Atanas Slavov

“Но всеки път, когато номерът приключваше, Сапожников все не можеше да се нарадва до насита, защото някъде на дъното оставаше една болезнена точка, подсказваща, че празникът ей сега ще свърши. И едва после, след много години Сапожников осъзна, че тази болезнена точка е мечта за някаква общност, комуна, всекидневен празник, когато всички хора са като едно топло семейство, където всеки помага на другия и никой заради това не те изопачава. Когато има не тълпа, а шествие и не самотност, а уединение.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“– И все пак, ако си представим, че всяка елементарна частица е вихър от по-фина материя, да речем материята на времето...
– Какво?
– Не му пречете – обади се Филидоров.
– Тогава нищо противоречиво няма да има в това, че при сблъсъка на две частици се раждат пет нови, по-големи по размери от първите две... но в никакъв случай техни отломки.
– Щуротия! – не се сдържа Филидоров.
– Какво пък има тук неясно? – продължаваше с магарешка упоритост Сапожников. – Сблъсъкът на двете частици предизвиква раздвижване на материята, от която те самите се състоят... Два вихъра раждат пет по-големи... Какво неясно има тук? Обикновена лавина... Резонанс... детонация... Освобождаване на скритите резерви. Времето – каза Сапожников. – Материята на времето. Единствената материя, в която всички процеси протичат в една посока. Несиметрична материя... Но и нейната несиметричност е само привидна. Тъй и като тя се увива около себе си... Всеки поток е част от една навивка.
Филидоров дълго мълча.
– Тогава става ясно и онова явление, при което една частица преминава, тъй да се каже, през друга – рече Сапожников. – Просто неподходящ модел избирате... локомотивчета някакви... вагончета... Вагон през вагон, разбира се, няма да мине, но водовъртеж през водовъртеж минава... сам съм гледал... (...) Водата се премества, а фунията си стои на едно място... защото условията за образуване на фунии не са се преместили... неравности по дъното и други такива... а водата тече надолу към морето...”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“– Тя казва, че си добро момче, но дефективно – рече Нюра.
– Коя е тя?
– Лида, библиотекарката. Тя още пее в хора. На фабриката. Ти бил ли си с жена?
– Как да съм бил?
– В леглото с жена бил ли си?
– Колко пъти – каза Сапожников. – Защо?
– Значи, не си бил – каза Нюра. – Утре аз съм нощна смяна, ела. Ще кажа на Лида да дойде да те нахрани.
– Нюра... Нюра?... Какво те прихваща?
– Че какво? Мене поне недей да лъжеш. Да не би да съм ти чужда? Утре, не дай боже, ще те убият и няма да знаеш нищо!
Откровен човек беше Нюра.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“На екрана изскочи някаква балетна двойка. Той беше по трико, а тя – с шалвари. Известно време балерината, разтъпквайки се, обикаляше около партньора си, сякаш се прицелваше. После се засили и скочи върху него. Но той не ѝ се даде, ами я отхвърли ловко. Тя обаче отново се метна върху него и се вкопчи като кърлеж. Тогава той започна да се бори с нея, като се опитваше да се отскубне, но тя не се даваше. Колкото и да я въртеше, да я мяташе и подхвърляше във въздуха, нищо не можа да постигне. Тогава не му остана друго, освен да я вдигне и отнесе зад кулисите, за да я довърши там под воя на медните инструменти и гърма на барабана.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес