Goodreads helps you follow your favorite authors. Be the first to learn about new releases!
Start by following Дамян Дамянов.
Showing 1-30 of 36
“Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.
Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
единствено така ще го решиш!”
―
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.
Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
единствено така ще го решиш!”
―
“Многоточие...
Обичам този знак. Макар неважен,
макар неясен... Скъсан... Просто малко...
Човекът нещо искал е да каже...
Но... изведнъж се сетил... Премълчал го...
...Защо - не знаеш... Скъсаната нишка
останала. А той самият - де го?
Три точици... Прекъсната въздишка...
Единствен спомен... Някому... От него...”
―
Обичам този знак. Макар неважен,
макар неясен... Скъсан... Просто малко...
Човекът нещо искал е да каже...
Но... изведнъж се сетил... Премълчал го...
...Защо - не знаеш... Скъсаната нишка
останала. А той самият - де го?
Три точици... Прекъсната въздишка...
Единствен спомен... Някому... От него...”
―
“Защо ни е вълшебен,чуден остров?!
И на земята стават чудеса!
Великото е винаги най-просто!
Една луна, две капчици роса,
една случайна мъничка разходка
...и топлината на една ръка...”
―
И на земята стават чудеса!
Великото е винаги най-просто!
Една луна, две капчици роса,
една случайна мъничка разходка
...и топлината на една ръка...”
―
“Да беше камък, щеше да се пръснеш -
веднъж ли те скова вихрушка зла!
Да беше феникс, щеше да възкръснеш,
от пепелта направило крила!
Да бе дърво, жарта на твойта обич
би паднала над тебе като гръм!
Мъртвец да бе, би станало от гроба
и викнало би: "Не! Мъртвец не съм!"...
... Но ти търпиш, защото си сърце!...”
―
веднъж ли те скова вихрушка зла!
Да беше феникс, щеше да възкръснеш,
от пепелта направило крила!
Да бе дърво, жарта на твойта обич
би паднала над тебе като гръм!
Мъртвец да бе, би станало от гроба
и викнало би: "Не! Мъртвец не съм!"...
... Но ти търпиш, защото си сърце!...”
―
“Догде съм жив, през сипеи и пъкъл
ще търся Щастието! То боли!
На Щастието името е Мъка!
Без мъка няма Щастие, нали?”
― Живей, измислице любов
ще търся Щастието! То боли!
На Щастието името е Мъка!
Без мъка няма Щастие, нали?”
― Живей, измислице любов
“Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?”
―
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?”
―
“ЧУДО
Грозното момиче се събуди
малко по-красиво заранта.
Някакъв човек незнаен, чуден,
беше го прегръщал през нощта.
Грозното бе станало красиво,
тихо се усмихна на деня.
Не изми лицето си щастливо,
за да не измие и съня...”
―
Грозното момиче се събуди
малко по-красиво заранта.
Някакъв човек незнаен, чуден,
беше го прегръщал през нощта.
Грозното бе станало красиво,
тихо се усмихна на деня.
Не изми лицето си щастливо,
за да не измие и съня...”
―
“Само поетът и лудия могат
само със двеста другари
голи да влязат във живия огън
и крепост с глава да събарят.
Само поетът и лудият дръзват
С юмрук да трошат вековете!
Българио, майко, горд съм до сълзи,
Че раждаш и „луди“ поети!”
―
само със двеста другари
голи да влязат във живия огън
и крепост с глава да събарят.
Само поетът и лудият дръзват
С юмрук да трошат вековете!
Българио, майко, горд съм до сълзи,
Че раждаш и „луди“ поети!”
―
“... И нищо че крила корави нямам!
И нищо че животът ме ограбил
и ми оставил само черни жалби
и туй сърце, което толкоз страда!
О, нека всичко, всичко да ми вземат,
но към света да ми оставят само
едно око, с което да го виждам,
едно сърце, с което да го чувствам,
една ръка, с която да го сложа
завинаги в най-честния си стих!”
