“(...) Разбра, че преди Атлантида е трябвало да съществува поне още една цивилизация, от която нищо не е останало, защото не са останали оръдия на труда. Защото Атлантида е била създадена от хомо сапиенс, човек разумен, тя е имала дворци, кораби, храмове, крепостни стени, които без оръдия на труда и без технология не може да се построят. Значи, тя е била построена от разумния човек, който днес вече е забравил своя произход и си мисли, че мозъкът на кроманьонеца, хомо сапиенс, е могъл изведнъж да възникне от безмозъчните му прадеди. Значи, разумът, съвременният, ще се е зародил единствено преди Атлантида и ще се е зародил само ако човекът е разполагал с оръдия на труда; но тези оръдия на труда не са запазени. И Сапожников си помисли – а задължително ли е тези оръдия на труда да бъдат изкуствени? Паметта на хората още от историческо време е запазила названието на робите „говорящи оръдия“. Но роби е имало, когато вече е имало богатство. Какви живи оръдия е можело да има преди богатството? Възможният отговор е само един – това ще са били животни, но не пленени, а свободни и опитомени. Това ще са били животни, с които човекът е имал общ „език“, общо средство за комуникация. Та нали и сега кучето и конят, камилата и волът, слонът и ламата са живи оръдия на производството, които не са били изместени нито на времето си от робите, нито днес от машините. Значи, съществувала е, съществувала е онази изчезнала, предтехнологична цивилизация, която не ни е оставила обикновените оръдия на труда, защото те не са ѝ трябвали, защото е съществувал някакъв общ „език“ между някакви животни и хората и между самите хора – единен, общ език. И си спомни в колко митове се говори за герои, които разбирали езика на птиците и животните. И, значи, преди членоразделната реч, която е потрябвала за технологията, защото на животните, доставящи храна за себе си и за хората, технология не е била нужна, защото технологията се състои изцяло от термини – преди това е трябвало да съществува реч нечленоразделна, но разбираема за тези, на които е била нужна. И си спомни езика на свиренето с уста, тоест езика на вече загиналите гуанчи, който се е наричал „силбо гомера“. И до днес се открива език на свиренето в планините на Тибет и Турция. Тогава Сапожников си спомни за делфините, които си разменят звуци, подобни на свиркане, и продължават да се опитват чрез тях да влязат във връзка с човека, и продължават да се проявяват като негови приятели, понякога гонят рибата към мрежите му. И си спомни мита за Посейдон, който се носи по море с колесница, теглена от делфини.
(...)
– Знаеш ли какво си мисля, Сапожников... нещата не са толкова страшни и ние с тебе не сме чак толкова нищожни – каза Аркадий Максимович. – Ако се установи, че човекът трябва да влезе в симбиоза с делфините и с кучетата... всичко останало ще се нареди. Тогава не ни плашат никакви прахосмукачки, дори такива, които ще могат да пишат книги. Горе главата, Сапожников...
Петелът изкукурига. Значи, скоро щеше да се съмне.
– Буди ни той, буди ни хиляди години – каза Сапожников. – А ние все не щем да се събудим. Добре, нека започнем от нещо малко. Да се опитаме да разберем, какво иска да ни каже?
– То е ясно. Ставайте, пънове. Време е да мислите!
– Да опитаме ли?
Те подадоха глави през прозореца и силно изкукуригаха.
Кучетата от целия блок се разлаяха.
Двамата се дръпнаха обратно.
– Срамота... дори кучетата не ни разбраха... Не сме достатъчно просветени, пък и акцента сме загубили – каза Сапожников. – Отвикнали сме за изминалите хиляди години. Съвсем сме оглупели. Нищо, ще трябва да си отспим. Работата няма да стане просто с кондак... Откъде накъде ще ни повярват? Ние през всичкото време за тях сме били убийци. Дето дори хората не са жалили... Пък утре, живот и здраве, ще започнем полека-лека... Със скоростта на трева и с ритъма на сърцето...”