стихотворение Quotes

“ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ...


Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.

И толкова далечно - като теб.”
― Христо Фотев

“Знам, че викам насън - запуши си ушите.
Все едно - невъзможно е да прогониш кошмара.
Отдалече се връщам и от страх съм пропита.”
― Камелия Кондова, Не и милост

“Свят

Какъвто си тих
и стайно - домашен
и в нежния стих
се гушиш уплашен,
такъв си и див,
опасен, наежен.
И в мойте гърди
се целиш не с нежност,
не с обич, дошла
от обич взаимна,
а с тайни дула
под маска интимна,
под тих камуфлаж
от клонки любовни.
Но тези дула
се виждат. Зли, ловни,
подават се те.
И точни, и ловки.
Вдън тях виждам теб,
свят, скрит в маскировка.
Право в гръдта,
в сърцето ми: Огън!" ...
... На теб ще простя,
на тях - не, не мога.
Знам, не ти, свят-фарс,
а те на дуела
със най-тих инфаркт
ще ме разстрелят.
Но вдигнал ръце,
щастлив ще се просна :
до мойто сърце
все пак се докосна.


Дамян Дамянов”
― Дамян Дамянов

“Полето с мъртви цветя

Ще падна ранен от ръждиви куршуми
в полето със мъртви цветя.
Ще минат жътварки, ще гледат учудено
и гордо ще продължат.

И някой ще вземе и моите кости,
когато събира умрелите макове.
Ще се превърна във опиум - ценна отрова,
предвидена за забравяне.

Ще ходят деца по пустините древни,
където тревите умряха.
Където останахме. Непогребани.
Където се отбранявахме.

И аз в полумъртвата вечност ще гния
обгърнат в плененото знаме.
От митологията ще ме изтрият
и споменът ще е срамен.

Кръвта се разтваря по пладне
в пресъхнали женски сълзи.
Мъжете са слаби и гладни
и страх ги гори.

Прилича на гърло безгласно
кръгът на самотните оплаквачи.
И вече е точно и ясно -
цветята са мъртви. Идва орачът.”
― Денис Олегов, Вечен чужденец

“Заедно

Слънцето винаги ще носи твоето име.
И всяка една звезда на небето.
Ще блести и приканва: „Достигни ме!“,
оглеждайки се, влюбена, в морето.

Вятърът ще разказва за една любов.
Възможно-невъзможна и приказно-красива.
Ще притихва в клоните, а после с порив нов
ще кара всяко дърво стебло да извива.

Листата, във вихъра на танц вълшебен,
ще разнасят историята по широкия свят.
Птичките, вдъхновено, ще пеят своята песен.
Пеперуди ще се гонят от цвят на цвят.

И цялата Вселена в синхрон ще трепти,
щом две души сливат се в едно.
Даже далеч един от друг да сме аз и ти,
в сърцата си ще бъдем винаги заедно!”
― Весела Алегрия, Мечтай! Вярвай! Обичай!