Atanas Slavov

“– И все пак, ако си представим, че всяка елементарна частица е вихър от по-фина материя, да речем материята на времето...
– Какво?
– Не му пречете – обади се Филидоров.
– Тогава нищо противоречиво няма да има в това, че при сблъсъка на две частици се раждат пет нови, по-големи по размери от първите две... но в никакъв случай техни отломки.
– Щуротия! – не се сдържа Филидоров.
– Какво пък има тук неясно? – продължаваше с магарешка упоритост Сапожников. – Сблъсъкът на двете частици предизвиква раздвижване на материята, от която те самите се състоят... Два вихъра раждат пет по-големи... Какво неясно има тук? Обикновена лавина... Резонанс... детонация... Освобождаване на скритите резерви. Времето – каза Сапожников. – Материята на времето. Единствената материя, в която всички процеси протичат в една посока. Несиметрична материя... Но и нейната несиметричност е само привидна. Тъй и като тя се увива около себе си... Всеки поток е част от една навивка.
Филидоров дълго мълча.
– Тогава става ясно и онова явление, при което една частица преминава, тъй да се каже, през друга – рече Сапожников. – Просто неподходящ модел избирате... локомотивчета някакви... вагончета... Вагон през вагон, разбира се, няма да мине, но водовъртеж през водовъртеж минава... сам съм гледал... (...) Водата се премества, а фунията си стои на едно място... защото условията за образуване на фунии не са се преместили... неравности по дъното и други такива... а водата тече надолу към морето...”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Щастието постигаш или сам, или ти го подаряват. Но причината за него лежи извън тебе. А блаженството е вътре в тебе. То е празник, който е винаги с теб, но трябва да го откриеш. Тогава ти плаваш като риба, усещаш го целият и нищо не преследваш. И чувстваш трепета на сливането със света и бавното освобождаване на душата ти от затлачването ѝ с онова, което е чуждо на природата ти. Когато си щастлив, някаква верига те свързва с онова, което те е направило щастлив, и страдаш, щом тя се скъса. А блаженството е нещо, което те свързва към света с хиляди нишки, и докато е здрава поне една от тях, ти можеш да изпитваш блаженство. Целият. А не само онази част от теб, която чрез тази нишка те свързва със света. От известните днес механизми то прилича най-вече на холографията, където във всяка точка на картината е изобразена цялата картина.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“(...) Разбра, че преди Атлантида е трябвало да съществува поне още една цивилизация, от която нищо не е останало, защото не са останали оръдия на труда. Защото Атлантида е била създадена от хомо сапиенс, човек разумен, тя е имала дворци, кораби, храмове, крепостни стени, които без оръдия на труда и без технология не може да се построят. Значи, тя е била построена от разумния човек, който днес вече е забравил своя произход и си мисли, че мозъкът на кроманьонеца, хомо сапиенс, е могъл изведнъж да възникне от безмозъчните му прадеди. Значи, разумът, съвременният, ще се е зародил единствено преди Атлантида и ще се е зародил само ако човекът е разполагал с оръдия на труда; но тези оръдия на труда не са запазени. И Сапожников си помисли – а задължително ли е тези оръдия на труда да бъдат изкуствени? Паметта на хората още от историческо време е запазила названието на робите „говорящи оръдия“. Но роби е имало, когато вече е имало богатство. Какви живи оръдия е можело да има преди богатството? Възможният отговор е само един – това ще са били животни, но не пленени, а свободни и опитомени. Това ще са били животни, с които човекът е имал общ „език“, общо средство за комуникация. Та нали и сега кучето и конят, камилата и волът, слонът и ламата са живи оръдия на производството, които не са били изместени нито на времето си от робите, нито днес от машините. Значи, съществувала е, съществувала е онази изчезнала, предтехнологична цивилизация, която не ни е оставила обикновените оръдия на труда, защото те не са ѝ трябвали, защото е съществувал някакъв общ „език“ между някакви животни и хората и между самите хора – единен, общ език. И си спомни в колко митове се говори за герои, които разбирали езика на птиците и животните. И, значи, преди членоразделната реч, която е потрябвала за технологията, защото на животните, доставящи храна за себе си и за хората, технология не е била нужна, защото технологията се състои изцяло от термини – преди това е трябвало да съществува реч нечленоразделна, но разбираема за тези, на които е била нужна. И си спомни езика на свиренето с уста, тоест езика на вече загиналите гуанчи, който се е наричал „силбо гомера“. И до днес се открива език на свиренето в планините на Тибет и Турция. Тогава Сапожников си спомни за делфините, които си разменят звуци, подобни на свиркане, и продължават да се опитват чрез тях да влязат във връзка с човека, и продължават да се проявяват като негови приятели, понякога гонят рибата към мрежите му. И си спомни мита за Посейдон, който се носи по море с колесница, теглена от делфини.
(...)
– Знаеш ли какво си мисля, Сапожников... нещата не са толкова страшни и ние с тебе не сме чак толкова нищожни – каза Аркадий Максимович. – Ако се установи, че човекът трябва да влезе в симбиоза с делфините и с кучетата... всичко останало ще се нареди. Тогава не ни плашат никакви прахосмукачки, дори такива, които ще могат да пишат книги. Горе главата, Сапожников...
Петелът изкукурига. Значи, скоро щеше да се съмне.
– Буди ни той, буди ни хиляди години – каза Сапожников. – А ние все не щем да се събудим. Добре, нека започнем от нещо малко. Да се опитаме да разберем, какво иска да ни каже?
– То е ясно. Ставайте, пънове. Време е да мислите!
– Да опитаме ли?
Те подадоха глави през прозореца и силно изкукуригаха.
Кучетата от целия блок се разлаяха.
Двамата се дръпнаха обратно.
– Срамота... дори кучетата не ни разбраха... Не сме достатъчно просветени, пък и акцента сме загубили – каза Сапожников. – Отвикнали сме за изминалите хиляди години. Съвсем сме оглупели. Нищо, ще трябва да си отспим. Работата няма да стане просто с кондак... Откъде накъде ще ни повярват? Ние през всичкото време за тях сме били убийци. Дето дори хората не са жалили... Пък утре, живот и здраве, ще започнем полека-лека... Със скоростта на трева и с ритъма на сърцето...”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Хайде поне да се веселим. Но веселбите стават все по-скучни. (...) И с какво ли може да се обясни това? Дали не е с липсата на перспектива за веселието? Сапожников помни – веселието беше като перце на вятъра, кратък отдих между две атаки, като лястовицата на онази пролет, която трябваше да дойде след битката на Александър Невски, като обещание. А сега се веселят всеки божи ден, нали няма война? И тъй човек се весели, весели, та чак му се доплаче. И току се измъкнат от дупките си някакви пияни тарзани и започнат да викат по кръчмите: „Едно време беше по-хубаво!“ Кога едно време? През войната ли? Когато убиваха живи хора?
Излиза, че никой не е готов за един хубав живот. Защото, както и да дефинираме хубавия живот, той е немислим без това на човек да му е приятно. Да си нахранен, да имаш покрив над главата си, да си облечен – какво друго? Изкуството? Е, разбира се, това е велика работа. Работата е велика, но засега много велики неща в нея не са направени. Как изглежда все пак този хубав живот? Малко физкултура, нали, малко четене на стихове – и толкоз? Как изглежда все пак хубавият живот?
Трябва ти да ми харесваш страшно, а аз – на тебе, и ние двамата – на останалите, а останалите – на нас. Ако ние един друг не се харесваме, как искаме животът да ни харесва?”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес