Емил Тонев

“...мислех, че ние може и да не сме ангели, но има мигове, в които доста заприличваме на такива.
Трудно е да си ангел всеки ден, даже е невъзможно. Ние с всички сили се стараем да е ни усети някой колко сме меки и чувствителни, вече по навик заемаме гранитни пози, придобиваме коравосърдечни форми, като изсечени от камък статуи. Затова, когато в подобни мигове станем ангели, без дори да се усетим, тогава много ни личи.”
― Емил Тонев, Понякога ангели

“Бил съм на 22, а Чефо - 11-годишен акселерат през 1986-а. В България тъкмо бяха въвели сух режим и в ресторантите (които тогава се наричаха заведения за обществено хранене) не се сервираше твърд алкохол до шест следобед. Дядо и аверите му открай време имаха табиет – излизат в пет часа от работа, срещат се в кръчмата, пият по една ракия със салата (зелена, шопска, картофена с лук, печени чушки – според сезона), обсъждат международното положение и към седем се разотиват по къщите си. Сухият режим обаче им обърка навиците. От пет до шест има цял час, налагаше се да пият заместители, докато дойде ракия-таймът. Най-страшно ставаше към шест без десет, когато Софчето сервитьорката нареждаше пълните чаши по таблата и се вторачваше в часовника на стената. Чешитите от цялата кръчма също. В шест без пет над стенописите на Митьо Киров, Бояджана и Жоро Слона увисваше зловеща тишина – чуваше се само как капе чешмата в ламаринената мивка на бара. Точно в шест всички изпъшкваха като един: „Шесссс!!!”, и Софчето хукваше между масите. Първата ракия я попиваха буквално за секунди. И понеже Софчето не смогваше да удържи на темпото, повечето мъже си поръчваха направо двойни. Не знам знаете ли как изглеждат двеста милилитра жълтеникава гроздова във водна чаша... Така, вместо традиционното едно питие, дядо и аверите му тресваха поне по три. Плюс двете бири преди това – представяйте си... Целият град изглеждаше доста странно към осем вечерта.”
― Емил Тонев, Понякога ангели