Atanas Slavov

“Веднъж се рових в архивата на един мой познат поет и намерих такава притча:

Първият казал: „За мен е щастие, когато имам много работа и много любов, и тогава работата ме тласка към любов, а любовта поражда жажда към работата“.

Вторият казал: „Глупости, за мен е щастие, когато нямам нито занятия, нито домашни, нито работа, нито отпуск, нито ваканция, а има само пролет, лято, есен, зима и мога да ги рисувам с бои и четки, и с резец, и с перо денонощно и без почивка“.

Третият казал: „За мен е щастие, когато мога да измислям и да захвърлям идеите с дузини, без да ме е грижа, че няма да бъдат осъществени“.

Четвъртият казал: „За мен е щастие, когато спасявам, помагам, до смърт се боря за правото дело, защитавам и правя подаръци“.

И само петият мълчал, защото се страхувал да си признае, че неговото щастие е да оглозга всичко онова, което измислят и създадат първите четирима.

Хора, запомнете: ако нещо във вашия живот не върви, значи край вас или у самите вас се е появил петият...”
― Михаил Анчаров, Теория на невероятността. Златен дъжд

“На екрана изскочи някаква балетна двойка. Той беше по трико, а тя – с шалвари. Известно време балерината, разтъпквайки се, обикаляше около партньора си, сякаш се прицелваше. После се засили и скочи върху него. Но той не ѝ се даде, ами я отхвърли ловко. Тя обаче отново се метна върху него и се вкопчи като кърлеж. Тогава той започна да се бори с нея, като се опитваше да се отскубне, но тя не се даваше. Колкото и да я въртеше, да я мяташе и подхвърляше във въздуха, нищо не можа да постигне. Тогава не му остана друго, освен да я вдигне и отнесе зад кулисите, за да я довърши там под воя на медните инструменти и гърма на барабана.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Затова пък, намереше ли [Сапожников] каквото търси, всеки използваше идеята му, без да се посочва източникът ѝ – и в науката, и – колкото и да е странно – в изкуството: добавяха просто към ястието друга гарнитура и го поднасяха на клиента. Сапожников беше нещо като олицетворен научен и всякакъв друг фолклор. А както е известно, фолклорът е не само безименно, но и безстопанствено имущество. Сапожников беше безстопанствено имущество. Да бяха казвали поне по някое благодаря! Но и благодаря не казваха. Би било признак на непоследователност. А както ние с вас разбираме, главното качество на бездарността е да бъде последователна, тоест да не приема коригиращи сигнали отвън.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Хайде поне да се веселим. Но веселбите стават все по-скучни. (...) И с какво ли може да се обясни това? Дали не е с липсата на перспектива за веселието? Сапожников помни – веселието беше като перце на вятъра, кратък отдих между две атаки, като лястовицата на онази пролет, която трябваше да дойде след битката на Александър Невски, като обещание. А сега се веселят всеки божи ден, нали няма война? И тъй човек се весели, весели, та чак му се доплаче. И току се измъкнат от дупките си някакви пияни тарзани и започнат да викат по кръчмите: „Едно време беше по-хубаво!“ Кога едно време? През войната ли? Когато убиваха живи хора?
Излиза, че никой не е готов за един хубав живот. Защото, както и да дефинираме хубавия живот, той е немислим без това на човек да му е приятно. Да си нахранен, да имаш покрив над главата си, да си облечен – какво друго? Изкуството? Е, разбира се, това е велика работа. Работата е велика, но засега много велики неща в нея не са направени. Как изглежда все пак този хубав живот? Малко физкултура, нали, малко четене на стихове – и толкоз? Как изглежда все пак хубавият живот?
Трябва ти да ми харесваш страшно, а аз – на тебе, и ние двамата – на останалите, а останалите – на нас. Ако ние един друг не се харесваме, как искаме животът да ни харесва?”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес