Гукането на гълъбите, които кацаха по корнизите на болницата бяха невинни предвестници на онова, което се случи – между живота и смъртта има няколко мигновения. Не знам защо си го спомних, когато Исай Исаев, мургав симпатяга, се появи в стая №9 на гастрото.

– Иси маро? – попитах го на изящен цигански.

– Нанай! – усмихна се мургавият.

– Значи Исай Исаев?

– Исай Исаев.

– В с. Долни Цибър имаше един Исай Исаев, да не си ти?

– Не съм, брато.

– Оня Исай Исаев преди се казваше Дрънгалаши, да не си ти?

– Не съм, брато.

– Дрънгалаши правеше шарени пумпали…

– -Знам ги, брато.

– Значи си Дрънгалаши?

– Може и да съм, брато.

Така стая №9 на гастрото се обзаведе с нов пациент – Дрънгалаши, прекръстен някога в Исай Исаев. От опит знаех – екземпляри като Дрънгалаши се впечатляват от едри лъжи.

– А ти кой си? – погледна ме изпитателно.

– Маркес.

– И къв си?

– Писател – и посочих томчето на тоалетката.

– Значи Маркес? Знам го, живее в махалата.

Дрънгалаши вади от джоба на пижамата плоско шише, отпива и примижава.

– Нещо ме моташ, брато – казва след колебание. – Не мож си писател.

– Защо, къде го пише?

– Не го пише, ама в махалата нема никъв Маркес!

– Млад, а лъжеш като дърт циганин. Кой съм тогава?

– Шейтан си, брато, шейтан – ухили се и дръпва нов гълток: – Обичам го чисто.

– Е, не съм Маркес, ама и ти не си Дрънгалаши? Кой си тогава?

– Стар познайник – усмихна се докторът на сутрешната визитация. – Исаев, май вместо рейтинга вдигаш дозата? Някакви оплаквания?

– Мае ми се главата и ме боли корема.

– Сестра, запиши: мае му се главата и го боли корема. Талон за кръв плюс всички гастроскопии.

– И оная в задника ли?

– И оная, Исаев.

– Не може ли без задната? – мръщи се той.

– Не може. Подпиши, че отказваш, ако не искаш държавата да те отпише.

– Пак на пангара, а? – рекох, щом докторът излезе.

– Пак – изпъшка мургавият. – Два пъти съм рязан и знам: третият – дупе да ми е яко.

Всъщност Исай Исаев бе изсипан с носилка в гастрото с буквално изръфан от церозата дроб. Щом се свести, опита да я прелъже със стария трик – чистото питие. Също като в брадатия виц, в който манго клечи на брега и пробва да подкваси морето с кофичка кисело мляко. Минава арменец и пита – какво правиш, манго? Квася морето – рекъл мангото. – Бе ти на луд ли ме правиш – рекъл арменецът, – как ще стане тая работата? – Ами ако стане? – рекъл мангото.

Бяха последните дни на една златна есен.

Гълъбите все така кацаха по болничния корниз и кълвяха трохи от мургавите му длани.

Нощем бълнуваше и викаше някакво име – Мая, която така и не се появи на свиждане.

– Коя е Мая – попитах една вечер.

Той побледня – сякаш му бях откраднал тайната, и извади нещо завито във везана кърпа.

– Ей я Мая, шейтан – рече. – Искаш ли да я чуеш?

Бе пъстро нашарена окарина, като пумпалите от детството. Погали я с нежност – нямаше ни дом, ни жена, ни дете.

– Аз бях царят на окарината, шейтан! – и я докосна с устни.

Мелодията изплува от безсъниците. Виеше се като тъмен пламък, обсебваше го и го изгаряше целия. Идваше от праезически времена, но не се връщаше там, а дълбаеше душата, говореше за живо и мъртво вино, за рани, посипани с вар, за мъка, възнасяща се като гълъб и спускаща се като видение. Кост в гърлото бе тая песен. Малцина дръзваха да я пеят, а които опитваха, спираха по средата, задушени от стонове. Същата песен, изпята от Йона безсмъртната от с. Долни Цибър, чиито думи бяха изчукани върху надгробния й камък. Ето откъде царят на окарината я знаеше.

Мургавият въздъхва и заспива.

Същата нощ три неща разлюляха стая №9 на гастрото.

В 4,15 след полунощ царят на окарината се събуди внезапно, изхрачи дробовете си върху пода и ужасената сестра натисна паник бутона.

В 4,30 вратата се блъсна като от вихър и вътре влетя зеленоока с опръскана с кръв мантия. Мая!

“Измъкна се, копелето мръсно!” – изсъска, блъсна сестрата и пръсна окарината в пода.

А в 5,00 гълъбите излетяха с душата му на възбог.

Бог дал, Бог взел.

Между живота и смъртта има няколко мигновения.

Отварям томчето на Маркес, от което четях на царя на окарината, докато бе жив. А той все питаше:

– Убаво бе, брато, убаво, ама къде пише за зеленооката Мая?