“Свят

Какъвто си тих
и стайно - домашен
и в нежния стих
се гушиш уплашен,
такъв си и див,
опасен, наежен.
И в мойте гърди
се целиш не с нежност,
не с обич, дошла
от обич взаимна,
а с тайни дула
под маска интимна,
под тих камуфлаж
от клонки любовни.
Но тези дула
се виждат. Зли, ловни,
подават се те.
И точни, и ловки.
Вдън тях виждам теб,
свят, скрит в маскировка.
Право в гръдта,
в сърцето ми: Огън!" ...
... На теб ще простя,
на тях - не, не мога.
Знам, не ти, свят-фарс,
а те на дуела
със най-тих инфаркт
ще ме разстрелят.
Но вдигнал ръце,
щастлив ще се просна :
до мойто сърце
все пак се докосна.


Дамян Дамянов”