Иван Мариновски > Quotes

“… Веднъж Руфо донесе в къщи малко котенце. Още слепичко. Погали го между ушенцата и го мушна под възглавницата.
– Да си на топло – метна му и юргана той. После отиде в млекарницата и поиска прясно мляко.
– Добре – рече бабчето. (...) – Имаш ли пари?
Ех!
Ако беше сънувала какво я чака, бабчето нямаше да отиде на работа. Ей тъй: щеше да си лежи в леглото, завита през глава, и да не шава. Разбира се, можеше да стане за малко – колкото да превърти два пъти ключа на вратата и да го хвърли през прозореца, та да не се изкуши по някое време да излезе.
Но, горката, нищо не подозираше и остави дето отвори магазина точно в шест часа, ами отгоре на това сега се усмихваше на Руфо.
– Е, къде са парите? Или си ги загубил, а?
Руфо пристъпи към нея и без заобикалки попита може ли под възглавница да се държи слон. Да, да, слон. Бабчето примигна, погледна вентилатора над вратата и сниши глас.
– Не.
– А сляпо котенце?
– Да.
– Котенцето пари яде ли?
– Не.
– А мляко?
– Да.
– С лъжица ли?
– Не.
– С биберон?
– Да.
Руфо извади от джоба си червен биберон, помами с пръст бабчето да си подаде ухото и прошепна:
– Аз имам и биберон, и сляпо котенце. Значи какво ми трябва – мляко или пари?
– Мляко.
– Тогава за какво говорим?
Бабчето отново се втренчи във вентилатора, който се въртеше ту наляво, ту надясно (вероятно и той се беше объркал от въпросите на Руфо) и смънка:
– Наистина, за какво говорим?
И тъкмо да му подаде млякото, в магазина влезе една лелка, у която всичко беше закръглено, сякаш очертано с пергел. И думите също:
– Бутилчица прясно млечице, моля!
Бабчето не сваляше очи от вентилатора.
– Имате ли сляпо котенце? – тихо попита тя.
– Не.
– Тогава няма мляко!”
― Иван Мариновски, Руфо, червенокосия

“Хубавото на многото коне е това, че можеш да избереш който ти хареса. По вкус. Вихра не се съмняваше в изтънчения си вкус и от пръв поглед избра един жребец. Сив. Че какво като е сив? Вихър не каза какъв цвят го иска. Тя си припомни целия разговор, с всичките му подробности, но не си спомни да е заръчвал: „Вихре, не ми води сив кон!“. Как обаче да го примами? Припомни си още веднъж разговора и пак не си спомни Вихър да е давал указания: „Вихре, примами този сив кон тъй и тъй!“. Значи брат ѝ не се съмняваше в способностите ѝ.

Конят разсеяно пощипваше сухи листенца от един храст и много се озадачи, като чу „пис-пис“. Да не би това „пис-пис“ да означава, че наблизо има котки? И квачка с пиленца, защото някой ги мами с „кът-кът“ и „пили-пили“?… Конят наостри уши. „Кучи-кучи“ ли? Ето, и кучета се появиха вече. Той изпръхтя обезпокоен: около него щъкат разни домашни животни, а той не ги вижда. Дали не ослепява?”
― Иван Мариновски, Руфо, червенокосия

“Два остри монолога като две куки се мъчеха да изплетат диалог.”
― Иван Мариновски, Руфо, червенокосия

“Баронесата му хвърли продължителен поглед.
Баронът ѝ го върна.
Мненията им един за друг се срещнаха. Някъде по средата между тях.
Нейното: не, този барон не е роден по естествен път; по-скоро майка му е намерила в гората парче гнило дърво, осиновила го, но колкото и да го гледала, възпитавала, лъскала - постигнала само едно: пораснал голям пън с чворове по кората и хралупа в главата.
Неговото: не, тази баронеса не е родена по естествен път. Майка ѝ е намерила в гората една сврака, но колкото и да я гледала, възпитавала, лъскала - постигнала само едно: пораснала голяма сврака с дълга човка и къс ум.
Двете мнения притихнаха върху снега и се превърнаха в буци лед.”
― Иван Мариновски, Руфо, червенокосия

“Часовниците какво? - цъкат си. Времето какво? - тече си. Децата какво? - растат си.”
― Иван Мариновски, Руфо, червенокосия

“...приятелството е татуировка на душите, а не на честите срещи.”
― Иван Мариновски, Космосът да ти е на помощ, Александър