Atanas Slavov

“– Тя казва, че си добро момче, но дефективно – рече Нюра.
– Коя е тя?
– Лида, библиотекарката. Тя още пее в хора. На фабриката. Ти бил ли си с жена?
– Как да съм бил?
– В леглото с жена бил ли си?
– Колко пъти – каза Сапожников. – Защо?
– Значи, не си бил – каза Нюра. – Утре аз съм нощна смяна, ела. Ще кажа на Лида да дойде да те нахрани.
– Нюра... Нюра?... Какво те прихваща?
– Че какво? Мене поне недей да лъжеш. Да не би да съм ти чужда? Утре, не дай боже, ще те убият и няма да знаеш нищо!
Откровен човек беше Нюра.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“– И все пак, ако си представим, че всяка елементарна частица е вихър от по-фина материя, да речем материята на времето...
– Какво?
– Не му пречете – обади се Филидоров.
– Тогава нищо противоречиво няма да има в това, че при сблъсъка на две частици се раждат пет нови, по-големи по размери от първите две... но в никакъв случай техни отломки.
– Щуротия! – не се сдържа Филидоров.
– Какво пък има тук неясно? – продължаваше с магарешка упоритост Сапожников. – Сблъсъкът на двете частици предизвиква раздвижване на материята, от която те самите се състоят... Два вихъра раждат пет по-големи... Какво неясно има тук? Обикновена лавина... Резонанс... детонация... Освобождаване на скритите резерви. Времето – каза Сапожников. – Материята на времето. Единствената материя, в която всички процеси протичат в една посока. Несиметрична материя... Но и нейната несиметричност е само привидна. Тъй и като тя се увива около себе си... Всеки поток е част от една навивка.
Филидоров дълго мълча.
– Тогава става ясно и онова явление, при което една частица преминава, тъй да се каже, през друга – рече Сапожников. – Просто неподходящ модел избирате... локомотивчета някакви... вагончета... Вагон през вагон, разбира се, няма да мине, но водовъртеж през водовъртеж минава... сам съм гледал... (...) Водата се премества, а фунията си стои на едно място... защото условията за образуване на фунии не са се преместили... неравности по дъното и други такива... а водата тече надолу към морето...”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Хайде поне да се веселим. Но веселбите стават все по-скучни. (...) И с какво ли може да се обясни това? Дали не е с липсата на перспектива за веселието? Сапожников помни – веселието беше като перце на вятъра, кратък отдих между две атаки, като лястовицата на онази пролет, която трябваше да дойде след битката на Александър Невски, като обещание. А сега се веселят всеки божи ден, нали няма война? И тъй човек се весели, весели, та чак му се доплаче. И току се измъкнат от дупките си някакви пияни тарзани и започнат да викат по кръчмите: „Едно време беше по-хубаво!“ Кога едно време? През войната ли? Когато убиваха живи хора?
Излиза, че никой не е готов за един хубав живот. Защото, както и да дефинираме хубавия живот, той е немислим без това на човек да му е приятно. Да си нахранен, да имаш покрив над главата си, да си облечен – какво друго? Изкуството? Е, разбира се, това е велика работа. Работата е велика, но засега много велики неща в нея не са направени. Как изглежда все пак този хубав живот? Малко физкултура, нали, малко четене на стихове – и толкоз? Как изглежда все пак хубавият живот?
Трябва ти да ми харесваш страшно, а аз – на тебе, и ние двамата – на останалите, а останалите – на нас. Ако ние един друг не се харесваме, как искаме животът да ни харесва?”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес

“Аз, Сапожников, двайсет и една годишен, син на Сапожников, ако остана жив, обещавам да не разказвам за войната, да не чета за нея книги, да не гледам филми, да не слушам радиото, да не чета за нея във вестниците, да не я анализирам, да не се опитвам да я разбирам или да обобщавам опита от нея, дотогава, докато не измисля как да я убия. Защото войната, проклета да е, трябва да бъде убита.
И ако, както са ни учили, войната е продължение на политиката, а политиката – продължение на икономиката, то понеже без енергия няма икономика, който държи в ръцете си енергията, той държи властта. И ако енергията бъде разпределена на всички, тя ще се изплъзне от ръцете на шизофрениците.
Затова аз, Сапожников, син на Сапожников, се заклевам да измисля автономен двигател, който ще направи всеки отделен човек независим от шизофрениците, и войната ще умре.”
― Михаил Анчаров, Самшитовый лес