―
И нищо че животът ме ограбил
и ми оставил само черни жалби
и туй сърце, което толкоз страда!
О, нека всичко, всичко да ми вземат,
но към света да ми оставят само
едно око, с което да го виждам,
едно сърце, с което да го чувствам,
една ръка, с която да го сложа
завинаги в най-честния си стих!”
―
“Към себе си
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.
Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!”
―
Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.
Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!”
―
“Интимно
Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, далечното гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж —
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една „Мадона“ от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вижда буца пръст —
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…”
―
Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, далечното гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж —
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една „Мадона“ от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вижда буца пръст —
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…”
―
“...И трябва всяка радост да изстрадваш,
да си създаваш прости чудеса,
на капката да можеш да се радваш
и в нея да откриваш небеса!”
―
да си създаваш прости чудеса,
на капката да можеш да се радваш
и в нея да откриваш небеса!”
―
“Аз всяка чужда радост съм обсебил -
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой … Но ако имах теб,
как пълно би било това сърце.”
―
деца ли срещна - милвам с две ръце.
Светът е мой … Но ако имах теб,
как пълно би било това сърце.”
―
“С този профил, с този поглед тих
ти бе богиня някога за мене.
Аз нямах бог и теб боготворих...
Но твоята божественост студена
ме гледа днес от образа ти строг,
в който пръв път виждам хладината.
...Как лесно е създаден всеки бог
и колко лесно падат божествата!”
― Живей, измислице любов
ти бе богиня някога за мене.
Аз нямах бог и теб боготворих...
Но твоята божественост студена
ме гледа днес от образа ти строг,
в който пръв път виждам хладината.
...Как лесно е създаден всеки бог
и колко лесно падат божествата!”
― Живей, измислице любов
“България, и святата, и милата,
която няма нищо общо с думите,
която бе за Дякона бесилото,
а пък за Ботев - Вола с куршумите.
...Сега това е романтично минало,
а те самите - приказка, героика.
Но всяка нощ, безименни и именни,
се връщат те в кръвта и в покоя ми.
Изпълват стаята и мен. И питат:
- Строшихте ли на този свят оковите?”
―
която няма нищо общо с думите,
която бе за Дякона бесилото,
а пък за Ботев - Вола с куршумите.
...Сега това е романтично минало,
а те самите - приказка, героика.
Но всяка нощ, безименни и именни,
се връщат те в кръвта и в покоя ми.
Изпълват стаята и мен. И питат:
- Строшихте ли на този свят оковите?”
―
“Лунната соната
В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.”
―
В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната.”
―
“ЛЮБОВ
Догдето пясъкът е още топъл
и още чист от кални ходила,
дордето още с дивия си ропот
човешката тълпа не е дошла.
Дордето ни звездите, ни луната
не са отворили очи над нас,
ела любов ! Ела със ония вятър,
в които скрит те чакам аз.
В една огромна фуния ще потъна
лицата ни нощта ще окраде,
безименна ще бъде любовта ни !
Недей ме пита кои съм, откъде !
Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,
какво си ти.... ти- любовта.
И ще сме една безкрайност
и продължение на вечността.
Ела любов ! Побързай ! Време няма !
Ела преди да стане светло вън,
за да не разбера, че си измама,
че ти не съществуваш, че си сън !”
―
Догдето пясъкът е още топъл
и още чист от кални ходила,
дордето още с дивия си ропот
човешката тълпа не е дошла.
Дордето ни звездите, ни луната
не са отворили очи над нас,
ела любов ! Ела със ония вятър,
в които скрит те чакам аз.
В една огромна фуния ще потъна
лицата ни нощта ще окраде,
безименна ще бъде любовта ни !
Недей ме пита кои съм, откъде !
Не ще ти кажа нищо ! Аз съм тайна,
какво си ти.... ти- любовта.
И ще сме една безкрайност
и продължение на вечността.
Ела любов ! Побързай ! Време няма !
Ела преди да стане светло вън,
за да не разбера, че си измама,
че ти не съществуваш, че си сън !”
―
“Последно писмо
Ти ли ми отне топлината,
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз!...
А пък можеше ти толкоз леко
да ме стоплиш с двете си ръце!
Колко обич трябва на човека?
Колко сбира живото сърце?
Но аз имам мъка, дето пари,
лист неписан и безсънна нощ,
но аз имам вяра и другари -
те ми дават и крила и мощ!
И кога ми стане много тежко,
аз отново пак ще ги сбера -
ще им кажа всичко най-човешки,
те са свои - те ще разберат!
Ще повикам мъката си стара,
тя ще капне мълком на листа,
ще запаля със другар цигара...
Не, не съм самичък на света!
Имам радост, имам скърби тежки
и един огризан молив стар...
Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко - да си без другар!”
―
Ти ли ми отне топлината,
че е тъй студено днес у нас?
Няма с туй да станеш по-богата,
нито сиромах ще стана аз!...
А пък можеше ти толкоз леко
да ме стоплиш с двете си ръце!
Колко обич трябва на човека?
Колко сбира живото сърце?
Но аз имам мъка, дето пари,
лист неписан и безсънна нощ,
но аз имам вяра и другари -
те ми дават и крила и мощ!
И кога ми стане много тежко,
аз отново пак ще ги сбера -
ще им кажа всичко най-човешки,
те са свои - те ще разберат!
Ще повикам мъката си стара,
тя ще капне мълком на листа,
ще запаля със другар цигара...
Не, не съм самичък на света!
Имам радост, имам скърби тежки
и един огризан молив стар...
Да скърбиш е винаги човешко,
нечовешко - да си без другар!”
―
“Тъй е, открай време е било тъй: лудите са се самоубивали, тровили, стреляли, "мъдрите" са оцелявали! Наклали вратове, те, безочливите санчовци, са оставали да сбират брашънцето от вятърните мелници на своите безумни рицари. Дорде накрай о тях вкарат в гроба, а себе си - в безсмъртието... Да бе обърнал оня пищов към тях, защо - към себе си! С истински куршуми. Но такива от куршум не мрат, те са безсмъртни. Объркан живот е вашият, човешкият, тъжен и смешен, жесток!”
―
―
“ПОКРУСА
Душата ми вихрушка я обрули...
Защо я пуснах гола и пеша
сред вашите ласкателства и хули?
Защо ви дадох своята душа?
Защо ли като храм ви я отворих,
без да помисля аз, че някой ден
незнайно кой от вас, жестоки хора,
иконите без свян ще окраде...
Не съжалявам, че е пуст олтарът
и че вратите са разбити с бяс,
но съжалявам, че със свойта вяра
днес няма где да се помоля аз...
Душата ми обрулена и мъртва
пустее без икони и олтар...
Във нея аз ви пуснах като в църква,
а трябваше да сложа катинар!”
― Обади се, любов
Душата ми вихрушка я обрули...
Защо я пуснах гола и пеша
сред вашите ласкателства и хули?
Защо ви дадох своята душа?
Защо ли като храм ви я отворих,
без да помисля аз, че някой ден
незнайно кой от вас, жестоки хора,
иконите без свян ще окраде...
Не съжалявам, че е пуст олтарът
и че вратите са разбити с бяс,
но съжалявам, че със свойта вяра
днес няма где да се помоля аз...
Душата ми обрулена и мъртва
пустее без икони и олтар...
Във нея аз ви пуснах като в църква,
а трябваше да сложа катинар!”
― Обади се, любов
“И защо бе туй цялото блъскане?
За какво - този адски ламтеж?
Думи, думи... До блясък излъскани.
И вървене по въглени пеш.
Колко преходно нещо е славата!
Суетата - димеж и мъгла.
Проститутки и щерки на гаврата,
днес в едни, утре - в други легла...
Не това, не това бе животът ми.
Беше друго, какво - не разбрах.
И се носех, въртян в колелото му,
и насън сякаш цял го живях.
Днес ме гледа, застанал насреща ми,
с моя лик и със мойте очи.
Във едното таи се насмешка,
а пък в другото - капка горчи.
Е, прощавай - му казвам. - Да, гадно бе,
но красиво и сладко, нали?
Що можахме със теб, пооткраднахме,
а пък другото малко боли...
Тъй се гледаме двама. И духа ни
с най-студения вятър светът.
А между ни стърчи стегнат куфарът
и пред нас - най-големият път...”
― Обади се, любов
За какво - този адски ламтеж?
Думи, думи... До блясък излъскани.
И вървене по въглени пеш.
Колко преходно нещо е славата!
Суетата - димеж и мъгла.
Проститутки и щерки на гаврата,
днес в едни, утре - в други легла...
Не това, не това бе животът ми.
Беше друго, какво - не разбрах.
И се носех, въртян в колелото му,
и насън сякаш цял го живях.
Днес ме гледа, застанал насреща ми,
с моя лик и със мойте очи.
Във едното таи се насмешка,
а пък в другото - капка горчи.
Е, прощавай - му казвам. - Да, гадно бе,
но красиво и сладко, нали?
Що можахме със теб, пооткраднахме,
а пък другото малко боли...
Тъй се гледаме двама. И духа ни
с най-студения вятър светът.
А между ни стърчи стегнат куфарът
и пред нас - най-големият път...”
― Обади се, любов
“ЛЮБОВ
Каква магия си, каква!
С какво необяснимо чудо
владееш цялото това
човечество? Върховна лудост
или върховна мъдрост си,
щом в своя порив, в свойта жажда
ти можеш да го покосиш,
тъй както можеш да го раждаш?
Чрез тебе съществува то.
Чрез теб родено, с теб умира.
Чрез теб душата му - листо
се носи тъжно из всемира.
И този цял всемир тъй тих,
и туй листо, и този вятър
ведно събрани - туй си ти!
Да, ти, едничката, която
си вред и всякаква - кълбо
от грешна плът и дух безплътен.
Чрез теб, безсмъртнице Любов,
дори смъртта е миг безсмъртен.”
― Обади се, любов
Каква магия си, каква!
С какво необяснимо чудо
владееш цялото това
човечество? Върховна лудост
или върховна мъдрост си,
щом в своя порив, в свойта жажда
ти можеш да го покосиш,
тъй както можеш да го раждаш?
Чрез тебе съществува то.
Чрез теб родено, с теб умира.
Чрез теб душата му - листо
се носи тъжно из всемира.
И този цял всемир тъй тих,
и туй листо, и този вятър
ведно събрани - туй си ти!
Да, ти, едничката, която
си вред и всякаква - кълбо
от грешна плът и дух безплътен.
Чрез теб, безсмъртнице Любов,
дори смъртта е миг безсмъртен.”
― Обади се, любов
“Години-тайна обич, зла любов.
Огнище зло, превърнало ме в пепел.
Години-безответен, мъртъв зов
ударил о стена...Каква нелепост.
Защо сега се срещаме? Студен
е между нас на времето сезонът.
За да си кажем само "Добър ден!"?
Достатъчен за туй бе телефонът.
Да видим колко остарели днес
сме вече, моя бивша ми любима?
Достатъчно било би на адрес
по пощата да си изпратим снимки.
Стоим, мълчим. А помежду ни-ров.
Неузнаваеми прашинки в свят огромен.
Не се повтаря никоя любов.
Защо дойде? Да счупиш моя спомен?”
― Обади се, любов
Огнище зло, превърнало ме в пепел.
Години-безответен, мъртъв зов
ударил о стена...Каква нелепост.
Защо сега се срещаме? Студен
е между нас на времето сезонът.
За да си кажем само "Добър ден!"?
Достатъчен за туй бе телефонът.
Да видим колко остарели днес
сме вече, моя бивша ми любима?
Достатъчно било би на адрес
по пощата да си изпратим снимки.
Стоим, мълчим. А помежду ни-ров.
Неузнаваеми прашинки в свят огромен.
Не се повтаря никоя любов.
Защо дойде? Да счупиш моя спомен?”
― Обади се, любов
“Изповед
Объркан цял във хаоса световен,
троша столетни истини с глава.
Пред смъртоносна цев с най-смъртно слово
заставам. И ме няма след това.
Със своите ръце и ум, и воля,
добър и зъл, такъв и онакъв,
руша, градя - в една душица гола
събрал и Бог, и сатана... И кръв
ми капе от гръдта, кръв нечестива,
оставяща в мен капки тъмнина.
Добре, че имам друга, та измива
поне донейде тъмните петна.
Обърквам се в това кълбо всевечно,
във гордости, вини, с които аз
едва ли имам нещо общо вече,
но си ги нося във наследство... В час,
в самотен час, сам в хаоса световен,
за да си махна всичката беда,
заключвам се. И сред дима отровен
си пускам за причастие Бетовен.
Тъй само грешник пий света вода.”
― Извървяното
Объркан цял във хаоса световен,
троша столетни истини с глава.
Пред смъртоносна цев с най-смъртно слово
заставам. И ме няма след това.
Със своите ръце и ум, и воля,
добър и зъл, такъв и онакъв,
руша, градя - в една душица гола
събрал и Бог, и сатана... И кръв
ми капе от гръдта, кръв нечестива,
оставяща в мен капки тъмнина.
Добре, че имам друга, та измива
поне донейде тъмните петна.
Обърквам се в това кълбо всевечно,
във гордости, вини, с които аз
едва ли имам нещо общо вече,
но си ги нося във наследство... В час,
в самотен час, сам в хаоса световен,
за да си махна всичката беда,
заключвам се. И сред дима отровен
си пускам за причастие Бетовен.
Тъй само грешник пий света вода.”
― Извървяното
“Създадох те от обич и мъгла.
Невидим образ на мираж най-видим.
Ела! Строши съня ми и ела!
Жадувам двама с тебе да отидем
далече - в оня, приказния свят,
желан от памтивека от душите -
единствен рай сред дългия ни ад.
Любов се казва той.
И в него скрити
Адам и Ева, в дъното му там,
ездата на живота вечно гонят
и от галопа им свещен без свян
една след друга куп звезди се ронят.
Мечта ли си? Душа ли или плът?
Не зная. Ала знам, че кон с копита
от лудо нетърпение за път
готов е да побегне и през смърт,
орисан да я смъкне от звездите.”
― Обади се, любов
Невидим образ на мираж най-видим.
Ела! Строши съня ми и ела!
Жадувам двама с тебе да отидем
далече - в оня, приказния свят,
желан от памтивека от душите -
единствен рай сред дългия ни ад.
Любов се казва той.
И в него скрити
Адам и Ева, в дъното му там,
ездата на живота вечно гонят
и от галопа им свещен без свян
една след друга куп звезди се ронят.
Мечта ли си? Душа ли или плът?
Не зная. Ала знам, че кон с копита
от лудо нетърпение за път
готов е да побегне и през смърт,
орисан да я смъкне от звездите.”
― Обади се, любов
“ЕСЕН
Опърпано-клонесто-жълта
сиромахкиня с палто,
от друг подарено, нахълтва
при мен през стъклото. А то
прилича на рамка картинна,
в която от тъжни бои
стои тя - една просякиня
и жълти монетки брои.
Ах, есен - предишна любима
и днешна старица! Във теб
аз виждам пристъпваща зима
с крачета на босо дете,
изгубено в белите дебри
на първия падащ бял сняг!
Ах, есен...
И мръква ноември.
Уж светещ, а цял в идещ мрак.”
― Обади се, любов
Опърпано-клонесто-жълта
сиромахкиня с палто,
от друг подарено, нахълтва
при мен през стъклото. А то
прилича на рамка картинна,
в която от тъжни бои
стои тя - една просякиня
и жълти монетки брои.
Ах, есен - предишна любима
и днешна старица! Във теб
аз виждам пристъпваща зима
с крачета на босо дете,
изгубено в белите дебри
на първия падащ бял сняг!
Ах, есен...
И мръква ноември.
Уж светещ, а цял в идещ мрак.”
― Обади се, любов
“Не се привързвай никога към нищо
Не се привързвай никога към нищо!
Привързването е окова скъпа!
Тя дава дом, жена, деца, огнище,
ала в замяна – тежка пранга – дърпа!
Тя дава много, но отнема всичко.
Покой ти дава. И блага големи.
С уют те топли. Гали те с ръчички,
които за свободен нямат време.
Със благини най-едри и най-дребни
отрупва те цял, ала във замяна
духа ти и плътта така обсебва,
че по-добре изобщо да ги нямаш!
Не се привързвай никога към нищо!
Привързването мислиш за удобство,
а то е грижа, дето те разнищва,
а то не е живот, а живо робство!
Шегувам се, разбира се, да, вятър!
Човек вкован се ражда и умира!
Най-тежката окова – свободата –
най-зле го оковава – за всемира!”
―
Не се привързвай никога към нищо!
Привързването е окова скъпа!
Тя дава дом, жена, деца, огнище,
ала в замяна – тежка пранга – дърпа!
Тя дава много, но отнема всичко.
Покой ти дава. И блага големи.
С уют те топли. Гали те с ръчички,
които за свободен нямат време.
Със благини най-едри и най-дребни
отрупва те цял, ала във замяна
духа ти и плътта така обсебва,
че по-добре изобщо да ги нямаш!
Не се привързвай никога към нищо!
Привързването мислиш за удобство,
а то е грижа, дето те разнищва,
а то не е живот, а живо робство!
Шегувам се, разбира се, да, вятър!
Човек вкован се ражда и умира!
Най-тежката окова – свободата –
най-зле го оковава – за всемира!”
―
“ОТ ЧУВСТВА И ОТ МИСЛИ ТЕ ИЗВАЯХ
Съзирах те навред, във всяко нещо.
Но ти не беше същата, оная,
която всеки ден и вредом срещах.
Ти беше друга: много по-различна,
по-нежна, по-красива, по-… злокобна.
Но в тебе аз онази все обичах:
измислица, на живата подобна.
Бъди каквато щеш. Нима е важно
каква си всъщност – грозна ли, красива?
По-важното е, че дори миражна
ти можеш моя хубав свят да раждаш.
Но никога – да го убиваш…”
― Обади се, любов
Съзирах те навред, във всяко нещо.
Но ти не беше същата, оная,
която всеки ден и вредом срещах.
Ти беше друга: много по-различна,
по-нежна, по-красива, по-… злокобна.
Но в тебе аз онази все обичах:
измислица, на живата подобна.
Бъди каквато щеш. Нима е важно
каква си всъщност – грозна ли, красива?
По-важното е, че дори миражна
ти можеш моя хубав свят да раждаш.
Но никога – да го убиваш…”
― Обади се, любов
“ЗАЩО СМЕ ЗЛИ, защо сме толкоз лоши,
защо понякога, във толкоз злост удавени,
делим имоти, служби и разкоши?
Еднакво смъртни всички сме. Забравяме!
Забравяме! Еднакво алчни, диви,
забравяме го в свойте дрязги, страшните!
Дали смъртта еднаква толкоз плаши ни -
еднакво смъртни, но еднакво живи!
Ах, престанете! Нека поживеем
и ние, хора, мъдро като хората!
Една земя ще е над нас отгоре ни,
но важно е, дордето сме над нея...”
― Отворен кръг
защо понякога, във толкоз злост удавени,
делим имоти, служби и разкоши?
Еднакво смъртни всички сме. Забравяме!
Забравяме! Еднакво алчни, диви,
забравяме го в свойте дрязги, страшните!
Дали смъртта еднаква толкоз плаши ни -
еднакво смъртни, но еднакво живи!
Ах, престанете! Нека поживеем
и ние, хора, мъдро като хората!
Една земя ще е над нас отгоре ни,
но важно е, дордето сме над нея...”
― Отворен кръг




