Самшитовый лес Quotes

“Защо се пишат книги, стихове, музика, рисуват се картини?
(...)
Защото дълбоко в душата си всеки поет таи надежда да повлияе на света.
Той, естествено, разбира, че никоя книга не е превъзпитала един кучи син. Кучите синове, кой знае защо, не се превъзпитават. Било защото не четат полезните за тях книги, било защото тези книги още повече ги озлобяват. Било пък защото влиянието на книгата е толкова незначително, че угасва веднага след прочитането ѝ. И все пак онези, на които им се иска да променят света, вършат постоянно своята свята работа, защото искат света да стане като майчина длан. Защо е тъй неунищожимо желанието за такава работа?
Освен работата на всички, освен времето, което всичко промива и филтрира, съществува и индивидуалната надежда. Тя е в следното. Никой не може да гарантира, че неговата дума няма да се окаже решаваща, когато дойде нуждата от едно последно докосване, от една последна перушинка върху везните, които ще накарат родът човешки да възкръсне.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Но всеки път, когато номерът приключваше, Сапожников все не можеше да се нарадва до насита, защото някъде на дъното оставаше една болезнена точка, подсказваща, че празникът ей сега ще свърши. И едва после, след много години Сапожников осъзна, че тази болезнена точка е мечта за някаква общност, комуна, всекидневен празник, когато всички хора са като едно топло семейство, където всеки помага на другия и никой заради това не те изопачава. Когато има не тълпа, а шествие и не самотност, а уединение.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“На екрана изскочи някаква балетна двойка. Той беше по трико, а тя – с шалвари. Известно време балерината, разтъпквайки се, обикаляше около партньора си, сякаш се прицелваше. После се засили и скочи върху него. Но той не ѝ се даде, ами я отхвърли ловко. Тя обаче отново се метна върху него и се вкопчи като кърлеж. Тогава той започна да се бори с нея, като се опитваше да се отскубне, но тя не се даваше. Колкото и да я въртеше, да я мяташе и подхвърляше във въздуха, нищо не можа да постигне. Тогава не му остана друго, освен да я вдигне и отнесе зад кулисите, за да я довърши там под воя на медните инструменти и гърма на барабана.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Щастието постигаш или сам, или ти го подаряват. Но причината за него лежи извън тебе. А блаженството е вътре в тебе. То е празник, който е винаги с теб, но трябва да го откриеш. Тогава ти плаваш като риба, усещаш го целият и нищо не преследваш. И чувстваш трепета на сливането със света и бавното освобождаване на душата ти от затлачването ѝ с онова, което е чуждо на природата ти. Когато си щастлив, някаква верига те свързва с онова, което те е направило щастлив, и страдаш, щом тя се скъса. А блаженството е нещо, което те свързва към света с хиляди нишки, и докато е здрава поне една от тях, ти можеш да изпитваш блаженство. Целият. А не само онази част от теб, която чрез тази нишка те свързва със света. От известните днес механизми то прилича най-вече на холографията, където във всяка точка на картината е изобразена цялата картина.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“– И все пак, ако си представим, че всяка елементарна частица е вихър от по-фина материя, да речем материята на времето...
– Какво?
– Не му пречете – обади се Филидоров.
– Тогава нищо противоречиво няма да има в това, че при сблъсъка на две частици се раждат пет нови, по-големи по размери от първите две... но в никакъв случай техни отломки.
– Щуротия! – не се сдържа Филидоров.
– Какво пък има тук неясно? – продължаваше с магарешка упоритост Сапожников. – Сблъсъкът на двете частици предизвиква раздвижване на материята, от която те самите се състоят... Два вихъра раждат пет по-големи... Какво неясно има тук? Обикновена лавина... Резонанс... детонация... Освобождаване на скритите резерви. Времето – каза Сапожников. – Материята на времето. Единствената материя, в която всички процеси протичат в една посока. Несиметрична материя... Но и нейната несиметричност е само привидна. Тъй и като тя се увива около себе си... Всеки поток е част от една навивка.
Филидоров дълго мълча.
– Тогава става ясно и онова явление, при което една частица преминава, тъй да се каже, през друга – рече Сапожников. – Просто неподходящ модел избирате... локомотивчета някакви... вагончета... Вагон през вагон, разбира се, няма да мине, но водовъртеж през водовъртеж минава... сам съм гледал... (...) Водата се премества, а фунията си стои на едно място... защото условията за образуване на фунии не са се преместили... неравности по дъното и други такива... а водата тече надолу към морето...”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Хайде поне да се веселим. Но веселбите стават все по-скучни. (...) И с какво ли може да се обясни това? Дали не е с липсата на перспектива за веселието? Сапожников помни – веселието беше като перце на вятъра, кратък отдих между две атаки, като лястовицата на онази пролет, която трябваше да дойде след битката на Александър Невски, като обещание. А сега се веселят всеки божи ден, нали няма война? И тъй човек се весели, весели, та чак му се доплаче. И току се измъкнат от дупките си някакви пияни тарзани и започнат да викат по кръчмите: „Едно време беше по-хубаво!“ Кога едно време? През войната ли? Когато убиваха живи хора?
Излиза, че никой не е готов за един хубав живот. Защото, както и да дефинираме хубавия живот, той е немислим без това на човек да му е приятно. Да си нахранен, да имаш покрив над главата си, да си облечен – какво друго? Изкуството? Е, разбира се, това е велика работа. Работата е велика, но засега много велики неща в нея не са направени. Как изглежда все пак този хубав живот? Малко физкултура, нали, малко четене на стихове – и толкоз? Как изглежда все пак хубавият живот?
Трябва ти да ми харесваш страшно, а аз – на тебе, и ние двамата – на останалите, а останалите – на нас. Ако ние един друг не се харесваме, как искаме животът да ни харесва?”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Аз, Сапожников, двайсет и една годишен, син на Сапожников, ако остана жив, обещавам да не разказвам за войната, да не чета за нея книги, да не гледам филми, да не слушам радиото, да не чета за нея във вестниците, да не я анализирам, да не се опитвам да я разбирам или да обобщавам опита от нея, дотогава, докато не измисля как да я убия. Защото войната, проклета да е, трябва да бъде убита.
И ако, както са ни учили, войната е продължение на политиката, а политиката – продължение на икономиката, то понеже без енергия няма икономика, който държи в ръцете си енергията, той държи властта. И ако енергията бъде разпределена на всички, тя ще се изплъзне от ръцете на шизофрениците.
Затова аз, Сапожников, син на Сапожников, се заклевам да измисля автономен двигател, който ще направи всеки отделен човек независим от шизофрениците, и войната ще умре.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“– Тя казва, че си добро момче, но дефективно – рече Нюра.
– Коя е тя?
– Лида, библиотекарката. Тя още пее в хора. На фабриката. Ти бил ли си с жена?
– Как да съм бил?
– В леглото с жена бил ли си?
– Колко пъти – каза Сапожников. – Защо?
– Значи, не си бил – каза Нюра. – Утре аз съм нощна смяна, ела. Ще кажа на Лида да дойде да те нахрани.
– Нюра... Нюра?... Какво те прихваща?
– Че какво? Мене поне недей да лъжеш. Да не би да съм ти чужда? Утре, не дай боже, ще те убият и няма да знаеш нищо!
Откровен човек беше Нюра.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“На другия ден [след спречкване между двамата] Шишкин се премести в друго училище и Сапожников стана лидер.
Веднага го наобиколиха – да получат указания какво да правят занапред, и да преценят новия лидер.
– Я ми се махайте... – каза Сапожников.
– Ти какво, бе – казаха му. – Какво, бе?
– Мъчно ми е за Шишкин – каза Сапожников.
– Какво ще правим? – попитаха го.
– Че откъде да знам?
Така Сапожников престана да бъде лидер.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Затова пък, намереше ли [Сапожников] каквото търси, всеки използваше идеята му, без да се посочва източникът ѝ – и в науката, и – колкото и да е странно – в изкуството: добавяха просто към ястието друга гарнитура и го поднасяха на клиента. Сапожников беше нещо като олицетворен научен и всякакъв друг фолклор. А както е известно, фолклорът е не само безименно, но и безстопанствено имущество. Сапожников беше безстопанствено имущество. Да бяха казвали поне по някое благодаря! Но и благодаря не казваха. Би било признак на непоследователност. А както ние с вас разбираме, главното качество на бездарността е да бъде последователна, тоест да не приема коригиращи сигнали отвън.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“(...) Разбра, че преди Атлантида е трябвало да съществува поне още една цивилизация, от която нищо не е останало, защото не са останали оръдия на труда. Защото Атлантида е била създадена от хомо сапиенс, човек разумен, тя е имала дворци, кораби, храмове, крепостни стени, които без оръдия на труда и без технология не може да се построят. Значи, тя е била построена от разумния човек, който днес вече е забравил своя произход и си мисли, че мозъкът на кроманьонеца, хомо сапиенс, е могъл изведнъж да възникне от безмозъчните му прадеди. Значи, разумът, съвременният, ще се е зародил единствено преди Атлантида и ще се е зародил само ако човекът е разполагал с оръдия на труда; но тези оръдия на труда не са запазени. И Сапожников си помисли – а задължително ли е тези оръдия на труда да бъдат изкуствени? Паметта на хората още от историческо време е запазила названието на робите „говорящи оръдия“. Но роби е имало, когато вече е имало богатство. Какви живи оръдия е можело да има преди богатството? Възможният отговор е само един – това ще са били животни, но не пленени, а свободни и опитомени. Това ще са били животни, с които човекът е имал общ „език“, общо средство за комуникация. Та нали и сега кучето и конят, камилата и волът, слонът и ламата са живи оръдия на производството, които не са били изместени нито на времето си от робите, нито днес от машините. Значи, съществувала е, съществувала е онази изчезнала, предтехнологична цивилизация, която не ни е оставила обикновените оръдия на труда, защото те не са ѝ трябвали, защото е съществувал някакъв общ „език“ между някакви животни и хората и между самите хора – единен, общ език. И си спомни в колко митове се говори за герои, които разбирали езика на птиците и животните. И, значи, преди членоразделната реч, която е потрябвала за технологията, защото на животните, доставящи храна за себе си и за хората, технология не е била нужна, защото технологията се състои изцяло от термини – преди това е трябвало да съществува реч нечленоразделна, но разбираема за тези, на които е била нужна. И си спомни езика на свиренето с уста, тоест езика на вече загиналите гуанчи, който се е наричал „силбо гомера“. И до днес се открива език на свиренето в планините на Тибет и Турция. Тогава Сапожников си спомни за делфините, които си разменят звуци, подобни на свиркане, и продължават да се опитват чрез тях да влязат във връзка с човека, и продължават да се проявяват като негови приятели, понякога гонят рибата към мрежите му. И си спомни мита за Посейдон, който се носи по море с колесница, теглена от делфини.
(...)
– Знаеш ли какво си мисля, Сапожников... нещата не са толкова страшни и ние с тебе не сме чак толкова нищожни – каза Аркадий Максимович. – Ако се установи, че човекът трябва да влезе в симбиоза с делфините и с кучетата... всичко останало ще се нареди. Тогава не ни плашат никакви прахосмукачки, дори такива, които ще могат да пишат книги. Горе главата, Сапожников...
Петелът изкукурига. Значи, скоро щеше да се съмне.
– Буди ни той, буди ни хиляди години – каза Сапожников. – А ние все не щем да се събудим. Добре, нека започнем от нещо малко. Да се опитаме да разберем, какво иска да ни каже?
– То е ясно. Ставайте, пънове. Време е да мислите!
– Да опитаме ли?
Те подадоха глави през прозореца и силно изкукуригаха.
Кучетата от целия блок се разлаяха.
Двамата се дръпнаха обратно.
– Срамота... дори кучетата не ни разбраха... Не сме достатъчно просветени, пък и акцента сме загубили – каза Сапожников. – Отвикнали сме за изминалите хиляди години. Съвсем сме оглупели. Нищо, ще трябва да си отспим. Работата няма да стане просто с кондак... Откъде накъде ще ни повярват? Ние през всичкото време за тях сме били убийци. Дето дори хората не са жалили... Пък утре, живот и здраве, ще започнем полека-лека... Със скоростта на трева и с ритъма на сърцето...”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Ние, Присковци, ние помним и събития малки, за царете незначителни, защото от малки капки е безкрайният океан и царският хълм е осеян с мнозина безименни.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Когда ты счастлив, то счастливо что-то одно в тебе. А когда блаженство, то весь ты наполнен томлением и ты можешь не знать причины. Счастья ты либо сам добился, либо тебе его подарили. Но причина его лежит вне тебя. А блаженство внутри тебя. Праздник, который всегда с тобой, но его надо открыть. И тогда ты плывешь как рыба и ощущаешь его весь и ни за чем не гонишься. И ощущаешь трепет слияния с миром и медленное высвобождение души от наносов ненужного для твоей природы. Когда ты счастлив — ты связан цепью с тем, что доставило тебе счастье, и страдаешь, когда она рвется. А блаженство — это когда ты связан с миром бесчисленными нитями, и, пока жива хотя бы одна, можешь испытать блаженство. Весь. А не только та часть тебя, которая этой ниточкой связывает тебя с миром. [...] Счастье проходит, потому что человек состоит не из одного желания, а из бесчисленных. А блаженство — это высвобождение всей твоей природы от выдуманных потребностей и фанатизма линейной погони. И даже счастье творчества может быть мучительным путем к вспышке, к результату, а творчество в блаженстве — это радостное в процессе и бескорыстное в результатах. Поэтому даже счастливое творчество помнит о муках дороги и часто оборачивается сальериевской злобой при встрече с моцартовским блаженством. Всякое творчество-это открытие связей, и потому истина не добывается поправками, и потому истину нельзя добыть ползя, в конце дороги надо взлететь. Но при погоне за счастьем свободен только последний прыжок. Поэтому так часто счастье эгоистично. А блаженство бескорыстно. Значит, надо радоваться уже начиная разбег. Над счастьем трясутся. Блаженство — раздаривают Счастье конечно, а блаженство равно жизни. Наша вина, когда это не так. К счастью приходят в результате действий, а блаженство — их причина. Поэтому дорога к счастью — это работа неподготовленной души, а для блаженства надо начинать с себя.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес