Atanas Slavov

“Затова пък, намереше ли [Сапожников] каквото търси, всеки използваше идеята му, без да се посочва източникът ѝ – и в науката, и – колкото и да е странно – в изкуството: добавяха просто към ястието друга гарнитура и го поднасяха на клиента. Сапожников беше нещо като олицетворен научен и всякакъв друг фолклор. А както е известно, фолклорът е не само безименно, но и безстопанствено имущество. Сапожников беше безстопанствено имущество. Да бяха казвали поне по някое благодаря! Но и благодаря не казваха. Би било признак на непоследователност. А както ние с вас разбираме, главното качество на бездарността е да бъде последователна, тоест да не приема коригиращи сигнали отвън.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Картечницата при краката на ангела действаше като часовник и аз можех да работя в спокойна обстановка. Приближи се Демичов и легна до мен – него през цялата война нито един куршум не го беше улучил. (...)

Ония искаха да ни набарат иззад зида, но им пречеха двата парашута, които висяха като копринено бельо, и замисленият ангел. Зад зида си знаеха работата. Върху лицето на ангела се появи щърба уродлива усмивка и постепенно му се откършваха крилата. После лицето му заприлича на череп, той се заклати на един крак, а отлетялото стъпало на другия удари Демичов в коляното.

(...) Боят беше към края си. До ангела падна граната и уби Атабеков, а Демичов остана жив. Ангелът се люшна от въздушната вълна и започна да пада, а ние с Демичов отскочихме. А когато ангелът падна, пак ми се счу детски плач. (...)

Ваня прехвърли на рамо автомата си, приближи се до скелета на ангела и го бутна встрани. После измъкна отдолу едно детенце, съвсем живо, само крачето му бе наранено от каменната смърт, и толкова мъничко, че по дрехите му не можеше да се разбере момче ли е или момиче. То не плачеше, а само отваряше устата си и се виждаха трите му млечни зъбчета, а по плетеното му гащеризонче имаше джуджета и гъбки.

(...)

И тогава аз разбрах как се получава фашизъм. Отначало с дълги откоси иззад зида прекършват крилата на човека, после го правят урод и лицето му заприличва на череп, и тогава само да го бутнеш, и той се сгромолясва върху детето. И разбрах веднъж завинаги, че паметници трябва да се издигат само на онези хора, които спасяват детето у всеки един от нас, безразлично какви са – политически дейци, войници или художници.”
― Михаил Анчаров, Теория на невероятността. Златен дъжд

“На другия ден [след спречкване между двамата] Шишкин се премести в друго училище и Сапожников стана лидер.
Веднага го наобиколиха – да получат указания какво да правят занапред, и да преценят новия лидер.
– Я ми се махайте... – каза Сапожников.
– Ти какво, бе – казаха му. – Какво, бе?
– Мъчно ми е за Шишкин – каза Сапожников.
– Какво ще правим? – попитаха го.
– Че откъде да знам?
Така Сапожников престана да бъде лидер.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Аз, Сапожников, двайсет и една годишен, син на Сапожников, ако остана жив, обещавам да не разказвам за войната, да не чета за нея книги, да не гледам филми, да не слушам радиото, да не чета за нея във вестниците, да не я анализирам, да не се опитвам да я разбирам или да обобщавам опита от нея, дотогава, докато не измисля как да я убия. Защото войната, проклета да е, трябва да бъде убита.
И ако, както са ни учили, войната е продължение на политиката, а политиката – продължение на икономиката, то понеже без енергия няма икономика, който държи в ръцете си енергията, той държи властта. И ако енергията бъде разпределена на всички, тя ще се изплъзне от ръцете на шизофрениците.
Затова аз, Сапожников, син на Сапожников, се заклевам да измисля автономен двигател, който ще направи всеки отделен човек независим от шизофрениците, и войната ще умре.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес