахме се ний хиляда Тракии, хиляда Македонии - и няколко жестоко-маларични Беломория ни хранеха със рибата на Черното и своето, и чуждото море.”
― Христо Фотев: Събрано
― Христо Фотев: Събрано




