***

Искаш да станеш писател?

Влез

в лабиринта на думите.

Литературата е лабиринт.

Ще се движиш сам и в мълчание,

следвай нишката на Ариадна.

Думите са опасна игра.

Опитай.

Думите са гилотина.

Опитай.

Думите могат да те спасят.

Кой говори?

Аз, Минотавърът.

Очи в очи с Минотавъра

– Добре дошъл в Лабиринта. Шубе те е, а? Споко, не ям живи хора.

– Гърците твърдят, че си кръвожаден.

– Не им се връзвай. Видя как се издъниха – кредиторите нокаутираха Ципрас. Путин се настани в Сирия, Асад му се слага, янките са против, джихадът окървави Париж. Светът е терор.

– Доста си информиран. Мислех, че си метафора.

– Не съм метафора. Аз съм страхът. А ти кой си?

– Не съм Тезей, не съм мутра, не съм кредитен милионер. Без влог в швейцарска банка, без куфарче с червени пари.

– Защо бе, човек?

– Пропуснах точното място и точния час.

– Хм… Признаваш си и без бой. А картонче в Шесто?

– Не се уредих и с картонче.

– Абе ти съвсем си се изоставил. Къде си роден?

– В село Долни Цибър на брега на Дунав.

– Родители?

– Син на Здравко и Маргарита. Баща ми беше директор на началното училище, майка ми – учителка. Първа е сестра ми Красимира, аз съм изтърсак. Бил съм ревливо бебе.

– Защо го споменаваш?

– Можех да „гушна босилека” още тогава.

– Я виж… А причината?

– Пенка, слугинчето, се оплакала на съседката – много реве това бебе. Тъй ли – рекла оная – бодни го в тила с губерката и ще млъкне. Пенка не ме боднала – така отървах кожата.

– Черен хумор?

– Ами, самата истина.

– Дай нататък.

– Бях всеобщ любимец – пъргав като живак, с неизтощима енергия. Циганетата ме обграждаха като мечка – сина на даскалицата! Бягах, борех се, крещях и се биех. Който свари, натовари.

– На какво играеше?

–На разни игри – ашици, футбол, народна топка… Помня Мица и Дрънгалаши, който имаше шарен пумпал, задвижван с камшик. Пляс! Пляс! Пляс! – омагьосваше ми очите. Спазарих го срещу кутия пастели, свих ги от учителската стая. Бях привикан – ти ли взе пастелите? Не съм! Признай! Остави го, Маро – смееха се другите даскалици. – Не е той, а дяволчето.

– Значи дяволчето?

– Аз бях. Даскалиците ме харесваха.

– Какво още си спомняш?

– Борбите. Имах мениджър, Асим, той определяше с кого да се боря. Тръшвайки едрата Мица, усетих лъх на женска гръд.

– Еротика, а? А четмото и писмото?

– Случи се сякаш от самосебе си.

– Какво те плашеше?

– Тригърбият мост над река Цибрица – перилата му напомняха огромни змейове, особено привечер.

– Друго?

– Един хипнотичен спомен. В селото се появиха трудоваци, строяха дига срещу разливите на Дунав. Веднъж – в края на лятото на 47-а година, бяха строени на селския площад и по команда започнаха да скандират: „Смърт на Ни-ко-ла Пет-ков! Смърт на Ни-ко-ла Пет-ков!” В центъра на площада се издигаше бесилка – две греди под форма на буква Г, от горната висеше въже с клуп. Под клупа – мъж с превръзка на очите. Пълно мълчание, четяха присъдата.

– Кой четеше?

– Черният полковник.

– Разбираше ли какво се случва?

– Не, не разбирах защо мъжът с превръзка на очите трябваше да го обесят. И кой е Никола Петков. Бе последният спомен, преместихме се в Лом, баща ми построи къща. Детството свърши.

– Разкажи за своя баща.

– Виждам го млад и красив на една снимка. Преди женитбата с майка емигрирал в Южна Америка, опитал си е късмета. Живял в Буенос Айрес и Монтевидео. Наричали го гринго, чужденеца. След 5 години се връща. Майка казваше – заминал с два куфара, върнал се с дръжките им. Темата бащинство бе рана, кървя дълго. Знам, че ме обичаше. Царство му небесно.

– Какво се случи в Лом?

– Там изживях юношеството. Помня учителката Митанка Петрова, бях тотален отличник. А оставах същото буйно момче, биех се до разкървавяване. В четвърти клас имаше един Кольо Сопола, дразнеше всички. Не издържах и го стрелнах с перодръжка, писецът се заби в скулата му – още чувам как квичи като недоклано прасе. Буйствата ми прекъснаха внезапно. Откри ме Любен Чушков, корифеят на гимнастиката в Лом, загледа се как скачам и каза – ела в гимнастическия салон. Бях перфектен гимнастик.

– Продължавай.

– В десети клас един случай разтърси смутната ми душа. Изкачих се по стълбата на тавана, открих прашна ракла, пълна с книги. Не знам защо посегнах към книгата с надпис „Илиада”. Разгърнах я още там: „О, Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила, сина Пелеев, що погуби мнозина троянци…” Връхлитаха ме вълни, една след друга. Омир, в превод на професор Ал. Балабанов. Четях я, препрочитах, вълните не стихваха. Омир – белегът в юношеството, не се заличи. Чуй: няма как единствен поет да е създал Омировия епос, който му се приписва. Омир е метафора.

Минотавърът си погледна часовника.

– Доста си впечатлителен, мой човек. Действай по-хард! Иначе те прецакват. Учи се от Одисей, хитрецът бастиса Троя с оная дървения – Коня. 10 години плуваше към Итака и все нещо се бавеше, влечеха го приключенията. Ослепи Полифем с огнен кол, измами сирените, вързан за мачтата, 7 години чукаше нимфата Калипсо, изби женихите, върна си Пенелопа. Фул макс след фул макс. Кой раздава картите? Боговете. Одисей имаше печелив жокер – Атина. Накрая какво? Уби го синът, роден от Калипсо, не го разпознава. Лъкът му обаче бе супер.

– Откъде имаш златен ролекс?

– От боклуците, мой човек. Там има всичко. Засега чао. Бързам за пир, Минос развърза кесията. Шведска маса, пиене до откат. Ще се натаралянкам без изтрезняване. Да имаш хапче виагра? Абе кой ви е царят?

– Бат’ Бойко Методиев Борисов от Банкя. Всенароден любимец.

– Хм… И Минос е всенароден, ама му клатят трона разни простаци. Тълпата е завистлива. Ти – накъде? Имаш ли мангизи за кръчма?

– Не ме мисли. Ще посърфирам из интернет.