Atanas Slavov

“Ние, Присковци, ние помним и събития малки, за царете незначителни, защото от малки капки е безкрайният океан и царският хълм е осеян с мнозина безименни.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Хайде поне да се веселим. Но веселбите стават все по-скучни. (...) И с какво ли може да се обясни това? Дали не е с липсата на перспектива за веселието? Сапожников помни – веселието беше като перце на вятъра, кратък отдих между две атаки, като лястовицата на онази пролет, която трябваше да дойде след битката на Александър Невски, като обещание. А сега се веселят всеки божи ден, нали няма война? И тъй човек се весели, весели, та чак му се доплаче. И току се измъкнат от дупките си някакви пияни тарзани и започнат да викат по кръчмите: „Едно време беше по-хубаво!“ Кога едно време? През войната ли? Когато убиваха живи хора?
Излиза, че никой не е готов за един хубав живот. Защото, както и да дефинираме хубавия живот, той е немислим без това на човек да му е приятно. Да си нахранен, да имаш покрив над главата си, да си облечен – какво друго? Изкуството? Е, разбира се, това е велика работа. Работата е велика, но засега много велики неща в нея не са направени. Как изглежда все пак този хубав живот? Малко физкултура, нали, малко четене на стихове – и толкоз? Как изглежда все пак хубавият живот?
Трябва ти да ми харесваш страшно, а аз – на тебе, и ние двамата – на останалите, а останалите – на нас. Ако ние един друг не се харесваме, как искаме животът да ни харесва?”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Но всеки път, когато номерът приключваше, Сапожников все не можеше да се нарадва до насита, защото някъде на дъното оставаше една болезнена точка, подсказваща, че празникът ей сега ще свърши. И едва после, след много години Сапожников осъзна, че тази болезнена точка е мечта за някаква общност, комуна, всекидневен празник, когато всички хора са като едно топло семейство, където всеки помага на другия и никой заради това не те изопачава. Когато има не тълпа, а шествие и не самотност, а уединение.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Аз, Сапожников, двайсет и една годишен, син на Сапожников, ако остана жив, обещавам да не разказвам за войната, да не чета за нея книги, да не гледам филми, да не слушам радиото, да не чета за нея във вестниците, да не я анализирам, да не се опитвам да я разбирам или да обобщавам опита от нея, дотогава, докато не измисля как да я убия. Защото войната, проклета да е, трябва да бъде убита.
И ако, както са ни учили, войната е продължение на политиката, а политиката – продължение на икономиката, то понеже без енергия няма икономика, който държи в ръцете си енергията, той държи властта. И ако енергията бъде разпределена на всички, тя ще се изплъзне от ръцете на шизофрениците.
Затова аз, Сапожников, син на Сапожников, се заклевам да измисля автономен двигател, който ще направи всеки отделен човек независим от шизофрениците, и войната ще умре.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес