“Но всеки път, когато номерът приключваше, Сапожников все не можеше да се нарадва до насита, защото някъде на дъното оставаше една болезнена точка, подсказваща, че празникът ей сега ще свърши. И едва после, след много години Сапожников осъзна, че тази болезнена точка е мечта за някаква общност, комуна, всекидневен празник, когато всички хора са като едно топло семейство, където всеки помага на другия и никой заради това не те изопачава. Когато има не тълпа, а шествие и не самотност, а уединение.”