Иван Здравков's Blog

***

Искаш да станеш писател?

Влез

в лабиринта на думите.

Литературата е лабиринт.

Ще се движиш сам и в мълчание,

следвай нишката на Ариадна.

Думите са опасна игра.

Опитай.

Думите са гилотина.

Опитай.

Думите могат да те спасят.

Кой говори?

Аз, Минотавърът.

Очи в очи с Минотавъра

– Добре дошъл в Лабиринта. Шубе те е, а? Споко, не ям живи хора.

– Гърците твърдят, че си кръвожаден.

– Не им се връзвай. Видя как се издъниха – кредиторите нокаутираха Ципрас. Путин се настани в Сирия, Асад му се слага, янките са против, джихадът окървави Париж. Светът е терор.

– Доста си информиран. Мислех, че си метафора.

– Не съм метафора. Аз съм страхът. А ти кой си?

– Не съм Тезей, не съм мутра, не съм кредитен милионер. Без влог в швейцарска банка, без куфарче с червени пари.

– Защо бе, човек?

– Пропуснах точното място и точния час.

– Хм… Признаваш си и без бой. А картонче в Шесто?

– Не се уредих и с картонче.

– Абе ти съвсем си се изоставил. Къде си роден?

– В село Долни Цибър на брега на Дунав.

– Родители?

– Син на Здравко и Маргарита. Баща ми беше директор на началното училище, майка ми – учителка. Първа е сестра ми Красимира, аз съм изтърсак. Бил съм ревливо бебе.

– Защо го споменаваш?

– Можех да „гушна босилека” още тогава.

– Я виж… А причината?

– Пенка, слугинчето, се оплакала на съседката – много реве това бебе. Тъй ли – рекла оная – бодни го в тила с губерката и ще млъкне. Пенка не ме боднала – така отървах кожата.

– Черен хумор?

– Ами, самата истина.

– Дай нататък.

– Бях всеобщ любимец – пъргав като живак, с неизтощима енергия. Циганетата ме обграждаха като мечка – сина на даскалицата! Бягах, борех се, крещях и се биех. Който свари, натовари.

– На какво играеше?

–На разни игри – ашици, футбол, народна топка… Помня Мица и Дрънгалаши, който имаше шарен пумпал, задвижван с камшик. Пляс! Пляс! Пляс! – омагьосваше ми очите. Спазарих го срещу кутия пастели, свих ги от учителската стая. Бях привикан – ти ли взе пастелите? Не съм! Признай! Остави го, Маро – смееха се другите даскалици. – Не е той, а дяволчето.

– Значи дяволчето?

– Аз бях. Даскалиците ме харесваха.

– Какво още си спомняш?

– Борбите. Имах мениджър, Асим, той определяше с кого да се боря. Тръшвайки едрата Мица, усетих лъх на женска гръд.

– Еротика, а? А четмото и писмото?

– Случи се сякаш от самосебе си.

– Какво те плашеше?

– Тригърбият мост над река Цибрица – перилата му напомняха огромни змейове, особено привечер.

– Друго?

– Един хипнотичен спомен. В селото се появиха трудоваци, строяха дига срещу разливите на Дунав. Веднъж – в края на лятото на 47-а година, бяха строени на селския площад и по команда започнаха да скандират: „Смърт на Ни-ко-ла Пет-ков! Смърт на Ни-ко-ла Пет-ков!” В центъра на площада се издигаше бесилка – две греди под форма на буква Г, от горната висеше въже с клуп. Под клупа – мъж с превръзка на очите. Пълно мълчание, четяха присъдата.

– Кой четеше?

– Черният полковник.

– Разбираше ли какво се случва?

– Не, не разбирах защо мъжът с превръзка на очите трябваше да го обесят. И кой е Никола Петков. Бе последният спомен, преместихме се в Лом, баща ми построи къща. Детството свърши.

– Разкажи за своя баща.

– Виждам го млад и красив на една снимка. Преди женитбата с майка емигрирал в Южна Америка, опитал си е късмета. Живял в Буенос Айрес и Монтевидео. Наричали го гринго, чужденеца. След 5 години се връща. Майка казваше – заминал с два куфара, върнал се с дръжките им. Темата бащинство бе рана, кървя дълго. Знам, че ме обичаше. Царство му небесно.

– Какво се случи в Лом?

– Там изживях юношеството. Помня учителката Митанка Петрова, бях тотален отличник. А оставах същото буйно момче, биех се до разкървавяване. В четвърти клас имаше един Кольо Сопола, дразнеше всички. Не издържах и го стрелнах с перодръжка, писецът се заби в скулата му – още чувам как квичи като недоклано прасе. Буйствата ми прекъснаха внезапно. Откри ме Любен Чушков, корифеят на гимнастиката в Лом, загледа се как скачам и каза – ела в гимнастическия салон. Бях перфектен гимнастик.

– Продължавай.

– В десети клас един случай разтърси смутната ми душа. Изкачих се по стълбата на тавана, открих прашна ракла, пълна с книги. Не знам защо посегнах към книгата с надпис „Илиада”. Разгърнах я още там: „О, Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила, сина Пелеев, що погуби мнозина троянци…” Връхлитаха ме вълни, една след друга. Омир, в превод на професор Ал. Балабанов. Четях я, препрочитах, вълните не стихваха. Омир – белегът в юношеството, не се заличи. Чуй: няма как единствен поет да е създал Омировия епос, който му се приписва. Омир е метафора.

Минотавърът си погледна часовника.

– Доста си впечатлителен, мой човек. Действай по-хард! Иначе те прецакват. Учи се от Одисей, хитрецът бастиса Троя с оная дървения – Коня. 10 години плуваше към Итака и все нещо се бавеше, влечеха го приключенията. Ослепи Полифем с огнен кол, измами сирените, вързан за мачтата, 7 години чукаше нимфата Калипсо, изби женихите, върна си Пенелопа. Фул макс след фул макс. Кой раздава картите? Боговете. Одисей имаше печелив жокер – Атина. Накрая какво? Уби го синът, роден от Калипсо, не го разпознава. Лъкът му обаче бе супер.

– Откъде имаш златен ролекс?

– От боклуците, мой човек. Там има всичко. Засега чао. Бързам за пир, Минос развърза кесията. Шведска маса, пиене до откат. Ще се натаралянкам без изтрезняване. Да имаш хапче виагра? Абе кой ви е царят?

– Бат’ Бойко Методиев Борисов от Банкя. Всенароден любимец.

– Хм… И Минос е всенароден, ама му клатят трона разни простаци. Тълпата е завистлива. Ти – накъде? Имаш ли мангизи за кръчма?

– Не ме мисли. Ще посърфирам из интернет.

В интернет неизвестен потребител пита – познавате ли поета Иван Здравков. Ако – не, ето едно негово според мен великолепно стихотворение:

Вечерния шал

Идва час да си спомня какво ми прошепна старицата,

когато

купувах вечерния шал.

Идва час да си спомня какво ми предричаше на площада

на някакъв древен пазар на Русия.

Идва час да си спомня за нейните думи, моя любов,

и за шала с кентаврите.

Тя ми каза: – Иди си, преди да се влюби в кентаврите.

Тя ми каза: – Иди си, преди да изпрати кентаврите.

Тя ми каза: – Иди си, преди да те стъпчат кентаврите.

Ще дочакам да дойдат, моя любов.

Из стихосбирката „Вечерна чаша“, издателство Български писател, 1985.

– Какво мислиш за неизвестния потребител?

– Ще почерпя, ако се обади. Похвалите задължават, понякога развеселяват. Една нощ в 2 след полунощ телефонът извъня, мъжки глас: „В кръчмата сме, пием и четем, четем и пием. Ще ни се пръснат главите! Ела разкажи как написа „Вечерна чаша“? Друг един, вместо поздрав: „Андрей Рубльов, конгениално!“ Трети просъска: „А, Иван Здравков, мислиш, че така лесно ще влезеш в литературата?“ Казах му да се разкара. Нямах илюзии, бях вече ударен от млад референт, който обяви, че текстовете са писани сякаш от луд. Подарих стихосбирката на известен критик, върна ми я с думите: „Ама вие какво си мислите? Че всичко е позволено?“ Инстинктът ми подсказваше, че нещо не е наред, докато осъзнах: опитът да пробиеш догмата се плаща, догмата не прощава. В глутницата е по-лесно, на единаците е трудно. Искаш да станеш писател? Опитай.

– Е, опита ли?

– Чуй един анекдот. Млад кандидат-писател пита Хемингуей: – Смятате ли, че ще стана писател? Отговорът: – Как, по дяволите, бих могъл да зная! Пиши! Ако нищо не става, по-добре се застреляй!

– Харесваш Хемингуей?

– Хемингуей е професионален писател. С невероятен инстинкт и вкус за живота. Имах негов портрет върху сиво зебло, беше ми като допинг. „Старецът и морето“ казва, че човекът може да бъде унищожен, но не и победен. И още: „Ние всички сме пречупени. И често, точно в мястото на счупването, сме най-силни.“ Застрелял се е, защото повече не можел да пише. Застреля се и Тодор Велчев – Тато, витален разказвач, мой приятел. Веднъж ми показа един великолепен Colt. Драматизирах негов разказ и му „сервирах“ 4 стотака от авторско право, без да си мръдне пръстите, купи си кожух. „Братче, ти ме спаси! „Белият кон“ е върхът!“ Ще възседнем конете в голямата утрин и към светлия ден ще препуснеме, сине. Отпреди ще е ясно – ти, върху белия, черният кон – по закон – за бащите е… /“Белият кон“/. Тато беше човек на емоциите, хронично безпаричен – и колтът изгърмя. И Георги Марковски предизвика смъртта безрасъдно. Аз закъснях.

– Беше твой приятел?

– Единствен и незаменим. Три дни преди инфарктът да го покоси фатално /призори, на 400 метра от блока, в който живееше/, пихме по водка за Ивановден в една кръчма. Там се появиха последователно две жени. Варненката, преводачка на По, бе отпратена, той тръгна с другата. „Накъде, Георги?“ – попитах. „Чака ме друга сватба“, рече усмихнат. За смъртта звънна Мария, неговата жена. Погребан е в Централните софийски гробища, място за гроба издейства поетесата Валентина Радинска. СБП не си мръдна пръста.

– СБП, страстта на младите?

– Днес СБП е просто съюз, но преди беше фикс идея. Соцдогмата толерираше своите, чуждите елеминираше. Как? Имаше точно отработени механизми. Всъщност, битките бяха за власт, надмощие и пари. Книги с огромни тиражи се претопяваха и отново се преиздаваха. От време на време някой кандидат за слава бе просван върху дръвника и разфасован. Критици касапи не липсваха. Кандидатствах 5 пъти за прием в Съюза, докато пробих. След всеки фал сянката на Черния полковник се появяваше и изчезваше.

– Кога и как пишеше?

– Нощем и на машина, блъскаш – и това е. Известните и знаменитите са имали ритуали. Балзак например пиел по 50 чаши кафе на ден. Бетховен броял точно 60 зърна, за да вкуси от ароматната напитка. Колегата му Густав Малер е композирал в горска хижа. Писателят Томас Улф споделял „приятното мъжествено усещане“ – маструбацията, Джон Чийвър пишел единствено и само по бельо. Маркес пушел по 6 кутии цигари на ден, докато пишел „Сто години самота“. Жорж Сименон „познавал“ 10 000 жени /8 000 от които жрици на любовта/.

– Какво мислиш за критиците?

– Особена порода, амбициозни. Времето е единственият критик без амбиции – твърди Стайнбек.

– Съвет към младите?

– Хвърляш ме направо в джаза, съветите са абсолютно излишни. Младите чакат възхвали, награди, попадане в топ класации за продажби. Книгата е търговски продукт без сантименти.

– Писал ли си любовни писма?

– До първата любов – да, бяха ми върнати. Да си единствен в женското сърце е нонсенс, заблуда. Кажете на душата да остане нощна стража, защото третият се появява винаги в любовната гора – той носи нож и цвете. /“Нощна стража“/.

– Какво сънуваш?

– В последния сън тежковъоръжени командоси претърсваха катакомби, в които се лутахме с „Лудия Лука“, писателя Емил Андреев. Търсеха Драпър, заклинателя, за да го ликвидират. Вероятно начало на нов роман или ехо от терористични събития. Всяка литературна творба има миг на отключване – видяното насън може би подсказва нещо подобно.

– Как се влиза в поезията?

– Отговорът е кратък: с написани текстове. Завършвайки университета, разбрах, че не ставам за даскал. Помня обаче една лекция на проф. Александър Пешев за Франсоа Вийон – тя отключи врата някаква, през която „влезе“ поетът и се надвеси над извор. Видях собственото си отражение. Жаждата да пишеш е вътрешна, по-палеща от реалната. Които я изпитват, ще разберат, които – не, едва ли ще ожаднеят. А колкото до съдбата в поезията – терзанията се безсмислени. Съдбата е присмехулница, обича да се шегува.

– Да не си фаталист?

– О, не! Черната котка е черна котка, петък 13-ти – ден в календара.

– Какво броди в българската душа?

– Зъл демон, който жадува мъст за бастисаните надежди. Няма как да се случи. Гарван гарвану око не вади.

– Без изход?

– Изход винаги има. Светът става все по-яростен и непредвидим.

– Любим стих?

– Умра ли, оставете балкона отворен! Лорка. Поетът Рафаел Алберти ми каза: – Убиха Лорка в Гранада.

– Как разпознаваш истинската поезия?

– По настръхването на кожата, казано, разбира се, с усмивка. Имах такъв случай: идва студентка, носи цикъл стихове и понеже е гладна, отива да си купи баничка. Бе петък следобед, убийствена мараня. Хвърлих поглед на текстовете и направо изумях: там кипеше любовна лава. Попитах по-късно коя е – а, полудялата от любов, казаха, зарежи, неспасяем случай.

– Какво крие любовния стих?

– Сафо е знаела какво крие. Любете Сафо от о. Лесбос – и ще откриете тайната. Любовният стих таи недоизказаност – причината да търсим ключа към загадката. Той притежава особен феномен, директната персонификация, ти – единствената! Христо Фотев изби рибата с „Господи, колко си хубава“.

– Сам ли е поетът?

– Не само поетът – човек се ражда и умира сам. Испанска максима.

– Как се създава шедьовър?

– Литературните шедьоври, включително ненаписаните, са в речниците.

– С какво свързваш своето име?

– С идеята за метареализма и поетическата форма Дихания.

– Чия съдба те впечатлява?

– На Винсент ван Гог, продал преживе картината „Червени лозя в Арл“. Жалко, че не я притежавам.

– Шегичка?

– Не съвсем. Можех да имам три страхотни платна от художника Генко Генков. Веднъж излезе от СБП бесен, никой не купил картините, вързани с тел, боите не бяха още засъхнали. Каза: – Момче, дай 200 лева и ги взимай. – Давеше го ярост, може би отчаяние.

– Или лудост?

– Всички се раждаме луди. Някои остават такива – твърди Самюъл Бекет.

– Във виното ли е истината?

– Така казват древните. Татко наш Дионис, който в чашите ни горчиви наливаш забрава… /“Възхвала на Дионис“/. Напомня ми запоите в кръчмата „Дълбок зимник“ в студентските години. Пиеше се наливно червено вино, най-евтиното. Тартор бе Христо Банковски, свръхчувствителен поет. Блъскаше челюстта си с юмрук и крещеше: „Бездарници! Бездарници!“

В университета открих Атанас Далчев, поетиката му бе откровение. В прозата – Димитър Димов и Емилиян Станев, изгряваха звездите на Йордан Радичков и Георги Марков. В младата поезия доминираше априлското поколение. И двама неординерни поети – Константин Павлов и Николай Кънчев /с когото се запознах пред мензата/. Сетивата ми се изостряха. Усещах – проблемът бе не следване на образци, а създаване на нова поетична материя. Има единствен, който може да те осъществи – самият ти. Как? Нямах все още представа. Бях просто студент българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, както стотици други. Едно от зрелищата бяха поетичните четения в 65-а аудитория.

– Пишеше ли стихове като студент?

– Бях написал едно чудесно – „Трева“, и още десетина, публикувах ги, без да съм сигурен, че съм „улучил ваксата“, както казват скиорите. На тавана на „Криволак“ 31, последната студентска квартира, играехме бридж, след което останах отчаяно сам. Тогава за пръв път чух гласа на Ave Maria – плач някакъв, ридание някакво, приспивна детска мелодия. Не разбрах откъде и защо дойде и какво искаше да ми каже. Животът сякаш застиваше в мъртва точка. Седях на пейката в една нощна градина без представа какво следва нататък.

– Какво определи твоя живот?

– Импулсите и случайностите. Имах сляпа неделя, брак, разпадна се като дрипа. Не открих тайните страсти на момичето, с което се свързах, за съжаление. Веднъж – по-безумен от вятъра, в полунощ се събудих. И нямаше никой, и цялата къща крещеше от болка. С раззинати черни уста – крещеше вратата. Крещяха стъклата, в които се блъскаха нощните пеперуди. И мъртвите птици – в небето на август, крещяха… /“Притча за самотния мъж“/. Някой се намеси, изтръгна ме оттам, както от отровите на Фармахим, където работех за жителство. Кой? Аз – каза Ave Maria.

– Аз-ът в поезията?

– Аз-ът кореспондира с егото, в кръвта ли ти е, няма как да го скриеш. Опасно е, ако прекалиш. Който посяга към Аз-изказа, да се готви за остракизм.

Аз, който пишех между редовете на библията

еретични слова,

бях осъден от догмата на изгнание.

Питах Пития за живота.

Питах Пития за смъртта.

Късно питаш за страстите на Христа –

каза Пития

след 1000 години мълчание.

– Други страсти?

– Психологията на литературното творчество, генезиса на нещата. По-специално – писането като психотерапия. Как иначе да се освободиш от „демоните“ в душата? Трудно е за обяснение, но го практикувах, върши работа.

– Чувстваш ли се писател?

– Литературата е начин на съществуване, оцелявана в скотобойната на живота. Усещане, че живееш. Терминът писател е натоварен с прекалени очаквания и щом не се случат, читателят е разочарован. Което е знак за внимание: не публикувайте текстове, ако не са преминали през собствения ви филтър. Правило без алтрнатива. Впрочем, литературата не се състои само от шедьоври. В текстовете, които съм писал, присъства един невидим, така че заслугата не е само моя.

– Опиши този невидим.

– Няма как да го видиш, но усещаш присъствието му безпогрешно, когато се появява. Той е глас. Аз съм сечивото, писарят, който записва. Всичко се случва във въображението. Без този невидим глас писателят е колеблив, думите, които смята за свои съюзници, не се появяват, накратко казано – писателят просто „няма ден“. Той държи под око главно две неща – достоверността на образите и тяхната автентичност. Изпусне ли ги – е аут, както във футболната игра. Това бе причината за любопитство ми към психологията на литературното творчество, към писането като психотерапия. Разбира се, съществува и другата алтернатива – нито ден без ред, и тя е по-популярна. Проблемът не е толкова до избор, колкото до творчески темперамент. Невротичните типове писатели /и най вече поети/, какъвто съм, ще разберат за какво иде реч.

– Как преценяваш живота днес?

– Хладнокръвно. Няма как да забравя антиутопията на Джордж Оруел „1984“, в която държавата провежда всеобхватно наблюдение, пропаганда, страх. Там е мисълта: „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото“. Концепцията за „Големия брат“, организацията от анонимни наблюдатели и тотално подслушване, е на всички нива. Шоуто „Биг брадър“ изконсумира Оруел. А Маяковски, парафразиран, звучи така: Власт и Пари са братя близнаци. Когато кажем Власт, разбираме Пари, когато кажем Пари, разбираме Власт.

– Мит ли е Минотавърът?

– Страхът Минотавър напусна мита и живее в днешния свят. Движи се в лъскави лимузини и бронирани джипове. Има тайни банкови сметки и непробиваеми сейфове. Обитава резиденции с разкошни паркове и параклиси. Усмихва се, мечтае за бизнес империи. Седи в банкерски кресла. Контролира наркопазари и трафици с женска плът. Разхожда се по високите етажи на властта, пазарува министри и депутати. Занимава се с благотворителност. Организирва атентати. Той идва от миналото, гледа в бъдещето, живее в настоящето. Знае, че ще умре млад и затова бърза: разстрелва и е разстрелван. Образът му в публичното пространство няма нищо общо с тайния му живот. От плът и кръв е и лицето му не е така ужасяващо, както бика на Минос – понякога е красиво. Жестоко красиво.

– Метафора?

– Грешиш. Страхът е хилядолетна кост в гърлото. Литературата е опасна игра. Чел си, предполагам, „Сатанински строфи“ от Салман Рушди, британски писател от индийски произход. Книгата предизвиква брожения в ислямския свят. Забранена е в много страни, аятолах Хомейни го обяви за вероотстъпник, за убийството му е определена огромна награда.

– Чувстваш ли се свободен?

– Свободата е кратък миг, измамна илюзия. Вероятно визираш ден Десети, изригнал омраза по площадите на гнева, готова да избухне отново, поради което – пазете се от омразата, омразата помита всичко. „Комунистите в Сибир! – крещяха 100 000 пред “Александър Невски”. – Еднопосочен билет за ада!“ Нищо подобно не се случи. Въздухът на оня митинг дишаше ярост. Там бе и мъжът от детския спомен.

Черният полковник изплува в сияние – очите му ме пронизваха. Аз съм тук и ти няма къде да се скриеш. Следвам всяка твоя стъпка. Защото не искам да умреш изведнъж, искам да умираш бавно. Които се опитаха да те спасят, са мъртви – ти обаче си жив и ще умираш бавно. Страшно бавно и страшно мъчително. Чуй часовника – всяка секунда ме приближава към теб – страшно бавно и страшно мъчително, и ти няма къде да се скриеш…

Купи ваучер, с който ще подкрепиш издаването на книгата „Лабиринта на думите“ на Иван Здравков. Ще получиш екземпляр от книгата след нейното отпечатване. Виж повече на Мечта за книга

Шансът за реализация е уравнение с неизвестни.

Българската национална телевизия ми го даде: ожених се за прекрасната Еми, роди ми се син Мирослав, издадох две стихосбирки.

– Извадил си късмет.

– Имах шеф непукист – Георги Стойчев, главен редактор на Литературната редакция по времето на Славков. Зам.-главен бе Горка Маркова, бдеше като орлица над всички. Аз завеждах поезията. Шефът – човек на действието: прям, хард, директен. Веднъж ми връчи плик с пачки: „Не са за теб. Предай ги на бившата ми жена в радиото. Греховете се плащат“. Към писателите се отнасяше хладнокръвно, почти с презрение. „Внимавай с ония гении завистници от Съюза. Дебнат редакцията. Изгърмя ли, гърмите всички“. Умееше да води битки, не успяха да го свалят. Беше клиент мечта в Клуба на журналистите, сервитьорите му козируваха. „Как го правиш?“ – питах. „Подпрам крака на стола с пачка, за да не се клати. Опитай“. Нямаше как – блъсках „Ерика“-та за хляба насъщен.

– Имаше ли писатели в телевизията?

– Телевизията бе идеологическа институция, не бе за писатели. Никола Статков, шеф на селска редакция и любител на дамски прелести, издаде невероятни разкази, класика. Контактувах с Богдан Цветанов, белокос мъж, с елегантни текстове проза. Подарих му „Закълнете се в солта“. След месец каза: „Отиваме при Венко Марковски. Искам да го чуеш“. Богдан нещо грешеше: бях твърде различен от неговата поетика. „Не бързай толкова“ – изхриптя Богдан, ларинксите му се скапваха. Отидохме. Венко Марковски живееше в охраняема вила в Банкя, македонската пропаганда го нападаше като „предател“. Зарадва се, почерпи, извади стихосбирката. Последва шок: блестящ анализ на притчите. Говореше бавно, с паузи. „Тези стихове са духовна материя – каза. – Днес е времето на идеологиите“.

Соцдогмата беше идеология. Черният полковник изплува от детския спомен. Годината е 77-а.

Вързопче куршуми

Едно лято шефът ме изненада: „Изтегли късата клечка, пич. Отиваш на бригада. Ще черпиш!“

Прецаканият си е прецакан. Бригадата се състоя на Гарнизонното стрелбище, което се превръщаше в мемориал. Трима нещастника, преквалифицирани в строителни работници. Пренасяхме плочи, пясък, бъркахме бетон. В обедната почивка хлътвах в средния тунел, където знаех, че е разстрелян Вапцаров. В средата стърчеше надупчена релса, забита в пясъка. Ровех в пясъка и разрових десетки куршуми. Избрах десетина и направих вързопче. „Спомени, а? – каза единият, а другият рече скептично: – Абе кой ще ти повярва без доказателства!“

Десетина куршуми – има ли значение кой те пронизва?

Дъщерята на Йовков

Разминавахме се по коридорите на телевизията. Знаех коя е – Елка, дъщерята на Йовков и жена му Деспина – онова малко момиченце между двамата от популярна снимка, която бях виждал. Беше режисьор по дублажите в Детска редакция. Приятна, усмихната, с къса коса, вечно забързана.

Веднъж ми връчи лист с подсрочници. „Облечи ги в римушки – ти си добро момче. Облекох подсрочниците в римушки. Все я тормозех: „Разкажи ми за Йовков!“ „Ще стане, ще стане, сега страшно бързам“.

Бях й на гости. Елка тръшна на масата сива папка – ето ти Йовков! – и отиде да прави кафе. Папката съдържаше оригинали, писани от писателя. Пожълтели листа, черно мастило, четлив почерк. Помня първия лист. Най-отгоре заглавието Индже, две задраскани и поправени думи.

Внезапно навън се смрачи, заплющя дъжд и токът угасна. „Видя ли какво стана – появи се от тъмното Елка и запали свещ. – Обърка се работата!“ Чаках нейния разказ, но тя въздъхна: „Поете, нямам какво да разкажа, всичко е казано. Татко почти не живя тук, почина в Католическата болница в Пловдив…“

Световни поети

Пазя сценариите от тази рубрика, която създадох и осъществих в Литературна редакция на телевизията. Драматични миниатюри, изградени на базата на документи и творческо въображение. Всъщност – разговори с великите мъртви поети. Франсоа Вийон оживя още когато бях студент българска филология в университета. /Кадър: Палач с черна гугла изтръгва признания с бич, плъх ръфа безжизнено тяло/. Едгар Алън По – когато бяхме в Америка с Г. Марковски и посетихме музея в Ричмънд. /Кадър: Мъж в кома, до него куфар, натъпкан с ръкописи/. Чувам гласа на Блок: „Аз не обичам празните слова и жалките любовни излияния…“ /Кадър: Прозорците на една стая се разбиват и вече нищо не е същото/. Съдби на трагични поети, разказани с експресията на киноезика.

Времето на големите поети се вкаменява.

Борис Делчев

– Кой литератор те впечатляваше?

– Борис Делчев, наричан „Робеспиер в критиката“, в чийто приятелски кръг попаднах. „Какво става с книгата, Иване?“ – попита една вечер. „Не тръгва, маестро!“ – казах отчаян. Сутринта отива при директора на младежкото издателство и нещата се раздвижиха. Борис Делчев бе от оная порода горди, достойни и независими люде в литературата, които са на изчезване. Времената се менят. Познавах го от времето, когато написа предговор към цикъл мои стихове в поетичния сборник „Кръстопът на птици”, изд. НМ, 1974 г. – т.нар. „братска могила”, в която бяха погребани 13 млади и не дотам млади поети, малцина от които оцеляха – пишещият тези редове бе един от тях. Вглеждайки се назад в годините, не ме напуска мисълта, че още по онова време Борис Делчев бе загубил импулсите за оперативна критика, нещо повече – бе скъсал безвъзвратно с нея. Респектът, който предизвикваше името му в литературния свят, се дължеше именно на безкомпромисните критически оценки. Когато Михаил Берберов каза, че ще доведе Борис Делчев на моя рожден ден, изтръпнах. Не намерих френски коняк, купих две бутилки уиски и „пирът” на ул. „Панайот Волов” 21, където живеех, се състоя.

– Какво си спомняш от оная вечер?

– Днес е трудно да възстановя в паметта за какво точно сме говорели в ония вълшебни няколко часа – бях омагьосан, но помня, че валеше безкраен бял сняг. Няколко снимки от оная среща връщат спомените – направени са от Михаил Тошков, поет и художник, който също беше в компанията. Същият Михаил Тошков, с когото се бях запознал в „Бамбука”. Аргатувалия в детството при панагюрските овчари Михаил Тошков носеше дебел, домашно плетен пуловер-ризница и вече беше издал първата си стихосбирка със странно заглавие – „Ръждивата брадва“. По същото време Владимир Свинтила, превел на български Бърнс /може би по-добре от оригинала/ ми каза: „Пиши дневник, Иване, 5 минути, 1 страница преди сън. Дневникът е капан, който улавя живо времето” – и аз го правех. Разлиствайки го, с удивление откривам, че значителна част е свързана с Борис Делчев. Мисли, съждения, имена, обстоятелства – застинали мигове, които времето разпилява. Благословено е съхраненото слово. То проговаря не само за писателя, но и за човека и страстите му в литературния делник. Наистина ли Борис Делчев бе скъсал с литературната критика? Отговорът е утвърдителен – нататък не се появиха оперативни критики, въпреки че бе подканян настойчиво. Парадокс – цената му на критик растеше, а той бе приключил с критиката. Оценка от Борис Делчев струваше многократно повече от венцехвалните панегерици за властимеещите в литературата – всъщност екзекутори, конфликтът му с тях бе налице. Той завършваше поредицата мемориални очерци „Познавах тези хора”, екземпляр от които притежавам: „На Иван Здравков – това приятно-тъжно връщане към миналота – за спомен”. Знаех още, че го измъчва книгата за Ботев, както и блестящите късове есеистика, озаглавени „Миниатюри“.

– Къде се срещахте с Борис Делчев?

– Най-често в „Бамбука“ или в писателското кафене, наричано „сивото поточе“. Бил съм често у тях, живееше на улица „Петър Вичев“, квартал Лагера. Познавах милата баба Елена, неговата майка. Обичаше и се гордееше с единствения си внук, кръстен Борис. Животът на Борис Делчев бе отдаден на литературата – не че нямаше битови ядове и несгоди, които преодоляваше с трогателен стоицизъм. От личен опит знаех, че когато ставаше дума за същностни неща в литературата и нравственото поведение, милост нямаше. И днес виждам усмивката, с която казваше: „Искам те съвършен”, което е казвал и на други „допуснати в сърцето”. В приятелския му кръг се влизаше трудно. А може би максимата за съвършенството е имала адрес – самият той? Борис Делчев не криеше човешките си несъвършенства и ги отронваше с въздишка. Мненията му за писатели и литератори – на пръв поглед експромтни, бяха формирани трайно и само актове на нравствено поведение – позорни или достойни, внасяха корекции. Максималист, опрощаващ житейските слабости на таланта. „Френският възпитаник” Борис Делчев /културно аташе преди години във Франция/ очароваше дамския пол при запознанства с „мадам”, присъства на моята сватба и пръсна чашата на прощаване. В разговор следеше събеседника живо и „парираше” с внезапни въпроси – имах чувството, че борави със словото като с блестяща шпага. Виж текстовете, излезли изпод неговото перо – и особено миниатюрите, шлифовани като диаманти „В късни часове”.

– Младостта е емоция.

– Не само, младостта е силно време. И ето – Борис Делчев, художникът Давид Перец и аз, младият тогава поет. Мисля, че бе 1976-а. В ония години телевизията привличаше, но и „плашеше” – прожекторите и камерите смущаваха свободния изказ: това не бе кафенето, където можеше да изразиш мнение, въпреки доносниците. Бях „изкусил” Борис Делчев да участва в две телевизионни предавания, но повече не искаше и да чуе. Давид Перец, пристигнал от Франция, подготвяше две юбилейни изложби – в Пловдив и в София. „Кой е младият човек?” – попита Перец и Борис Делчев представи младия тогава поет. „А хубави ли филми правите?” – продължи Перец, на което младият тогава поет каза: „За вас ще направим хубав”. В светлите очи на художника трепна пламъче: „А колко трябва да заплатя?” „Убедете Борис Делчев да участва във филма”. Младият някога поет бе един от ония, които търсеха неговата духовна близост. Мисля, че сред приятелите му литератори съществуваше особен вид ревност: всеки от тях тайно се стремеше да е единствен в сърцето му. Бе невъзможно, но в отделни мигове може би наистина се случваше. Чувствах го като духовен баща. Борис Делчев умееше да създава тази красива илюзия. Защото владееше магията на интимното общуване, бе човек на диалога и отричаше монологистите, особено в литературата, както отричаше нравствената нечистоплътност. Реагираше на внушения, особено ако бяха в разрез със съвестта му – и които си го позволяваха, плащаха сурово. А „суровият” Борис Делчев бе раним човек.

– Какво витае в този спомен?

– Витае горчивина. Горчивина, защото всеки въпрос към мъртвите няма шанс за отговор, защото ако пропуснеш мига за добрата дума към живия, утре е късно, защото една сутрин двамата с бай Борис отидохме да прелеем вино на гроба на баба Елена, неговата майка. „Баба Елена все казваше преживе: Борисе, Борисе, искам да ме погребеш на високо и светло. Ето, Иване, на високо и светло е баба Елена…”

Спомените викат спомени, спомените свидетелствуват. Оттам гневът и сълзите, както твърди Ювенал.

Михаил Берберов

Първият жив писател, с когото се запознах в „Бамбука“, бе той. Следвал съм го почти навсякъде. Беше широко скроена душа и имаше много приятели. Наричаше ме Ванюха. Човек на честта, готов да помогне всекиму, черпеше щедро компаниите, компаньон. Позитивен, с чувство за тънък хумор, динамична и неспокойна натура. Модерен поет, експериментатор в стиха, книгите му излизаха безпроблемно. Носеше тъмни очила, очите му сълзяха, вероятно от преумора. С контакти на почти всички нива, както се казваше. Бе популярен в писателските среди. Ценен? Не съм сигурен. Три брака, три деца. С третата си съпруга Тони бяха мои кумове. Родиха Антон и Вера, нежна като пеперуда. Видях го за последно в санаториума в Банкя. Почина от масивен инсулт – 9 август 89-а в София. Том избрана поезия „Избрах разпятието сам“, посмъртно. На гроба му в Централните софийски гробища е сложен гранитен къс. Понякога се отбивам и оставям запалена цигара.

Ех, Мишел…

Генчо Стоев

С писателя Генчо Стоев прекарах незабравима вечер – в гарсониерата му на последния етаж в Писателския блок, която обитаваше. Изящно поддържана брада, подкупваща усмивка. Диалогичен, търсеше съпричастие – кажи, не съм ли прав, какво мислиш? Предполагам, харесван от дамския пол. Красив, елегантен, известен, отлична партия, жените понюхват тези неща безпогрешно. Подари ми всички налични книги с афтографи. Жалко, че не носех диктофон, за да запиша разговора оная вечер. Причина за срещата бе сондаж – имах идеята да драматизирам нещо от неговото творчество, което страшно го зарадва. Мисля, че тогава душата му се отключи и проговори – нещо, което се случва рядко. Говореше вглъбено проникновено – за творческите си замисли, за пътуванията, за вкуса, аромата и автентичността на писането. Разгърнах „Циклопът“: „Страхотно заглавие – казах, – как го написа?“

Писането е необикновена и загадъчна работа – казва някъде Стайнбек.

Старият орел

Виждал съм писателя Орлин Василев – Стария орел, единствен път, страшно разгневен. Бе прецакан с 5 бона, наградата „Огоста“, която присъдиха на изгряващия Радичков. Място на действието – Михайловград /днес Монтана/, а годината, мисля, бе 1969-та. На банкета – една дълга маса, отрупана с питиета, Старият орел седеше в противоположния край, мрачно стрелкайки с поглед партийните величия, до него бе съпругата му Даря Табакова. Внезапно втренчи очи в мен: „Я ела тук, момче, сядай. Кой си и за какво се бориш?“ Казах кой съм и за какво се боря. Едва ли му беше до мен, журналист в местния вестник, той просто търсеше съюзник срещу уязвението. Странно, изпитвах гордост. „И да знаеш от мен – не се вричкай много-много пред очите на ония отсреща, непременно ще те прецакат. Я кажи едно стихотворение!“ Оркестърът засвири танго. Радичков, смутен и усмихнат, приближи и покани съпругата на писателя на танц. Старият орел го стрелна с поглед: „Радичков, ако искаш да танцуваш, доведи си жена. Тази е моя!“ – и стисна ръката й.

Властен характер, остри очи, пиперлив език.

Ятото на Георги Черняков

Всички го наричаха Черняка. Създател и художествен ръководител на КМПС „Димчо Дебелянов“ при Студентския дом. Птица орлица, закрилник на ято талантливи творци. Бях зам.-гл. редактор на в. „Студентска трибуна“. Понякога на вратата се чукаше и някой от ятото влизаше със свитък творби. Четях ги на мига и коментирахме. Мисля, че това им харесваше. Румен Йонков /днес бизнесмен/ беше почти завършен белетрист. Любомир Русанов /днес издател/ бе написал горчивата „Песен за мъртвия брат“. Иван Кръстев /днес политолог/ донесе свръхинтелектуален цикъл. Цанко Лалев /днес издател/ – прецизен до съвършенство поет. Деян Енев /днес писател и колумист/ е голяма надежда в литературата. Анжела Димчева /днес поетеса и литературен анализатор/ бе изящна като фарфорова статуетка. Аксиния Михайлова – поетеса и преводач от френски, се появи в Равда, същата спечели по-късно наградата Аполинер. Валери Манолов /днес издател/ – строен и замислен, поетична душа. И най-обичаният – един специален, с голямо сърце „розов пеликан“ – Костадин Костадинов /днес издател/, писател с автентични сетива за литература. Приятели и съмишленици, такива останаха и в живота.

Черняка остави незабравими спомени в многобройното ято.

Цвета Чернякова, негова съпруга: „… В памет на Г. Черняков ние, неговото семейство, имаме намерение да покажем на бял свят някои негови писания. Но тъй като той владееше преди всичко изкуството да събира хора, да открива и поощрява дарбите им, много бихме искали да допълните неговия портрет, като напишете вашите впечатления за духа и емоциите на онова време и онова пространство „в Кабинета, под крилото на Черняка“.

На негово име е учредена Национална литературна награда „Георги Черняков“.

77 реда за „Вечерна чаша“

Написано от Румен Йонков

За да бъде разбрана поезията на този поет, е необходимо да преодолееш всекидневния интелектуален стереотип, да подмениш изцяло унифицираните си сетива. В тази поезия ще открием исконните начала – пръст, жена, мъж, кон, ангел, дявол, любов… Страница до страница битуват персонажи и събития от различни културни епохи на човечеството – Омир, Христос, Пушкин, Ботев, Джон Дън, революции, войни. И всичко това във великолепно намерения образ на една чаша – събрано, както се събира нектар, осмислено и доведено до тайнствената сладост на поетичния мед.

Иван Здравков бяга от резкия контур, от „поезията като остров”. Неговото силно време е това, когато умира синият час и под струите на здрачевината душата отмива от себе си дневната пепел. В това време обикновено човек е старец на своя ден и дете на вечерта си. В това време поетът носи мъдростта си в тяло на влюбен младеж и в очите му лумва пламъкът, който пали любовната свещ, възкресява от небитието хилядата мъртви щурци и заповядва на душата да остана нощна стража.

Любовта е основна тема на поетите от най-древни времена – едва ли ще се намери поет, който да не й е посветил поне стотина стиха. Не правят изключение и съвременните поети, които също имат лошия навик да се влюбват.

На образнотворческо равнище Здравков създава словосъчетания, които ни сепват с изобразителната си сила: любовта се превръща в обречено препускащ елен, в гилотина, в карнавал, в грохот. Тя е толкова всеобхватна, че е в състояние да побере в себе си и щастието, и страха, и пиянството, и забравата… Това не томителната, графично ясна любов на трубадура, а е любовта на човека от нашия ден – тревожна, изнемогваща, почти винаги обречена, велика и тържествуваща, нехаеща за чумата, която чака в края, или за палача, който вече нахлузва ръкавиците си.

Не е нужно прекомерно взиране, за да бъдат открити в стиховете на Здравков и други вечни теми – за доброто и злото, борбата за нравствено съвършенство. Централен е проблемът за двойствеността. По страниците на редица стихосбирки тя присъства в най-разнообразни модификации. В интимните стихотворения в това отношение са акцентира в противостоенето мъж – жена, любов – нелюбов. От тази двойственост произлиза сблъсъкът в тези стихове, трагическата им нотка. Задълбавайки се в тези стихотворения човек се сеща за разказа на Рей Бредбъри, където праисторическото чудовище търси себеподобен в силуета на фаровата кула, а какво остава за нас, ранимите… И ако днес втората свещ е угасена, втората чаша счупена и втората птица мъртва, то още тази нощ, или утре, същата окървавена ръка ще ги възкреси отново. И ще се чуе глас:

Не гасете любовната свещ!

Осветете нощта!

В тази поезия се вплита проблема за живота и смъртта, както и немаловажния проблем за поколенията. Алегорията на бялото и черното добива многозначителност и нова смислова натовареност.

Образната система на Здравков заслужава специално вникване, където доминира образът на чашата – сред най-устойчивите и запомнящите се. Чашата, останала без питието си в края на нощта, е като огризката от библейската ябълка на Ева – доказателство за срама, но и символ на гордостта от придобитото познание. Счупването й в нозете на Бога е първата демонстрация на независимост от страна на човека. Една чаша може да бъде напълнена с различни течности, но лирическият герой не може да се съгласи с тази й полифункционалност. Не може да се постави равенство между отровата и омайното биле.

Здравков е от онези наши поети, които смело навлизат в полето на свободния стих – поле, много често отказвало съответна слава на мнозина. Общото звучене на творбите му може да се разглежда и като майсторско боравене с поетическата фонетика. Забелязваме старателна работа със словото, стремеж към изчистване на „украшенията” – неща, които се отразяват благоприятно на поетическия синтаксис. Тъкмо в произведенията, където е най-лаконичен, са безспорните успехи на поета. С изящната си форма, с библейската си многозначност и иносказателност стиховете на поета достигат висока естетичност.

Мястото на всеки поет е върху собствените му подметки, при собствената му пишеща машина, върху собствения му мит и пиедестел, или в собствената му тлен и забрава. Божието Богу, цезаревото на цезаря…

Не обичам цитатите, но ще се изкуша да изрека един от Никос Казандзакис: „Тежка и нерадостна е съдбата на човека, който пише, защото е принуден да използва думи, сиреч – да превръща вътрешния си порив в неподвижност. Всяка дума е една много твърда черупка, която съдържа в себе си голяма експлозивна сила. И да откриеш какво означава, трябва да я оставиш да избухне вътре в теб като снаряд, за да освободи по този начин душата, която тя държи затворена”.

За младата Ахматова

Още в зората на своя живот младата Ахматова привлича магнетично; поезията й, белязана с безсмъртна печал, притежава едно смъртно качество: ранимост. Четете Ахматова нощем.

Младата Ахматова – това е началото на века. Това е Голям фонтан, Одеса, Царское село, Севастопол, брегът на Стрелецкия залив, морето, древния Херсонес и „зеленото влажно великолепие на парковете”.

Това са нейните 18 години.

В непубликувани спомени Валерия Срезневска твърди: „Характерна уста, с рязко изразена горна устна. Тънка и гъвкава като върбова пръчка, с изключително бяла кожа. В царскоселската къпалня тя плуваше и се гмуркаша прекрасно, научила това на Черно море, където прекарваше през летата. Приличаше на русалка, случайно заплувала в тъмните неподвижни води на царскоселските езера…”

Все по-често жената със странен профил и бяла кожа, изпъкваща под тъмните облекла, се появява в петербургските среди на акмеистите. Стиховете й идват от призрачни глъбини:

Слава на теб, неизбродна печал,

вчера умря сивоокият крал…

Още в ония години върху лицето й преминават сенки – неин спътник е не само Музата, но и коварната туберкулоза. Съвременници говорят за „царствената простота” на Ахматова, а Блок отбелязва: „Вие се замисляте тъжно”.

„Аз бях дръзка, зла и весела…” твърди Царствената.

Кога и къде е изречено? Преди, след или точно в нощта, когато изписва епиграфа на Андре Терие: „Лозата цъфти и аз съм на двадесет години тая вечер” – върху ръкописа „Вечер” – начало на забележителна съдба.

Ана Ахматова е на 23 години.

За другия живот – любовния

Кой казваше, че в нас съществува и другия живот – любовния?

Кой казваше, че може да бъде по-дълъг от вечност и по-къс от въздишка; кой казваше, че макар единствения му палач да са живите, единствено живите го даряват с милост, защото мъртвите отдавна са го забравили?

Неговото убежище – любовната тайна.

Мъжът и Жената, които познавах, изживяха другия, любовния живот, въпреки мълчанието, въпреки стенанието, въпреки изгнанието, в които изчезнаха. Мъжът остави от себе си доказателство – черния пламък в бялата душа на Жената, а Жената, чиято плът бе грях и съновидения, остави в душата му единствено пепел.

Това е причината от любовта им да не се родят синове.

Моят единствен дар към двамата бе, че населих живота им с любовни думи, каквито нямаха и без които бе невъзможно да живеят, но се боя, че направих твърде малко – любовта им изтичаше като пясък, топеше се като сняг, чезнеше като сън, твърде малко направих, за да бъдат спасени.

Останалото погълна времето.

За Троицата на Рубльов

Не мислете, че трите ангела на Рубльов не започват вечерята, защото чакат някого от нас, че не отпиват от чашата, защото чакат някого от нас, че лицата им са замислени, защото чакат някого от нас. Ония три ангела, слезли от скалния манастир, ония три вечни мълчания. Над безсмъртното вали златен прах.

Безсмъртното е удивително просто.

Три смъртни ангела, забравени тук, на земята, три ранени мълчания пред чашата, от която не е отпил никой. Обути са в леки сандали, в ръцете държат копия, дрехите им са простоткани. Защо не идва мъжът, когото чакат за вечеря? Неясно. Синьото не побеждава зеленото, зеленото не побеждава кафявото, кафявото не побеждава бялото, бялото не побеждава златното. Защо се бави мъжът, когото чакат за вечеря?

Пада здрач над Троицата на Рубльов.

Безсмъртното е удивително просто – три ангела пред една маса, една маса и върху масата чаша, една чаша и в чашата жива вода, от която не е отпил никой.

Изчакайте миг… изчакайте век… изчакайте хилядолетие… когато часовникът спре на 8 часа вечерта – час, в който ангелите на Рубльов вечерят.

София, 27 май 1989

До Георги Марковски

Привет!

Скъпи приятелю в тоя свят, в който човек е сам и сам умира, бие часът да си кажем истините, които не ни дават покой и ни измъчват. Затварям очи и си спомням десетките разговори в дните и нощите насаме, в мълчанията и грохотите на живота, в разделите и срещите, в миговете на забрава и спомени – какво остана от тях? Дим и пепел. Аз не съхранявам никакви веществени доказателства, ти – мисля, че също не съхрани – нехайни бяхме и времето ги разпиля. А бяха прекрасни – ми казва душата. Днес споменът за тях е единствено плач. Нима ще отречеш, че там светеха бисери-мисли, избухвания и прозрение, нашепвания на гласове, които ни възнасяха високо и отново ни напускаха, за да докажат нашата смъртност. Давам си сметка, че загубата е невъзвратима, но си давам сметка, че всичко, което е било и изчезнало, е оставило белези: белези невидими, тайнствени, ярки. Аз, който изповядвам, че литературата е дух, го твърдя, както и другото – че единствено в полета към небето, единствено от възвисяване е възможно създаването на оная магнетична сплав – истинската поезия, в която включвам безсмъртните страници на литературата. Библията го казва: разликата между смъртното и безсмъртното е диханието на бога.

Необходимо пояснение: бог е състояние на душата.

Думата приятелство може би обяснява защо двама общуват до безкрайност, а както казваш ти – да говорят и чрез мълчанието, но не обяснява разликата между тях. Мисля, че нашето дълго приятелство не се гради на приликите помежду ни, а преди всичко на противоположностите, колкото и парадоксално да звучи. Не ме напуска самотната мисъл, че твоите корени са забити дълбоко в земята, от която черпиш сили, и още по-самотната мисъл, че моите корени са изтръгнати от земята – от ангелски или бесовски сили, все едно. Аз съм небесният човек, корените ми са в духа, без да знам добро или зло е. Тук е и парадоксът между нас. Земният се стреми към небесния, небесният – към земния. Две самотни илюзии, еднакво трагични. Разликите между нас обаче продължават, без ни най-малко да ни разделят, ще въведа и втори пример: ти си създаден с усещане да обхванеш и формулираш света, една неистова, непосилна задача – малцина са дръзвали и малцина са успявали. Аз нямам тази страст, душата ми казва: „Светът е неформулируем. Единствен духът може да създаде нова вселена. Духът е пламък.“ Ти искаш да създадеш Космогония на реалния свят – духовен и материален, аз Космогония на въображаемия – т.е. пресътворяване на света чрез въображението. Причините – аз съм поет, ти – писател. Аз боравя с огън, ти – с материя. Питам: горят ли те думите, мен ме изгарят, превръщат ме в пепел. След всяко стихотворение трябва да възкръсвам отново, като феникс от пепелищата. Мисля за музиката и живопистта, за страстите в поезията, но твърдя единствено: поетът е трагично същество.

Не се озадачавай, че в тоя пролог поставям акцента върху противоположностите между нас – мисля, че те са градивното и че в тях е истинския ключ към истините, които ни измъчват. Това е лично моя констатация, не те ангажирам с нищо. Напротив. Това е по-скоро предизвикателство, а най-точно – това е свободата, основният принцип на нашия епистолар. Мисля, че ние няма да си пишем писма в реалния смисъл, ние ще казваме, ще доверяваме, ще изсъскваме, ще доказваме, ще рушим, ще изграждаме, ще отричаме, ще изплакваме, ще възнасяме, ще раждаме и убиваме онова, което идва от мисълта и сърцето и стои като кост в гърлото. Никой от нас не е задължен да отговаря на другия, всеки може да поставя въпроси, които да останат без отговор, нашият епистолар трябва да бъде отворен за плача, радостта, възторга, мечтанията, ненавистите, отричанията, демоните, страховете, омерзенията, бесовете, ангелите, мълчанията, погромите, паденията, възвисяванията, или ако трябва да бъда още по-неясен – ние трябва да задаваме въпроси на Сфинкса и ако Свинксът ни отговаря с мълчание, да си отговорим вместо него.

Древните ни подсещат за нещо важно: мярата.

С риск да стана досаден ще отбележа още няколко щриха в духовния епистолар: не чакай да бъда лаконичен, последователен, предпочитам да руша, ако душата диктува това, предпочитам да създавам – пак по нейна воля. Помни, че съм небесния, а небесата са непостоянни. На теб ти е по-трудно – дал си десетки интервюта, стотици мисли си изказал, разбирането ти за света и литературата почти се затваря. Бих искал да чуя за ересите ти, за надеждите ти и отчаянията, които понякога човек се страхува да изкаже пред себе си в най-отчаяни мигове, чакам гласа ти от тъмните пещери на душата. „Артистът – казва Фокнър, – е същество, движено от демони“. Бога ми, как иначе ще оставим автентични знаци за нашепванията в душата, в бездните, в които пропадаме, в небесата, в които се възнасяме? Духовният живот, който живеем е може би по-ужасен от реалния? Алтернативите са две – или да го отнесем със себе си, или да оставим белег за него. И се питам – душа, която горя в пламъци, имам ли право да те осветя и разголя пред всички? Нямам отговор.

Не случайно нарекох това въведение пролог.

С него се опитвам да обясня какво ти предлагам за общото приключение на духа – тайния епистолар. Говорех за свободата като основен принцип. За незадължителност и несъобразяване с поставяните въпроси. Впрочем, ние и няма да имаме възможност за това, защото ще пишем едновременно по една и съща зададена тема – веднъж от единия, после от другия. Моето първо задание, ако щеш – предизвикателство към теб и самия себе си, е темата: Прадушата.

И така – картите са раздадени, играчите са двама. Текстовете, които ще напишем едновременно и независимо един от друг, ще бъдат онова първо приключение на духа, след което втората тема ще формулираш ти в края на първото си писмо. Играта ще се повтори. Потрети.

***

София, 2 октомври 1989

До Иван Здравков

Скъпи мой приятелю, Иване,

Спомените ме отнасят десетина години назад, през април 1978 – тъкмо се бях завърнал от едно изумително пътешествие из Виетнам – в един петъчен следобед, когато отивахме пеша към софийската Централна гара. Щях да пътувам към Байрактарската махала, при Мария и синовете си. До потеглянето на влака имаше много време, седнахме в лъскавото барче и там ми се случи една неприятност. Не си спомням ти какво си поръча, но аз тогава взимах някакви лекарства и не можех да пия алкохол. Понеже беше настъпил часът за лекарството, помолих за кока кола, сервитьорът отказа. Поисках чаша вода. „Е ти вода колко щеш!“ посочи ми шадравана на подземния гаров площад. Ти мълчаливо отмести чашата с питието си, станахме и излязохме от барчето. От тогава зърна ли дори отдалече софийската Централна гара, изпитвам непреодолимо отвращение.

Припомням ти тая незначителна случка, скъпи мой приятелю, защото прекъсна нашия разговор как двамата да напишем епистоларна книга, и – кой знае, кой знае… – може би е погубила замисъла ни по някакви психологически механизми. А може би тогава все още не съм бил готов за такава книга, може би още не съм бил формулирал истините си, може би – късо речено – тогава тя е надхвърляла възможностите ми. А може би още тогава съм предчувствал онова, което днес знам добре: една такава книга би била разглобяване на играчката, разваляне на магията на нашето приятелство, демонтиране на духовната ни връзка.

Онова, което ни споява вече тридесет и пет години, казваш, се дължи на противоположностите между нас, защото аз съм земния /моите корени „са забити дълбоко в земята“/, а ти си небесния /твоите корени „са в духа“/. Приятелю Иване, приятелю Иване… Толкова ли нависоко си се зареял горе, на небето, та не си забелязал, че аз съм една рана? Проумяването на смисъла на човешкото съществуване е тая рана. Проумяването на смисъла на Битието е тя. Проумяването дали Човекът е цел на Мирозданието, или е негово средство към някаква цел, или сме отвратително туморно явление на материята е тая рана. Отдавна, още в юношеските ни години, когато се откривахме като ученици в ломската гимназия, се отвори тя, кърви толкова години, и – знам си аз! – така, незараснала, ще я отнеса в гроба. Тогава бях млад, зелен и възторжен; тогава си мислех, че раните са венци за героите, и се гордеех с нетърпимата си болка; тогава за пръв път се опитах да формулирам Човека, Битието, Света. Тогава написах есето „Човекът“, което бе отпечатвано многократно и накрая попадна в новелата ми „Повест за Истатко Бирков“. Не го ли забеляза, Иване? Макар на небето, не разбра ли, че съм зле ранен? Не те ли заболя лудата ми болка? Луда, луда болка е това, Иване, луда рана. Незарастваща. И смъртоносна. Ям ли, пия ли, или се любя, или съм приседнал на трикракото столче при мама в родния ми дом, или съм се зареял в чужди континенти, времена и нрави, все пулсира тя, все крещи у мен, все не ме забравя. Годините на моето юношество, годините на моята младост – нашите общи години, Иване – са години на неистово търсене на истината за Човека, за Битието, за Света. И не ми казвай, приятелю, че те са неформулируеми, не ми го казвай, само това не ми го казвай, защото пак ще разтворя Библията – нали на нея се позоваваш – на Книгата на Еклисиаст Праведника ще я разтворя, на най-жестоките думи, изречени от човек, ще я разтворя. „Суета на суетите, суета на суетите, всичко е суета“ – казва се там. Тъй е речено там, а душата ми стене, вика, бунтува се, а душата ми не ще да повярва, душата ми друго прозира, и годините на моя живот – нашите общи години, Иване – изтляха в неистово дирене…

Време е да свършвам, приятелю Иване, време е. Нито имах намерение да споря с тебе, нито да съм толкова пространен, но задачата ти, темата за Прадушата, ме принуди да сторя и двете. Всичко би могло, разбира се, да се изрече и кратко: адските гърчове на материята да се самоосъзнае са Прадушата. Би могло, но това е само констатация, а съм узрял да се изповядам. Самият аз да се самоосъзная. Да надзърна в моята прадуша. Което и сторих. Желая ти добро здраве и творчески мъки, приятелю.

Драгалевци, улица 3, дом номер 3.

Стопанинът не замина за Америка – и неговото съществуване е тук: побелял е поетът, побелял е художникът, побелял е писателят…

Едни, които идваха някога – поети, писатели, художници – отплуваха през Лета, други го забравиха, трети – изоставиха: все още идва приятел от младостта и казва: „Стъклено тяло” от Михаил Тошков е „окото на времето”.

Градина с ябълкови дървета и кладенец, пълен със спомени. Изтекъл е почти век – тишина и покой, само лая на овчарката Чери.

3 е магическо число.

Иван каза: Думата метареализъм бе написана върху една книжна салфетка тук, в Драгалевци. Докато разсъждавахме, отвън, на дървото, една птица кълвеше трупа на друга – мъртва. Какво се случва в живота и какво – в литературата?

Михаил каза: Нямам намерение да се превръщам в учител по метареализъм, по-скоро се чувствам пре-предавател /преносител/ на казано от други, които са „слаломирали” между различните „изми”. Написаното върху салфетката е било ровене сред идеи. А една родена идея е вече разбутване на обществения ред и спокойствие. Такава идея винаги е подложена на остракизъм. За метареализма и неговата същност сме се обосновали в първия брой на Нов Стрелец – обединение на множество творчески търсения без никаква конфронтация между тях. Колкото за подвъпроса как една птица изяжда друга мъртва, ти ще ми отговориш, изхождайки от собствения си опит. Какво се случи в твоя житейски и литературен път?

Иван каза: Животът неизбежно остава белези върху съдбите на поетите, понякога трагично, защото не знаят какво ще срещнат по своя път. При поетите има съдбовен миг – мигът на отключването – и ако той не се състои, остават в предверията. Отключването при мен бе в годината 67-а, когато проговори рязък глас, който буквално диктуваше:

Самоубива се в Несебър реставраторът на стенописи,

високият и грозен мъж –

и розов облак плува в катедралата.

Странен стих, неясно откъде дошъл, за историята за една невъзможна любов. Случващото се в изкуството е различна реалия от случващо се в живота. Гласът на Оня, който диктуваше продължи да ме буди в нощите и това продължаваше, докато творбата застиваше в своята форма. Образи, различни от познатите, поетична материя – по-скоро плазма, която се движеше, търсейки своя съсъд; текстове с графичен контур, обвити в сияние, с ритъм, наподобяващ гъвкавостта на тръстика. Отвъд първия план, имаше втори, зарад които бяха създадени – трагичната любов, творческата съдба, жестокостта на тираните, самотата на гения… Класическият стих бе неприложим, необходим бе нов, и когато липсва – го създаваш. Притчите в „Закълнете се в солта” нямаха аналог в поетичната практика – и в друго време и на друго място – щяха да имат различна съдба. Тук бяха посрещнати с мълчание, рецензиите – отхвърляни.

Михаил каза: Бъди по-конкретен.

Иван каза: Питал ли си се защо нямаме поет, какъвто е Лорка, любимото дете на Испания? Защо телеграфистът, преживял преображението Крачолов – Яворов /кръстен от Пенчо Славейков/ твърди: По стъпките ми редом никне жълта злоба. Защо трупове в българската поезия са толкова много? Няма отговор? Разбира се, че има. Съдбата и на втората ми книга „Вечерна чаша“ почти се повтаряше – този път в ролята на екзекутор в изд. Български писатал влезе жена, ще спестя името. Докато превръщаше ръкописа в кървава каша, питаше: „В какво време живеете, другарю поет?”

Михаил каза: Книгата излезе.

Иван каза: Намеси се главният редактор на издателството поета Иван Давидков. Не бях единствен, подобни „емоции” вероятно се случват и днес, хватката обаче е икономическа. Глътката свобода свърши. Проблем пред поезията е събуждане на нови енергии, нови гласове – отворени като рана или пронизващи като остриета, все едно с криле на ангели или езици на пепелянки, гласове от плът и кръв. Истинската поезия е чувствена, дишаща, магнетична. А Андре Бретон твърди: „Поезията се твори в леглото като любовта…”

Михаил каза: Бретон. Този невероятен човек не се стъписа пред множеството огладени и закръглени създания. Той наложи своето и с право му завиждаме – просто, преоткрил е хаотичния визуален свят на древния човек и го е формулирал, опитвайки се да „въведе ред” в мисловния хаос и даде предимство на творческото въображение. Но… нали всяка творческа сполука излъчва вибрации. И улавянето на тези вибрации не е ли акумулиране на енергиите на метареализма? Прав ли е Бретон за „леглото”?

Иван каза: Чашите са празни, Мишел.

Михаил каза: Бира или мастика?

Иван каза: Бирата ще почака. Защо лае прекрасната Чери?

Михаил каза: Бясна е, храниш съседския котарак с деликатеси.

Иван каза: Какъв хитрец – спусна се по покрива на ателието и ни откри. Как?

Михаил каза: Питай Оня, който диктува…

Иван каза: Оня, който диктува е метафора, Мишел. В мига, в който ни изостави, поетът е мъртъв. За твое сведение, изживях 3 типа в творческото писане /явно, съдбата посочва числото 3/:

Първият – както дишаш. Ако не го постигнеш, се задушаваш.

Вторият – биологичен. В действие влиза целият духовен потенциал с риск да се изчерпиш.

Третият – еротичен. Писането като екстаз на любовния акт.

Междувпрочем, посветил си ми стихотворение, бунт срещу препинателните знаци. Движиш се в авангарда. Напомня ми заканата на Рембо: А – черно, Е – бяло, И – червено, Ю – зелено, О – синьо, гласни, някой ден ще разкрия аз вашия скрит произход! /в превод на Г. Михайлов/. Мишел, какво би казал Монтен?

Михаил каза: Монтен сам гравирал в библиотеката си следния надпис: „Мишел Монтен, доста уморен от робско присъствие в двореца и от обществена работа, и намирайки се в разцвета на силите си, решил да се скрие в прегръдките на музите, покровителки на мъдростта. Тук, в спокойствие и безопасност, той ще прекара остатъка от живота си, голяма част от който вече е преминала…”

Напомня ми надгробен надпис на човек, изпълнен с жизненост за умствена дейност. Имал е възможност, изолирал се е. Дай боже всекиму. Автоизолацията е плодотворна самота. Наложена от други, изолацията е убийствена. Как е при теб?

Иван каза: Аз съм сова, скъпи Мишел дьо Монтен… от Драгалевци. Моето „ателие” е нощта – магическа субстанция, в чиято тишина се долавя сатори-озарението от любимото хайку на Ролан Барт.

Птица запя

На земята падна

Червена ягода

Метареализъм

/гр. meta – през, след, зад, после, и лат. realis – веществен, действителен/.

Метареализмът е странстваща идея в европейската литература.

Метареализмът е система за творческо писане – които я уловят, имат съдбовен шанс.

Метареализмът съдържа неподозирани възможности.

10 ключа към метареализма

Ключ 1. Невъзможното в метафизиката е възможно в духа.

Ключ 2. Метаидеята е нишката на Ариадна.

Ключ 3. Метаизречението е атомът в метаматерията.

Ключ 4. Метафрагментът е клетка в метаструктурата.

Ключ 5. Метавъображението активизира действието.

Ключ 6. Метастилът излъчва неповторима аура.

Ключ 7. Метатворбата материализира метаписането.

Ключ 8. Метапоезията генерира магнетични импулси.

Ключ 9. Метароманът е синият кит в литературата.

Ключ 10. Философският камък в изкуството е метафора.

Ключ 11. Загубен в бъдещето.

Дихания

– Не пишеш ли вече стихотворения?

– Пиша Дихания: кратката поетическа форма за творческо писане, състои се от едно единствено изречение.

– И по-точно?

– Дихание-изречението е сложно, със собствена „драматургия”. Разделено е условно на две части: първата въвежда тема, втората внушава послание, но звученето на двете е монолитно. Битката за съвършенство се води с не повече от 12 – 22 думи.

– Специални? Култови? Магични?

– Най-обикновени. Ако има някаква магия, идва от симбиозата между тях.

– Твърдиш, че Дихания е най-кратката поетическа форма?

– Ноу-хау. Метапарола в поетическото пространство. Знам, че подобен акт днес е самотно усилие, че поетическите форми, които познаваме, са шлифовани столетия, преди да се утвърдят и превърнат в съвършени. Всяка идея има шансове до доказване на противното.

– Ако Дихания не са стихотворения, какво са тогава?

– Универсална форма за творческо писане и общуване. За писане, защото имаме текст, за общуване – защото се вписват в диалог. Формулата: рацио, синтез, емоция. Големите световни поети оставят емблематични кратки текстове.

– Цел?

– Лъчове в тайнствата на душата.

– Какво се случва в поезията днес?

– Да пишеш поезия днес е яростно отчаяние. Време на чалга и силикон, похот, наричан секс. Няма как унижената душа да не потърси възмездие.

– И какво е следствието?

– Тържество на егото и блясъка. Свърталища на поезията остава подсъзнанието – свръхсетивна и неовладяна зона. Импулсите ще идват оттам. Емоционалният ресурс на Дихания е подсъзнанието.

– Как се постига Дихания?

– Има 100 начина и всеки е различен.

– Как се разпознават?

– Дихания са застинал пламък, който се раздвижва при съпреживяване – възможно е да ти проговорят, възможно – не, зависи от преживяното в твоя живот. Отблясъци, лъчове светлина.

– Кой може да създаде Дихания?

– Практически всеки: рими не съществуват, ритъмът е вътрешно състояние, конфигурацията на стиха е 3 – интервал – 3.

– Хайку също е кратка форма?

– О, да. Приликата между двете е краткостта. Хайку е сетивност, проблясък на интуиция, настроение. 17 срички. Дихания е разпад на ядра, генериращи нова енергия.

– Какво се случи в твоя живот?

– Аз бях поет по божия милост. Оня, който диктуваше на мъртвите поети, диктуваше и на мен – ето защо те са мои братя по дух. На 33 разбрах, че писането е като дишането, като любенето и мразенето, като умирането и възкръсението – иначе си обречен. Българският език е свръхинструмент за поезия, езикът е душата на поезията. На 33 разбрах, че поезията е тъмна материя, която поглъща и връщането оттам не е сигурно; че без Оня, който диктува, стихът е мъртъв; че разликата между смъртния и безсмъртния стих е диханието на Бога. Поезията е различна реалия от случващото се тук и сега.

– Кой си всъщност?

– Създател на текстове, които изживях. Веднъж, идвайки от нищото и отивайки към нищото, срещнах старец. „Накъде, момче?“, попита и спря, търсеше разговорка. Вдигнах очи: дълбоки бръчки, прорязали лицето, синеок, подпираше се с патерица. „Не съм момче, стара риба съм…” „Няма стара риба! Има голяма риба. Ти си голяма риба!” Думи на старец, оглозган до скелет, както марлина на Сантяго от акулите в „Стареца и морето“. Повече не го срещнах.

– Какво не се случи в твоя живот?

– Не се случи литературната ми съдба – живях във време на идеологически демони, когато саморазправата с другостта бе касапски свирепа. Битки за власт и надмощие, фалшиви кумири, капсулиране на имена. Разбира се, не обвинявам никого, всеки си носи кръста. Литературният живот е гмеж от страсти, злост и притворство, продължава да е такъв. Завистта има различни лица, а в комбинация с политика е гадна смес, манипулираща живия литературен процес. Нямах друг избор освен слизане в de profundis-а на душата – чувството за свобода там е необичайно. Поетът е себичен – съдбата му трябва да се случи навреме.

– А Черният полковник?

– Той не умира. Появява се, за да напомни, че сме наблюдавани зорко. Тежко на оня, който приюти преследвания, горко на неговия дом. /“Притча за преследвания“/.

За любовния стих

Любовта между двама е пламък на свещ – една вечер угасва…

Стих от младостта, останал самотен. При всеки опит да го продължа, стихът се съпротивляваше. По-късно разбрах причината– той съдържаше всичко.

Любовите на поетите не са различни от любовите на останалите – разликата е в любовния стих.

Ето няколко любовни Дихания.

Сафо

Пада туниката й тайнствено,

Сафо

е гола пред вас –

любете я,

докато разгадаете

греховната й душа.

Коварство

Коварна е голямата любов,

излъга ме,

измамнице душа –

1000

синове в утробата крещяха,

нито един не оживя.

Лора

В часа на синята мъгла –

финал

като в антична драма:

разбива

Лора огледалото,

останалото е мълчание.

Любовта

Любовта е два пламъка,

докосни

моите пръсти –

днес

ме люби безпаметно,

утре ще бъде късно.

Споменът

Жив е любовният спомен,

споменът

пари още –

там е оня от демоните,

който

те обладаваше нощем.

Стих призрак

Забравяй любовните думи,

помни

греховния шепот –

стих,

появяващ се като призрак

нощем в Библията.

Това са Дихания – кратка поетическа форма, родена в началото на 21 век. Едно единствено изречение. Опитай както дишаш… Опитай както се любиш… Опитай както възкръсваш…

За страстта към писането

Страстта към писането крие в себе си особен демонизъм.

Нобелистът Марио Варгас Льоса, перуанец, говори за писането като за парализа, подчинение, тения-паразит, колонизираща писателската същност, за да се храни с нея. Разбира се, Льоса иска да ни предпази от погрешни стъпки. Робинсън Джефърс, американски поет, отбелязва нещо подобно: …И все така млади хора идват при мен с ръкописи и книги, как жадуват да бъдат поети, жадуват похвали, жадуват съдбата на Кийтс. Аз мисля, че те са луди.

Набери Джон Кийтс, ентър.

Писателството е обсебия, поетическият талант – дар божий.

Как се случва? Ето:

Бог се пресегна, откъсна едно от небесните глухарчета и го духна. Семенцата се разпиляха – които попаднаха в пръстта, родиха глухарчета, попадналите в душите – поети.

Писателската обсебия е завладяваща.

За лъвската кожа

Някога по тия земи живееха лъвове.

Аз чувах ревовете им при тържество и ревовете им при глад – и първите надмогваха вторите. Ситите лъвове не нападат, нападат гладните. Стотици лъвчета си играеха в тревите и бяха щастливи.

А над всичко владееше бог Юг.

А бог Север владееше ледната пустош.

И пожела земите на бог Юг – страстите на боговете не са различни от страстите на човеците. И прати първо предупреждение – милион снежинки, стопени в дихания. После прати зли ветрове – участта им бе същата. Трети пратеници не прати – удари с леден свинец, който не се стопи дълго.

И бог Юг усети в петите студ.

Слънцето вече не грееше огнено, както преди, птиците не пееха, както преди, зверовете се криеха в пещерите. А лъвовете ставаха все по-самотни.

Аз чувах ревовете им при тържество и ревовете при глад – и вторите надмогваха първите. Виждах как изопват тела за скок – а враг нямаше. Виждах как затварят очи, как заспиват, как снежни виелици ги затрупват. Лъвиците ги побутват да се събудят, лъвовете не се събуждаха. Случващото се с лъвовете е като случващото се с човеците: силното им време отмина. И тъй не разбрах кога се роди последния лъв.

Последният лъв живя кратко.

Ревът му огласяше простора – а нямаше кой да го чуе, нямаше кой да отвърне, нямаше кой да го следва. Самотата му бе огромна, поради което пазете се от самотата, самотата помита всичко. И когато бог Север удари с цялото ледното войнство, последният лъв рухна върху земята. И там, дето рухна, остана отпечатък.

Колкото лъвска кожа.

За неистовия холандец

Знам кой си, Винсент ван Гог.

Невъзможно е да те сбъркам с друг. Ти нарисува знаменитите слънчогледи и се самоуби на 37. Диагнозата на болестта ти остана неизяснена.

Ти избра точния час за смъртта – на крачка от отчаянието, на косъм от лудостта, без да подозираш какво ти готви съдбата: безсмъртна слава.

Импресионистите рисуваха което вижда окото. Ти отиде по-далеч – разкри движението, ритъма, вътрешния живот на природата, нейната душа. Главният нерв в картините ти бе любовта към човека.

Ти беше дете от друг свят. Преживе почти никой не те разбра, не ти и простиха. Въпреки всичко, продължи да рисуваш. Както в музиката миньорните и мажорните тонове са разделени, така и в палитрата ти цветовете са разделени: от жълтия до огненочервения – цветовете на радостта и живота, от синия до черно-сивия – цветовете на страданието и смъртта.

Най-ярките ти картини излъчват могъща енергия. Продължителното им гледане предизвиква световиене. Ти възпя слънцето и природата, а кръвта ти буквално изтича в картините. За което заплати с разсипания си мозък.

Неистовият холандец бе дребен, само кожа и кости, с червеникава коса и брада и светлосини очи. Бе простодушен като дете и шумно изразяваше радостите и болките. Когато побесняваше, сипеше една през друга фрази на холандски, английски и френски, след което поглеждаше презрително през рамо, просъсквайки през зъби. Бе надарен с инстинкта да борави неустрашимо с боите. Полагаше мазките с нож – гневно и грубо, отдръпваше се назад и казваше – е, а сега какво? Дишайте! Преживе бе обсипван с присмех и ругатни – получи твърде малко любов и нищожно признание. Какво създаде за един живот? Стотици шедьоври.

Страстите в Арл се изостряха като бръснач – подобно на оня, с който Фу-Ру /риж безумец/, отряза парче от ухото си и към полунощ се появи изненадващо в Дом №1, където го връчи на сладката Рашел: “Пази това нещо добре!” Сладката Рашел изпищя, изтърва кървавия парцал и продължи да пищи. – Малка Рашел, не обичаш ли вече Фу-Ру? – питаше загрижен, докато оправяше превръзката. – И оня страхливец Гоген не ме обича! Къде е оня страхливец? – В това време се появи Мадам, която ощипа зверски сладката Рашел отзад и тя спря да пищи. Докато г-н холандецът прибираше кървавия парцал, сладката Рашел попита: – Ще пие ли един коктейл синя лагуна Фу-Ру? Една синя лагуна от сладката Рашел? – Синя лагуна ли, сладка Рашел? – пробуди се сякаш от сън г-н холандецът. – Si, ще пия една синя лагуна! Абсент – no! – каза с пресъхнало гърло. – А къде е Гоген? – Замина – каза строго Мадам. – Тази сутрин г-н парижанинът напусна Жълтата къща.

Докато Рашел друсаше шейкъра, Мадам уведоми полицията за присъствието на луд в Дом №1. Сладката Рашел бе на 18 и преценяваше мъжете по две неща: портфейла и онова нещо. Първият път г-н холандецът плати за цяла нощ, а не я докосна, сякаш забравил защо е тук. Парижанинът обаче, по-точно г-н страхливецът, й го заби от раз и продължи до утрото, наливайки се с абсент. Парижанинът не говореше, парижанинът повеляваше. Общото между двамата бе световиенето, което й причиняваха: Фу-Ру с цапаниците, които пълнеха Жълтата къща, г-н парижанина с оная работа. Кои му бяха учителките? Има си хас! Ах, Париж! – въздъхна сладката Рашел, загледана в синята лагуна. Какъв цвят! Не като проклетия абсент, влудяващ клиентите в Дом №1. В този миг се появи полицията и отведе Фу-Ру в Жълтата къща.

Винсент, какво се случи, когато остана сам с безкрайната самота?

Винсент, защо нарисува онова празно кресло и постави върху него свещ и разтворена книга?

Винсент, защо каза, че в шумоленето на маслиновата гора има нещо безкрайно древно и че картините ти са вик на отчаяние?

Винсент, спокоен ли беше, когато вървеше към житната нива, над която летяха гарвани? Какво направляваше ръката ти, докато рисуваше житата? Защо небето, така синьо, запрати срещу теб ято зловещи птици?

Какво видя отвъд житната нива с гарваните, Винсент?

Гукането на гълъбите, които кацаха по корнизите на болницата бяха невинни предвестници на онова, което се случи – между живота и смъртта има няколко мигновения. Не знам защо си го спомних, когато Исай Исаев, мургав симпатяга, се появи в стая №9 на гастрото.

– Иси маро? – попитах го на изящен цигански.

– Нанай! – усмихна се мургавият.

– Значи Исай Исаев?

– Исай Исаев.

– В с. Долни Цибър имаше един Исай Исаев, да не си ти?

– Не съм, брато.

– Оня Исай Исаев преди се казваше Дрънгалаши, да не си ти?

– Не съм, брато.

– Дрънгалаши правеше шарени пумпали…

– -Знам ги, брато.

– Значи си Дрънгалаши?

– Може и да съм, брато.

Така стая №9 на гастрото се обзаведе с нов пациент – Дрънгалаши, прекръстен някога в Исай Исаев. От опит знаех – екземпляри като Дрънгалаши се впечатляват от едри лъжи.

– А ти кой си? – погледна ме изпитателно.

– Маркес.

– И къв си?

– Писател – и посочих томчето на тоалетката.

– Значи Маркес? Знам го, живее в махалата.

Дрънгалаши вади от джоба на пижамата плоско шише, отпива и примижава.

– Нещо ме моташ, брато – казва след колебание. – Не мож си писател.

– Защо, къде го пише?

– Не го пише, ама в махалата нема никъв Маркес!

– Млад, а лъжеш като дърт циганин. Кой съм тогава?

– Шейтан си, брато, шейтан – ухили се и дръпва нов гълток: – Обичам го чисто.

– Е, не съм Маркес, ама и ти не си Дрънгалаши? Кой си тогава?

– Стар познайник – усмихна се докторът на сутрешната визитация. – Исаев, май вместо рейтинга вдигаш дозата? Някакви оплаквания?

– Мае ми се главата и ме боли корема.

– Сестра, запиши: мае му се главата и го боли корема. Талон за кръв плюс всички гастроскопии.

– И оная в задника ли?

– И оная, Исаев.

– Не може ли без задната? – мръщи се той.

– Не може. Подпиши, че отказваш, ако не искаш държавата да те отпише.

– Пак на пангара, а? – рекох, щом докторът излезе.

– Пак – изпъшка мургавият. – Два пъти съм рязан и знам: третият – дупе да ми е яко.

Всъщност Исай Исаев бе изсипан с носилка в гастрото с буквално изръфан от церозата дроб. Щом се свести, опита да я прелъже със стария трик – чистото питие. Също като в брадатия виц, в който манго клечи на брега и пробва да подкваси морето с кофичка кисело мляко. Минава арменец и пита – какво правиш, манго? Квася морето – рекъл мангото. – Бе ти на луд ли ме правиш – рекъл арменецът, – как ще стане тая работата? – Ами ако стане? – рекъл мангото.

Бяха последните дни на една златна есен.

Гълъбите все така кацаха по болничния корниз и кълвяха трохи от мургавите му длани.

Нощем бълнуваше и викаше някакво име – Мая, която така и не се появи на свиждане.

– Коя е Мая – попитах една вечер.

Той побледня – сякаш му бях откраднал тайната, и извади нещо завито във везана кърпа.

– Ей я Мая, шейтан – рече. – Искаш ли да я чуеш?

Бе пъстро нашарена окарина, като пумпалите от детството. Погали я с нежност – нямаше ни дом, ни жена, ни дете.

– Аз бях царят на окарината, шейтан! – и я докосна с устни.

Мелодията изплува от безсъниците. Виеше се като тъмен пламък, обсебваше го и го изгаряше целия. Идваше от праезически времена, но не се връщаше там, а дълбаеше душата, говореше за живо и мъртво вино, за рани, посипани с вар, за мъка, възнасяща се като гълъб и спускаща се като видение. Кост в гърлото бе тая песен. Малцина дръзваха да я пеят, а които опитваха, спираха по средата, задушени от стонове. Същата песен, изпята от Йона безсмъртната от с. Долни Цибър, чиито думи бяха изчукани върху надгробния й камък. Ето откъде царят на окарината я знаеше.

Мургавият въздъхва и заспива.

Същата нощ три неща разлюляха стая №9 на гастрото.

В 4,15 след полунощ царят на окарината се събуди внезапно, изхрачи дробовете си върху пода и ужасената сестра натисна паник бутона.

В 4,30 вратата се блъсна като от вихър и вътре влетя зеленоока с опръскана с кръв мантия. Мая!

“Измъкна се, копелето мръсно!” – изсъска, блъсна сестрата и пръсна окарината в пода.

А в 5,00 гълъбите излетяха с душата му на възбог.

Бог дал, Бог взел.

Между живота и смъртта има няколко мигновения.

Отварям томчето на Маркес, от което четях на царя на окарината, докато бе жив. А той все питаше:

– Убаво бе, брато, убаво, ама къде пише за зеленооката Мая?

Графа, когото познавах, изчезна от хоризонта по време на демокрацията. Появи се след 10 години на един паркинг, където работех. – Ела ми на гости – каза усмихнат. – Живея отсреща.

Стаята е пълна с картини – на статива една недовършена.

– Чаша чай?

– Налей.

Приятелството е оцеляване в скотобойната на живота.

– Откъде тая чаровна усмивка, Графе?

– От рождение, поете.

Графа е тайно име, произнесено от шаманката Шейла, при която го води стария, за да го „разпечата“ на 18. Гривата му е сребърна, очите присмехулни, супер любовник. Жените харесват подобни типове.

– Къде изчезна поетесата Х? – пита.

– Нямам представа.

– Изпервазих я – ах, как крещеше, мръсницата, като дива, необяздена още кобила…

– Стоп! – намесва се някакъв глас. – Не гепете от Лорка! Кобилата е на Лорка! …през тая тъмна нощ препусках, седефена кобила яхнал без никаква юзда и стреме… Еротиката у Лорка е класика, а вие сте балкански курвари! Я кажи колко си изпервазил, Графе? Над 100! Ей ги в тефтера!

Някога харесвахме „Невярната съпруга“, днес е различно: Умра ли, оставете балкона отворен!

– Ела – вика ме Графа от прозореца. – Джип блъсна клошарката.

Ана клошарката, която живее в кашони под боровете. Там спи, там яде. Призори се оглежда в бляскавата витрина на „Passione“, луксозни дамски аксесоари. Ана не знае думата „Passione“ – не знае френски, не е танцувала на виенски балове. Родила е трима синове и дъщеря, които са в неизвестност. Бездомница. Не, не е Ана от стиха на Бърнс, с която червено вино снощи пих, а Ана клошарката без паспорт, подлежи на изгонване. Полицейските патрули не я закачат, жандармерията също. Ана клошарката е свободна като въздуха и водата, като тревата. Тя спи под боровете в треви, гъмжащи от кърлежи. Не плаща данъци. Няма джипи. Проси, пуши, пие. Няма къде да се изкъпе. Клошарката Ана е свободна да умре без гроб и без кръст. Ха-ха-ха! – гръмогласен смях, достоен за Гинес.

Ана – красиво име като светлината,

сияйно като любовта.

Стихът няма смисъл да продължи, стиховете за Ана са написани и прочетени. На кого му пука за Ана клошарката?

– Дай по-хард! – предлага Графа. – Да пием по нещо.

Сърцето на Графа е хард. Смени доста професии в битката за оцеляване. Имаше различни таланти: пишеше, рисуваше, пееше, опита всичко и прегоря, позната история. Рационалист, искаше да успее. Картите обаче бяха раздадени, други диктуваха играта. Днес залага на рисуването. „Кой е шедьовърът сред тия картини?“ – попита внезапно. Някога Графа ме измъкна от отчаянието, помня. Реванширах се с 2 платна и комплект бои. Колкото – толкова. Изкуството е ужасна професия, да се прехранваш с изкуство е изтезание. Соцдогмата отгледа хищници, които грабеха лъвските пайове. Разпознаваха се по миризмата – тоя е наш, тоя не е. Допуснат в елита, напусналия държавата писател Георги Марков бе умъртвен в Лондон, съчмата с рицин подейства. Който разкрива истината, е опасен.

На стената отсреща е закачил картина.

– Харесва ли ти? – пита Графа.

Художниците са като децата – жадуват похвали. Този тук – също. Продал е 10 и се надява да продължи. Зодия Лъв, победител. Веднъж златното пиле кацна на рамото му и той го улови. Сдоби се с апартамент, къща, ателие. Изхарчи половината да отърве сина си от лаймска болест. Картината изобразява скала, надвиснала над море, напомня о. Крит. Нещо липсва.

– Нищо не липсва! – отсича Графа. – Всичко е точно.

Точно е и не съвсем. Въпросът за шедьовъра е проблем: излизането от мрака. В изкуството всеки е аноним до доказване на обратното. До поява на Знака. Шедьовърът, дори да го създадеш, е само върхът на айсберга, масата отдолу е 9/10. Знам, че подобни размишления не утешават, както и другото: че шедьовърът е повече от платно и бои, че ръката се движи от повеления. Изкуството е ирационален акт, няма как да е ясно или прекрасно. Излизане от мрака, осветяване в изкуството, поява на Знака измъчва всеки, дръзнал да се докаже. Знакът е айсберг.

Аз съм айсбергът. Аз съм гордо сърце в океана от думи. Аз съм вашите мрачни предчувствия. Аз съм вашия страх. Появи се късно – казаха. Появих се точно навреме – отвърна айсбергът.

Графа отваря бутилка вино.

– Наздраве за „Вечерна чаша“, поете! Как те изтърваха?

– Имам ли 5 минути?

– Времето е наше.

– Да, бях забравил. Ще ти разкажа как. Изкачвах стъпалата на издателството /дървени, скърцаха ужасно/, почуках, влязох, казах кой съм. „Седнете“ – дрезгав глас, матрона около 40. Тъмни очила, начервени устни, пластмасови обеци, грим, парфюм. Редакторката вади папката с ръкописа и казва „В какво време живеете, другарю поет?“ Писалката в ръката й се превръща в сатър, бюрото – в дръвник. Първа пада главата на „Младият Ботев“, последва „Ангелът“, „Спящата“, „Белият кон“, „Говорете за живите“, „Седмият ден“, „Блудният син“, „Синята къща“, „Александър Сергеевич“, „Александър Блок“, „Погребението на Ахил“. Хряссс! Хряссс! Хряссс! Сатърът сече безмилостно. Следват любовни стихове, писани в озарения: „Чашата“, „Еленът“, „Пред слабия лъч“, „Забрави за любовния сън“, „Черният мъж“, „В елегиите на Овидий“, „В здрача“, „Хиляда щурци“… Нищо се беше пожалено.

– Свръхсетива – отбелязва Графа. – Как спаси ръкописа?

– Слизах по стъпалата и спрях на долния етаж да поема дъх. Чух глас: „Ръкопис ли носиш, Иване?“ Иван Давидков, главният редактор, земляк. „Да, целият окървавен“.

– Какво ти каза Давидков?

– Лицето му побледня, каза – ела след 6 месеца. Тогава нещата се преобърнаха. Помниш ли Г. Марковски?

– Отърва се навреме.

– Ние обаче не. Докато бе жив, разговаряхме, бях му като адреналин. Възможно е да се лъжа, писателят е тайнствено същество. Спомням си, имах идея за епистоларна книга, да я напишем заедно, не се получи. Веднъж, докато си пиехме питиетата, извади ксероксно копие. Имена на писатели доносници, прихванати от Шесто. Десетки имена, с които седяхме, пиехме, разговаряхме. И всеки с надежди в литература. Поразително бяха не имената, колкото броя доносници. Кой бе съставил списъка, с каква цел, остана неясно.

Графа гледа язвително.

– Дреме ми за доносниците. Каквото повикало, това отвърнало. Доносниците са камуфлаж, измамата е другаде. А времето – ничие. Апропо, первазих една политичка, опъвах я буквално на масата – поетесата обаче я превъзхождаше. Да погледаме снукър?

Снукър – прецизен английски билярд.

Шедьовърът е хипноза. До поява на Знака.

Кой е Слепия?

Слепия е всеки от нас.

Какво става в душата на Слепия, протегнал ръка за милостиня

пред спирката на метрото?

Как разпознава хората? По гласовете? По стъпките?

По монетите, които рядко някой поставя в протегнатата му длан?

Времето е зло – мисли Слепия, протегнал ръка за милостиня

пред спирката на метрото.

Слепия мрази завързаните с яден възел неща.

Слепия ги развързва, за да им подари свободата.

Слепия е роден свободен и иска да умре свободен.

Слепия мрази всеки, който отнема свободата.

Слепия обича робството на своята свобода.

Слепия обича свободните неща, които го правят щастлив.

Слепия обича своите спомени.

Има ли спомени Слепия?

Кой подозира спомените на Слепия – там, пред спирката на метрото,

протегнал ръка за милостиня?

Спомените на Слепия са ярки като мълнии.

Слепия е ревнив към своите спомени.

Слепия мрази осквернителите на спомените.

Слепия вярва –

спомените са раковина, в която се крие бисера на живота,

а душата им е мушица божия, която бди над живота.

Чий живот? Моя? Твоя? Неговия?

Слепия е странно същество.

Слепия не вижда светлината.

Не вижда лицата на своите деца, които обича повече от нас,

защото е сляп,

обича ги повече от своя живот.

Слепия вярва в тази обич:

всеки ден, зиме и лете, милион време, стои там,

пред спирката на метрото, протегнал ръка за милостиня.

Отвъд видимите неща има невидимите – мисли Слепия, –

и невидимите

са по-видими от видимите – и отчаян иска да ги докосне.

Слепия движи своите устни – с кого разговаря?

Слепия има малки желания и надежди – за големите моли Бог.

Слепия не ходи в храмовете божии.

Слепия има безкрайно време – и отправя молбите към Бог

без посредници.

Слепия вярва –

Бог разпознава истинските от неистинските молитви.

Слепия не съди – съди един единствен: Бог.

Слепия знае, че е прашинка в огромния свят и се пита:

Какво може прашинката?

Слепия знае, че дръзналият да съперничи с Бога, го разгневява.

И Бог му праща първо предупреждение – гръм, ако не се подчини,

му праща мълния.

Трето предупреждение не праща – праща потоп, който ще го погълне.

Слепия знае, че случващото се на тая земя е записано в Голямата книга,

която не може да прочете, защото е сляп.

Никой не може да прочете Голямата книга, защото никой не знае къде е.

Слепия знае – Голямата книга има милион страници и нечия ръка

продължава да пише.

Ако протегна ръка, ще докосна Голямата книга – мисли Слепия, –

и тя ще се отвори на моята страница, точно на моята страница,

за да узная истината.

Слепия не знае има ли истина, но вярва, че Бог ще му разреши

да докосне Голямата книга –

и тя ще се отвори точно на неговата страница.

Ето защо – всяка утрин – някой води Слепия към спирката на метрото,

протегнал ръка за милостиня.

Слепия мрази милостинята.

Слепия знае, че милостинята е изкупление на гузни съвести.

Слепият няма илюзии – Слепия знае, че ще умре със затворени очи.

Слепия е гордо същество.

Слепия знае, че гордостта се наказва.

Слепия се страхува единствено от оня тъмен трепет – страхът,

и се пита:

Чии са гласовете, които идат от тъмната половина на душата?

Дошлият нощем в дома ти с нож, е страхът – пази си домът.

Дошлият нощем в любовта ти с нож, е страхът – пази си любовта.

Дошлият нощем в земята ти с нож, е страхът – пази си свободата.

Изкрещи страха.

Ти мислиш, че спиш – а страхът е в сънищата, мислиш, че хляб ядеш –

а страхът е в хляба,

мислиш, че вино пиеш – а страхът е във виното;

навсякъде е страхът:

страхът ломи, чупи, троши кости, камъни хвърля връз теб страхът;

страхът ужасява… страхът вцепенява… в пот ледена потопява…

кост в гърлото е страхът… знак таен в душата –

а по сълзата… а по тъгата… а по съдбата… някой пише:

Ний не можем страха да убием…

страхът е в самите нас…

страхът сме самите ние…

Изкрещи страха.

А страхът го привлича неудържимо, както пламъкът – пеперудите.

Слепия не е чувал никога думата STRONG*.

Някой води Слепия към спирката на метрото – кой води Слепия?

Вярата? Може би – но може би не вярата.

Надеждата? Може би – но може би не надеждата.

Любовта? Може би – но може би не любовта.

Слепия знае: душата е разсечена на две половини – светла и тъмна,

и тъмната е повече от светлата.

Слепия се страхува от тъмната – Слепия не иска тъмната половина,

но тя стои там, до светлата, и не изчезва.

Защо ми е тъмната – мисли Слепия, – аз съм целият тъмнина.

А светлата е пронизана от единствен лъч.

Слепия се страхува – ако този единствен лъч светлина изчезне,

кой ще го осветява отвътре?

Слепия вярва – хората виждат този лъч светлина.

Лъч светлина.

Получилите я даром не знаят какво се случва в душата на Слепия,

протегнал ръка за милостиня пред спирката на метрото.

А в душата му някой крещи за възмездие.

Кой крещи? – пита Слепия и се вслушва напрегнато.

Страх и мълчание.

Слепия не е чувал никога думата STRONG.

Слепия не узна никога името на палача, който го ослепи.

Не разгада усмивката, с която го ослепи.

Слепия беше роден свободен и искаше да умре свободен.

Слепия се досеща –

зад усмивката на палача се крие друг, вездесъщ и невидим –

диктаторът,

който повелява, който гледа кръвта с презрение.

Защо гледа кръвта с презрение?

Защото е недосегаем? Защото възмездието ще го отмине?

Ала – нощем и сам – диктаторът се страхува до смърт от тайното,

което ще стане явно.

Слепия се взира в екрана на своята памет напрегнато –

и вижда ужаса в очите на диктатора!

Възмездието, което ще го настигне.

Бойте се от възмездието – казва някакъв металически глас.

Страх и мълчание.

Заключете вратите! – крещи диктаторът, взрян в слепия призрак,

който държи в ръката вместо меч – мълния.

Страх и мълчание.

Защо ми е тази мълния – мисли Слепия, –та аз не съм войн…

В мозъка на диктатора дебне сериен убиец… Сериен убиец…

Слепият мрази гласовете от тъмната половина на душата.

Слепият иска да ги заглуши – нашепванията от тъмната половина,

но те крещят: – Удари! Удари! Удари!

Слепият се страхува – ако удари, ще стане Богу немил,

и Бог ще отвърне очи от децата му – защо му е тогава справедливост?

Ала гласовете оттам крещят, ще го взривят: – Удари! Удари! Удари!

И съвсем не са ангелски гласове, а юродиви – разпознава ги ясно!

Защото юродивите нямат име, нямат памет, нямат надежди.

STRONG* /англ./ силен

– Код ли е Слепия?

– Слепия е метатекст, написан на един дъх, яростно. Беше ми издиктуван една нощ, както се случва с Гарванът на Едгар По. Възможно да е взривена метафора, разпад на духовности, катарзис или агония. Любовта е другото лице на омразата, светлината – на мрака: подобна двойственост е закодирана и в Слепия. Най-странния текст, за който нямам никакво обяснение.

– Писал ли си с паче перо?

– Искаш да ме разсмееш? Днес никой не пише с паче перо. Бастисах 3 пишещи машини, дали живот на десетки текстове, включително поезия. Някога в младостта идваше Музата, но в миг на психически срив… тя не се появи. Вместо нея проговори рязък и властен глас, който буквално диктуваше. Написаното до този миг бе пометено – така се родиха текстовете в „Закълнете се в солта”. Давах си сметка, че са без аналог в поетичната практика и че гласът всъщност е гласът на Оня, който диктува. Разбира се, говоря за състоянията, в каквито изпадаме при създаване на творбите. Случвало се е при свръхсетивния Яворов.

– Превърна ли поезията в професия?

– Не, разбира се. Поезията е върхово, изтощително занимание, капризна страст – или идва, или не идва. В юношеството бях „белязан“ от Омир. Не изключвам сянката му да странства през времето и да се появява в различни превъплъщения. Възможно е да греша, възможно е да съм прав. Внезапни гарвани над оня мъртъв час кой бе преминалият покрай нас, подобно сянка мимолетна над пустинята? /“Притча за Омир“/. Необяснимото поразява съзнанието.

– Как се ражда идеята за творбата?

– Казва ли ти някой? Идеите в поезията са откриваеми в битието и философията – откроим ли ги, имаме шанс да им вдъхнем живот в образи, форма и съдържание. Има една изключителна книга „Психология на литературното творчество” от проф. Михаил Арнаудов, който – на анкетен принцип – се опитва да изтръгне от значими творци „какво се случва” в творческите състояния? Поетите трудно обясняват творческия акт – може би защото изпадат в състояния на „хипноза“, и защото важно е не как, а какво остава върху белия лист. Поезията е преди всичко внушение, изострени сетива, властта й е магнетична. Няма как да не оцелее, съхранявайки интимния свят на хората. Както и любовта.

– Любими теми?

– Любимите теми са всъщност предразположения – написъл съм доста любовни текстове, но ей богу нямам претенции за любовник. Виж – патриархът Вазов и Яворов са имали пиетет към женската красота, в което няма нищо укорително. Любовният стих е сетивна субстанция. Харесвам психологията, здрача, звъна на камбаните, уханията, изящното, стенописите, женската гръд, чашата, вечерта, огъня, розата, човешкия глас – образи и понятия от реалния свят. Истинската поезия е без украшения, тя е гола и беззащитна като женското тяло. Екстазът на душата в изкуството е дуенде – Лорка го е формулирал блестящо.

– Как идва поетическият импулс?

– Идва внезапно и изчезва внезапно – няма как да го задържиш. Поетичната практика показва – не уловиш ли мига, вълнението отлита. Според мен, времетраенето за поетическа творба е около 2 часа емоционално напрежение, след което грохваш. Друга версия: написването на стихотворението е като спускане в морето с акваланг – разполагаш с въздух за 2 часа. В това потапяне си ловец на думи. Изплувайки, поетът се връща със своя улов – не повече от 100 думи.

– Кога разбираш, че си успял?

– Интуиция ти го казва, вътрешният глас. Поетът е монета, изсечена в единствен екземпляр, тайната е в сплавта. Големите поети са духовни свръхсплави, каквито няма в Менделеевата таблица. Как са го постигнали, остава енигма. Всеки стих има мотив и причина, съхранени в подсъзнанието и в един миг изплуват оттам. Защо? Как? Неясно. В едно кафене, върху книжна салфетка, някой бе надраскал:

Ключовете на думите са в морето.

Така не узнах кой.

Аз – казва Ave Maria.

Истината рядко е чиста и никога проста – твърди Оскар Уайлд.

Проснат по гръб в реанимацията на „Пирогов” наблюдавам мониторите. Ако пулсациите в екраните паднат под 180, натискаш паник бутона. Има малка подробност – трябва да си буден. В противен сучай отплуваш в отвъдното.

Това казва Ave Maria, рехабилитаторката.

„Да се пораздвижим, миличък. Прегърни ме през рамо. Десният крак, левият, стъпка по стъпка. Следвай ме…“ Усещам гръдта й под бялата манта. Къде съм виждал зелените й очи? Споменът е безсънен – казва Ave Maria.

Спомен бе светлокосата дългокоса.

Спомен бе лятото, когато я срещнах в Созопол.

Спомен бе кръчмата, в която пихме до полунощ.

Спомен бе танцът й под звездите.

Спомен бе тялото й сред безкрайните пясъци.

Спомен бе Созопол – градът на Спасението.

Оня ден нямах шанс в подводния риболов – лавракът не се появяваше. Изплувах с харпуна убиец и седнах на скалата, докато неупренът просъхне. Мястото бе усойно и не привличаше летовници – две лесбийки го бяха харесали и се целуваха нонстоп. Вчера не се случи нищо особено, но днес пейзажът се раздвижи: появиха следи от леки сандали с отпечатък Следвай ме. Чии бяха? Защо и кого призоваваха? Усетих горчива сол върху устните, примесено с далечни ухания. Следвай ме. Посланието повеляваше, без да е повеление.

Следвай ме е езическо заклинание, странстващо през вековете – казва Ave Maria. Не го произнасяйте без причина. Произнесено без причина, заклинанието се връща като бумеранг и поразява смъртно.

Светлокосата дългокоса се връщаше.

Вървеше по предишните следи и ги заличаваше. Магията Следвай ме гаснеше, усещах го като спазъм. Усещах и погледа й, забит като острие на харпун в гърба си – мястото там вероятно кървеше. Не знаех коя е, подозирах кого търси. Светлокосата дългокоса изкачи скалата и седна – достатъчно близо да я виждам и достатъчно далеч – да я докосна. Какво се случи нататък?

В реанимацията времето тече като на филмова лента: сам… взрив в паметта… олюляване… пръсване на кристална ваза… И гласа на Аве Мария – плач някакъв, ридание някакво, приспивна детска мелодия:

– Събуди се! Отвори очи. Остани буден, миличък…