Atanas Slavov

“Аз, Сапожников, двайсет и една годишен, син на Сапожников, ако остана жив, обещавам да не разказвам за войната, да не чета за нея книги, да не гледам филми, да не слушам радиото, да не чета за нея във вестниците, да не я анализирам, да не се опитвам да я разбирам или да обобщавам опита от нея, дотогава, докато не измисля как да я убия. Защото войната, проклета да е, трябва да бъде убита.
И ако, както са ни учили, войната е продължение на политиката, а политиката – продължение на икономиката, то понеже без енергия няма икономика, който държи в ръцете си енергията, той държи властта. И ако енергията бъде разпределена на всички, тя ще се изплъзне от ръцете на шизофрениците.
Затова аз, Сапожников, син на Сапожников, се заклевам да измисля автономен двигател, който ще направи всеки отделен човек независим от шизофрениците, и войната ще умре.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Картечницата при краката на ангела действаше като часовник и аз можех да работя в спокойна обстановка. Приближи се Демичов и легна до мен – него през цялата война нито един куршум не го беше улучил. (...)

Ония искаха да ни набарат иззад зида, но им пречеха двата парашута, които висяха като копринено бельо, и замисленият ангел. Зад зида си знаеха работата. Върху лицето на ангела се появи щърба уродлива усмивка и постепенно му се откършваха крилата. После лицето му заприлича на череп, той се заклати на един крак, а отлетялото стъпало на другия удари Демичов в коляното.

(...) Боят беше към края си. До ангела падна граната и уби Атабеков, а Демичов остана жив. Ангелът се люшна от въздушната вълна и започна да пада, а ние с Демичов отскочихме. А когато ангелът падна, пак ми се счу детски плач. (...)

Ваня прехвърли на рамо автомата си, приближи се до скелета на ангела и го бутна встрани. После измъкна отдолу едно детенце, съвсем живо, само крачето му бе наранено от каменната смърт, и толкова мъничко, че по дрехите му не можеше да се разбере момче ли е или момиче. То не плачеше, а само отваряше устата си и се виждаха трите му млечни зъбчета, а по плетеното му гащеризонче имаше джуджета и гъбки.

(...)

И тогава аз разбрах как се получава фашизъм. Отначало с дълги откоси иззад зида прекършват крилата на човека, после го правят урод и лицето му заприличва на череп, и тогава само да го бутнеш, и той се сгромолясва върху детето. И разбрах веднъж завинаги, че паметници трябва да се издигат само на онези хора, които спасяват детето у всеки един от нас, безразлично какви са – политически дейци, войници или художници.”
― Михаил Анчаров, Теория на невероятността. Златен дъжд

“Веднъж се рових в архивата на един мой познат поет и намерих такава притча:

Първият казал: „За мен е щастие, когато имам много работа и много любов, и тогава работата ме тласка към любов, а любовта поражда жажда към работата“.

Вторият казал: „Глупости, за мен е щастие, когато нямам нито занятия, нито домашни, нито работа, нито отпуск, нито ваканция, а има само пролет, лято, есен, зима и мога да ги рисувам с бои и четки, и с резец, и с перо денонощно и без почивка“.

Третият казал: „За мен е щастие, когато мога да измислям и да захвърлям идеите с дузини, без да ме е грижа, че няма да бъдат осъществени“.

Четвъртият казал: „За мен е щастие, когато спасявам, помагам, до смърт се боря за правото дело, защитавам и правя подаръци“.

И само петият мълчал, защото се страхувал да си признае, че неговото щастие е да оглозга всичко онова, което измислят и създадат първите четирима.

Хора, запомнете: ако нещо във вашия живот не върви, значи край вас или у самите вас се е появил петият...”
― Михаил Анчаров, Теория на невероятността. Златен дъжд

“– Тя казва, че си добро момче, но дефективно – рече Нюра.
– Коя е тя?
– Лида, библиотекарката. Тя още пее в хора. На фабриката. Ти бил ли си с жена?
– Как да съм бил?
– В леглото с жена бил ли си?
– Колко пъти – каза Сапожников. – Защо?
– Значи, не си бил – каза Нюра. – Утре аз съм нощна смяна, ела. Ще кажа на Лида да дойде да те нахрани.
– Нюра... Нюра?... Какво те прихваща?
– Че какво? Мене поне недей да лъжеш. Да не би да съм ти чужда? Утре, не дай боже, ще те убият и няма да знаеш нищо!
Откровен човек беше Нюра.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес