Михаил Анчаров

“Защо се пишат книги, стихове, музика, рисуват се картини?
(...)
Защото дълбоко в душата си всеки поет таи надежда да повлияе на света.
Той, естествено, разбира, че никоя книга не е превъзпитала един кучи син. Кучите синове, кой знае защо, не се превъзпитават. Било защото не четат полезните за тях книги, било защото тези книги още повече ги озлобяват. Било пък защото влиянието на книгата е толкова незначително, че угасва веднага след прочитането ѝ. И все пак онези, на които им се иска да променят света, вършат постоянно своята свята работа, защото искат света да стане като майчина длан. Защо е тъй неунищожимо желанието за такава работа?
Освен работата на всички, освен времето, което всичко промива и филтрира, съществува и индивидуалната надежда. Тя е в следното. Никой не може да гарантира, че неговата дума няма да се окаже решаваща, когато дойде нуждата от едно последно докосване, от една последна перушинка върху везните, които ще накарат родът човешки да възкръсне.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Но всеки път, когато номерът приключваше, Сапожников все не можеше да се нарадва до насита, защото някъде на дъното оставаше една болезнена точка, подсказваща, че празникът ей сега ще свърши. И едва после, след много години Сапожников осъзна, че тази болезнена точка е мечта за някаква общност, комуна, всекидневен празник, когато всички хора са като едно топло семейство, където всеки помага на другия и никой заради това не те изопачава. Когато има не тълпа, а шествие и не самотност, а уединение.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес