Шансът за реализация е уравнение с неизвестни.

Българската национална телевизия ми го даде: ожених се за прекрасната Еми, роди ми се син Мирослав, издадох две стихосбирки.

– Извадил си късмет.

– Имах шеф непукист – Георги Стойчев, главен редактор на Литературната редакция по времето на Славков. Зам.-главен бе Горка Маркова, бдеше като орлица над всички. Аз завеждах поезията. Шефът – човек на действието: прям, хард, директен. Веднъж ми връчи плик с пачки: „Не са за теб. Предай ги на бившата ми жена в радиото. Греховете се плащат“. Към писателите се отнасяше хладнокръвно, почти с презрение. „Внимавай с ония гении завистници от Съюза. Дебнат редакцията. Изгърмя ли, гърмите всички“. Умееше да води битки, не успяха да го свалят. Беше клиент мечта в Клуба на журналистите, сервитьорите му козируваха. „Как го правиш?“ – питах. „Подпрам крака на стола с пачка, за да не се клати. Опитай“. Нямаше как – блъсках „Ерика“-та за хляба насъщен.

– Имаше ли писатели в телевизията?

– Телевизията бе идеологическа институция, не бе за писатели. Никола Статков, шеф на селска редакция и любител на дамски прелести, издаде невероятни разкази, класика. Контактувах с Богдан Цветанов, белокос мъж, с елегантни текстове проза. Подарих му „Закълнете се в солта“. След месец каза: „Отиваме при Венко Марковски. Искам да го чуеш“. Богдан нещо грешеше: бях твърде различен от неговата поетика. „Не бързай толкова“ – изхриптя Богдан, ларинксите му се скапваха. Отидохме. Венко Марковски живееше в охраняема вила в Банкя, македонската пропаганда го нападаше като „предател“. Зарадва се, почерпи, извади стихосбирката. Последва шок: блестящ анализ на притчите. Говореше бавно, с паузи. „Тези стихове са духовна материя – каза. – Днес е времето на идеологиите“.

Соцдогмата беше идеология. Черният полковник изплува от детския спомен. Годината е 77-а.

Вързопче куршуми

Едно лято шефът ме изненада: „Изтегли късата клечка, пич. Отиваш на бригада. Ще черпиш!“

Прецаканият си е прецакан. Бригадата се състоя на Гарнизонното стрелбище, което се превръщаше в мемориал. Трима нещастника, преквалифицирани в строителни работници. Пренасяхме плочи, пясък, бъркахме бетон. В обедната почивка хлътвах в средния тунел, където знаех, че е разстрелян Вапцаров. В средата стърчеше надупчена релса, забита в пясъка. Ровех в пясъка и разрових десетки куршуми. Избрах десетина и направих вързопче. „Спомени, а? – каза единият, а другият рече скептично: – Абе кой ще ти повярва без доказателства!“

Десетина куршуми – има ли значение кой те пронизва?

Дъщерята на Йовков

Разминавахме се по коридорите на телевизията. Знаех коя е – Елка, дъщерята на Йовков и жена му Деспина – онова малко момиченце между двамата от популярна снимка, която бях виждал. Беше режисьор по дублажите в Детска редакция. Приятна, усмихната, с къса коса, вечно забързана.

Веднъж ми връчи лист с подсрочници. „Облечи ги в римушки – ти си добро момче. Облекох подсрочниците в римушки. Все я тормозех: „Разкажи ми за Йовков!“ „Ще стане, ще стане, сега страшно бързам“.

Бях й на гости. Елка тръшна на масата сива папка – ето ти Йовков! – и отиде да прави кафе. Папката съдържаше оригинали, писани от писателя. Пожълтели листа, черно мастило, четлив почерк. Помня първия лист. Най-отгоре заглавието Индже, две задраскани и поправени думи.

Внезапно навън се смрачи, заплющя дъжд и токът угасна. „Видя ли какво стана – появи се от тъмното Елка и запали свещ. – Обърка се работата!“ Чаках нейния разказ, но тя въздъхна: „Поете, нямам какво да разкажа, всичко е казано. Татко почти не живя тук, почина в Католическата болница в Пловдив…“

Световни поети

Пазя сценариите от тази рубрика, която създадох и осъществих в Литературна редакция на телевизията. Драматични миниатюри, изградени на базата на документи и творческо въображение. Всъщност – разговори с великите мъртви поети. Франсоа Вийон оживя още когато бях студент българска филология в университета. /Кадър: Палач с черна гугла изтръгва признания с бич, плъх ръфа безжизнено тяло/. Едгар Алън По – когато бяхме в Америка с Г. Марковски и посетихме музея в Ричмънд. /Кадър: Мъж в кома, до него куфар, натъпкан с ръкописи/. Чувам гласа на Блок: „Аз не обичам празните слова и жалките любовни излияния…“ /Кадър: Прозорците на една стая се разбиват и вече нищо не е същото/. Съдби на трагични поети, разказани с експресията на киноезика.

Времето на големите поети се вкаменява.

Борис Делчев

– Кой литератор те впечатляваше?

– Борис Делчев, наричан „Робеспиер в критиката“, в чийто приятелски кръг попаднах. „Какво става с книгата, Иване?“ – попита една вечер. „Не тръгва, маестро!“ – казах отчаян. Сутринта отива при директора на младежкото издателство и нещата се раздвижиха. Борис Делчев бе от оная порода горди, достойни и независими люде в литературата, които са на изчезване. Времената се менят. Познавах го от времето, когато написа предговор към цикъл мои стихове в поетичния сборник „Кръстопът на птици”, изд. НМ, 1974 г. – т.нар. „братска могила”, в която бяха погребани 13 млади и не дотам млади поети, малцина от които оцеляха – пишещият тези редове бе един от тях. Вглеждайки се назад в годините, не ме напуска мисълта, че още по онова време Борис Делчев бе загубил импулсите за оперативна критика, нещо повече – бе скъсал безвъзвратно с нея. Респектът, който предизвикваше името му в литературния свят, се дължеше именно на безкомпромисните критически оценки. Когато Михаил Берберов каза, че ще доведе Борис Делчев на моя рожден ден, изтръпнах. Не намерих френски коняк, купих две бутилки уиски и „пирът” на ул. „Панайот Волов” 21, където живеех, се състоя.

– Какво си спомняш от оная вечер?

– Днес е трудно да възстановя в паметта за какво точно сме говорели в ония вълшебни няколко часа – бях омагьосан, но помня, че валеше безкраен бял сняг. Няколко снимки от оная среща връщат спомените – направени са от Михаил Тошков, поет и художник, който също беше в компанията. Същият Михаил Тошков, с когото се бях запознал в „Бамбука”. Аргатувалия в детството при панагюрските овчари Михаил Тошков носеше дебел, домашно плетен пуловер-ризница и вече беше издал първата си стихосбирка със странно заглавие – „Ръждивата брадва“. По същото време Владимир Свинтила, превел на български Бърнс /може би по-добре от оригинала/ ми каза: „Пиши дневник, Иване, 5 минути, 1 страница преди сън. Дневникът е капан, който улавя живо времето” – и аз го правех. Разлиствайки го, с удивление откривам, че значителна част е свързана с Борис Делчев. Мисли, съждения, имена, обстоятелства – застинали мигове, които времето разпилява. Благословено е съхраненото слово. То проговаря не само за писателя, но и за човека и страстите му в литературния делник. Наистина ли Борис Делчев бе скъсал с литературната критика? Отговорът е утвърдителен – нататък не се появиха оперативни критики, въпреки че бе подканян настойчиво. Парадокс – цената му на критик растеше, а той бе приключил с критиката. Оценка от Борис Делчев струваше многократно повече от венцехвалните панегерици за властимеещите в литературата – всъщност екзекутори, конфликтът му с тях бе налице. Той завършваше поредицата мемориални очерци „Познавах тези хора”, екземпляр от които притежавам: „На Иван Здравков – това приятно-тъжно връщане към миналота – за спомен”. Знаех още, че го измъчва книгата за Ботев, както и блестящите късове есеистика, озаглавени „Миниатюри“.

– Къде се срещахте с Борис Делчев?

– Най-често в „Бамбука“ или в писателското кафене, наричано „сивото поточе“. Бил съм често у тях, живееше на улица „Петър Вичев“, квартал Лагера. Познавах милата баба Елена, неговата майка. Обичаше и се гордееше с единствения си внук, кръстен Борис. Животът на Борис Делчев бе отдаден на литературата – не че нямаше битови ядове и несгоди, които преодоляваше с трогателен стоицизъм. От личен опит знаех, че когато ставаше дума за същностни неща в литературата и нравственото поведение, милост нямаше. И днес виждам усмивката, с която казваше: „Искам те съвършен”, което е казвал и на други „допуснати в сърцето”. В приятелския му кръг се влизаше трудно. А може би максимата за съвършенството е имала адрес – самият той? Борис Делчев не криеше човешките си несъвършенства и ги отронваше с въздишка. Мненията му за писатели и литератори – на пръв поглед експромтни, бяха формирани трайно и само актове на нравствено поведение – позорни или достойни, внасяха корекции. Максималист, опрощаващ житейските слабости на таланта. „Френският възпитаник” Борис Делчев /културно аташе преди години във Франция/ очароваше дамския пол при запознанства с „мадам”, присъства на моята сватба и пръсна чашата на прощаване. В разговор следеше събеседника живо и „парираше” с внезапни въпроси – имах чувството, че борави със словото като с блестяща шпага. Виж текстовете, излезли изпод неговото перо – и особено миниатюрите, шлифовани като диаманти „В късни часове”.

– Младостта е емоция.

– Не само, младостта е силно време. И ето – Борис Делчев, художникът Давид Перец и аз, младият тогава поет. Мисля, че бе 1976-а. В ония години телевизията привличаше, но и „плашеше” – прожекторите и камерите смущаваха свободния изказ: това не бе кафенето, където можеше да изразиш мнение, въпреки доносниците. Бях „изкусил” Борис Делчев да участва в две телевизионни предавания, но повече не искаше и да чуе. Давид Перец, пристигнал от Франция, подготвяше две юбилейни изложби – в Пловдив и в София. „Кой е младият човек?” – попита Перец и Борис Делчев представи младия тогава поет. „А хубави ли филми правите?” – продължи Перец, на което младият тогава поет каза: „За вас ще направим хубав”. В светлите очи на художника трепна пламъче: „А колко трябва да заплатя?” „Убедете Борис Делчев да участва във филма”. Младият някога поет бе един от ония, които търсеха неговата духовна близост. Мисля, че сред приятелите му литератори съществуваше особен вид ревност: всеки от тях тайно се стремеше да е единствен в сърцето му. Бе невъзможно, но в отделни мигове може би наистина се случваше. Чувствах го като духовен баща. Борис Делчев умееше да създава тази красива илюзия. Защото владееше магията на интимното общуване, бе човек на диалога и отричаше монологистите, особено в литературата, както отричаше нравствената нечистоплътност. Реагираше на внушения, особено ако бяха в разрез със съвестта му – и които си го позволяваха, плащаха сурово. А „суровият” Борис Делчев бе раним човек.

– Какво витае в този спомен?

– Витае горчивина. Горчивина, защото всеки въпрос към мъртвите няма шанс за отговор, защото ако пропуснеш мига за добрата дума към живия, утре е късно, защото една сутрин двамата с бай Борис отидохме да прелеем вино на гроба на баба Елена, неговата майка. „Баба Елена все казваше преживе: Борисе, Борисе, искам да ме погребеш на високо и светло. Ето, Иване, на високо и светло е баба Елена…”

Спомените викат спомени, спомените свидетелствуват. Оттам гневът и сълзите, както твърди Ювенал.

Михаил Берберов

Първият жив писател, с когото се запознах в „Бамбука“, бе той. Следвал съм го почти навсякъде. Беше широко скроена душа и имаше много приятели. Наричаше ме Ванюха. Човек на честта, готов да помогне всекиму, черпеше щедро компаниите, компаньон. Позитивен, с чувство за тънък хумор, динамична и неспокойна натура. Модерен поет, експериментатор в стиха, книгите му излизаха безпроблемно. Носеше тъмни очила, очите му сълзяха, вероятно от преумора. С контакти на почти всички нива, както се казваше. Бе популярен в писателските среди. Ценен? Не съм сигурен. Три брака, три деца. С третата си съпруга Тони бяха мои кумове. Родиха Антон и Вера, нежна като пеперуда. Видях го за последно в санаториума в Банкя. Почина от масивен инсулт – 9 август 89-а в София. Том избрана поезия „Избрах разпятието сам“, посмъртно. На гроба му в Централните софийски гробища е сложен гранитен къс. Понякога се отбивам и оставям запалена цигара.

Ех, Мишел…

Генчо Стоев

С писателя Генчо Стоев прекарах незабравима вечер – в гарсониерата му на последния етаж в Писателския блок, която обитаваше. Изящно поддържана брада, подкупваща усмивка. Диалогичен, търсеше съпричастие – кажи, не съм ли прав, какво мислиш? Предполагам, харесван от дамския пол. Красив, елегантен, известен, отлична партия, жените понюхват тези неща безпогрешно. Подари ми всички налични книги с афтографи. Жалко, че не носех диктофон, за да запиша разговора оная вечер. Причина за срещата бе сондаж – имах идеята да драматизирам нещо от неговото творчество, което страшно го зарадва. Мисля, че тогава душата му се отключи и проговори – нещо, което се случва рядко. Говореше вглъбено проникновено – за творческите си замисли, за пътуванията, за вкуса, аромата и автентичността на писането. Разгърнах „Циклопът“: „Страхотно заглавие – казах, – как го написа?“

Писането е необикновена и загадъчна работа – казва някъде Стайнбек.

Старият орел

Виждал съм писателя Орлин Василев – Стария орел, единствен път, страшно разгневен. Бе прецакан с 5 бона, наградата „Огоста“, която присъдиха на изгряващия Радичков. Място на действието – Михайловград /днес Монтана/, а годината, мисля, бе 1969-та. На банкета – една дълга маса, отрупана с питиета, Старият орел седеше в противоположния край, мрачно стрелкайки с поглед партийните величия, до него бе съпругата му Даря Табакова. Внезапно втренчи очи в мен: „Я ела тук, момче, сядай. Кой си и за какво се бориш?“ Казах кой съм и за какво се боря. Едва ли му беше до мен, журналист в местния вестник, той просто търсеше съюзник срещу уязвението. Странно, изпитвах гордост. „И да знаеш от мен – не се вричкай много-много пред очите на ония отсреща, непременно ще те прецакат. Я кажи едно стихотворение!“ Оркестърът засвири танго. Радичков, смутен и усмихнат, приближи и покани съпругата на писателя на танц. Старият орел го стрелна с поглед: „Радичков, ако искаш да танцуваш, доведи си жена. Тази е моя!“ – и стисна ръката й.

Властен характер, остри очи, пиперлив език.

Ятото на Георги Черняков

Всички го наричаха Черняка. Създател и художествен ръководител на КМПС „Димчо Дебелянов“ при Студентския дом. Птица орлица, закрилник на ято талантливи творци. Бях зам.-гл. редактор на в. „Студентска трибуна“. Понякога на вратата се чукаше и някой от ятото влизаше със свитък творби. Четях ги на мига и коментирахме. Мисля, че това им харесваше. Румен Йонков /днес бизнесмен/ беше почти завършен белетрист. Любомир Русанов /днес издател/ бе написал горчивата „Песен за мъртвия брат“. Иван Кръстев /днес политолог/ донесе свръхинтелектуален цикъл. Цанко Лалев /днес издател/ – прецизен до съвършенство поет. Деян Енев /днес писател и колумист/ е голяма надежда в литературата. Анжела Димчева /днес поетеса и литературен анализатор/ бе изящна като фарфорова статуетка. Аксиния Михайлова – поетеса и преводач от френски, се появи в Равда, същата спечели по-късно наградата Аполинер. Валери Манолов /днес издател/ – строен и замислен, поетична душа. И най-обичаният – един специален, с голямо сърце „розов пеликан“ – Костадин Костадинов /днес издател/, писател с автентични сетива за литература. Приятели и съмишленици, такива останаха и в живота.

Черняка остави незабравими спомени в многобройното ято.

Цвета Чернякова, негова съпруга: „… В памет на Г. Черняков ние, неговото семейство, имаме намерение да покажем на бял свят някои негови писания. Но тъй като той владееше преди всичко изкуството да събира хора, да открива и поощрява дарбите им, много бихме искали да допълните неговия портрет, като напишете вашите впечатления за духа и емоциите на онова време и онова пространство „в Кабинета, под крилото на Черняка“.

На негово име е учредена Национална литературна награда „Георги Черняков“.

77 реда за „Вечерна чаша“

Написано от Румен Йонков

За да бъде разбрана поезията на този поет, е необходимо да преодолееш всекидневния интелектуален стереотип, да подмениш изцяло унифицираните си сетива. В тази поезия ще открием исконните начала – пръст, жена, мъж, кон, ангел, дявол, любов… Страница до страница битуват персонажи и събития от различни културни епохи на човечеството – Омир, Христос, Пушкин, Ботев, Джон Дън, революции, войни. И всичко това във великолепно намерения образ на една чаша – събрано, както се събира нектар, осмислено и доведено до тайнствената сладост на поетичния мед.

Иван Здравков бяга от резкия контур, от „поезията като остров”. Неговото силно време е това, когато умира синият час и под струите на здрачевината душата отмива от себе си дневната пепел. В това време обикновено човек е старец на своя ден и дете на вечерта си. В това време поетът носи мъдростта си в тяло на влюбен младеж и в очите му лумва пламъкът, който пали любовната свещ, възкресява от небитието хилядата мъртви щурци и заповядва на душата да остана нощна стража.

Любовта е основна тема на поетите от най-древни времена – едва ли ще се намери поет, който да не й е посветил поне стотина стиха. Не правят изключение и съвременните поети, които също имат лошия навик да се влюбват.

На образнотворческо равнище Здравков създава словосъчетания, които ни сепват с изобразителната си сила: любовта се превръща в обречено препускащ елен, в гилотина, в карнавал, в грохот. Тя е толкова всеобхватна, че е в състояние да побере в себе си и щастието, и страха, и пиянството, и забравата… Това не томителната, графично ясна любов на трубадура, а е любовта на човека от нашия ден – тревожна, изнемогваща, почти винаги обречена, велика и тържествуваща, нехаеща за чумата, която чака в края, или за палача, който вече нахлузва ръкавиците си.

Не е нужно прекомерно взиране, за да бъдат открити в стиховете на Здравков и други вечни теми – за доброто и злото, борбата за нравствено съвършенство. Централен е проблемът за двойствеността. По страниците на редица стихосбирки тя присъства в най-разнообразни модификации. В интимните стихотворения в това отношение са акцентира в противостоенето мъж – жена, любов – нелюбов. От тази двойственост произлиза сблъсъкът в тези стихове, трагическата им нотка. Задълбавайки се в тези стихотворения човек се сеща за разказа на Рей Бредбъри, където праисторическото чудовище търси себеподобен в силуета на фаровата кула, а какво остава за нас, ранимите… И ако днес втората свещ е угасена, втората чаша счупена и втората птица мъртва, то още тази нощ, или утре, същата окървавена ръка ще ги възкреси отново. И ще се чуе глас:

Не гасете любовната свещ!

Осветете нощта!

В тази поезия се вплита проблема за живота и смъртта, както и немаловажния проблем за поколенията. Алегорията на бялото и черното добива многозначителност и нова смислова натовареност.

Образната система на Здравков заслужава специално вникване, където доминира образът на чашата – сред най-устойчивите и запомнящите се. Чашата, останала без питието си в края на нощта, е като огризката от библейската ябълка на Ева – доказателство за срама, но и символ на гордостта от придобитото познание. Счупването й в нозете на Бога е първата демонстрация на независимост от страна на човека. Една чаша може да бъде напълнена с различни течности, но лирическият герой не може да се съгласи с тази й полифункционалност. Не може да се постави равенство между отровата и омайното биле.

Здравков е от онези наши поети, които смело навлизат в полето на свободния стих – поле, много често отказвало съответна слава на мнозина. Общото звучене на творбите му може да се разглежда и като майсторско боравене с поетическата фонетика. Забелязваме старателна работа със словото, стремеж към изчистване на „украшенията” – неща, които се отразяват благоприятно на поетическия синтаксис. Тъкмо в произведенията, където е най-лаконичен, са безспорните успехи на поета. С изящната си форма, с библейската си многозначност и иносказателност стиховете на поета достигат висока естетичност.

Мястото на всеки поет е върху собствените му подметки, при собствената му пишеща машина, върху собствения му мит и пиедестел, или в собствената му тлен и забрава. Божието Богу, цезаревото на цезаря…

Не обичам цитатите, но ще се изкуша да изрека един от Никос Казандзакис: „Тежка и нерадостна е съдбата на човека, който пише, защото е принуден да използва думи, сиреч – да превръща вътрешния си порив в неподвижност. Всяка дума е една много твърда черупка, която съдържа в себе си голяма експлозивна сила. И да откриеш какво означава, трябва да я оставиш да избухне вътре в теб като снаряд, за да освободи по този начин душата, която тя държи затворена”.

За младата Ахматова

Още в зората на своя живот младата Ахматова привлича магнетично; поезията й, белязана с безсмъртна печал, притежава едно смъртно качество: ранимост. Четете Ахматова нощем.

Младата Ахматова – това е началото на века. Това е Голям фонтан, Одеса, Царское село, Севастопол, брегът на Стрелецкия залив, морето, древния Херсонес и „зеленото влажно великолепие на парковете”.

Това са нейните 18 години.

В непубликувани спомени Валерия Срезневска твърди: „Характерна уста, с рязко изразена горна устна. Тънка и гъвкава като върбова пръчка, с изключително бяла кожа. В царскоселската къпалня тя плуваше и се гмуркаша прекрасно, научила това на Черно море, където прекарваше през летата. Приличаше на русалка, случайно заплувала в тъмните неподвижни води на царскоселските езера…”

Все по-често жената със странен профил и бяла кожа, изпъкваща под тъмните облекла, се появява в петербургските среди на акмеистите. Стиховете й идват от призрачни глъбини:

Слава на теб, неизбродна печал,

вчера умря сивоокият крал…

Още в ония години върху лицето й преминават сенки – неин спътник е не само Музата, но и коварната туберкулоза. Съвременници говорят за „царствената простота” на Ахматова, а Блок отбелязва: „Вие се замисляте тъжно”.

„Аз бях дръзка, зла и весела…” твърди Царствената.

Кога и къде е изречено? Преди, след или точно в нощта, когато изписва епиграфа на Андре Терие: „Лозата цъфти и аз съм на двадесет години тая вечер” – върху ръкописа „Вечер” – начало на забележителна съдба.

Ана Ахматова е на 23 години.

За другия живот – любовния

Кой казваше, че в нас съществува и другия живот – любовния?

Кой казваше, че може да бъде по-дълъг от вечност и по-къс от въздишка; кой казваше, че макар единствения му палач да са живите, единствено живите го даряват с милост, защото мъртвите отдавна са го забравили?

Неговото убежище – любовната тайна.

Мъжът и Жената, които познавах, изживяха другия, любовния живот, въпреки мълчанието, въпреки стенанието, въпреки изгнанието, в които изчезнаха. Мъжът остави от себе си доказателство – черния пламък в бялата душа на Жената, а Жената, чиято плът бе грях и съновидения, остави в душата му единствено пепел.

Това е причината от любовта им да не се родят синове.

Моят единствен дар към двамата бе, че населих живота им с любовни думи, каквито нямаха и без които бе невъзможно да живеят, но се боя, че направих твърде малко – любовта им изтичаше като пясък, топеше се като сняг, чезнеше като сън, твърде малко направих, за да бъдат спасени.

Останалото погълна времето.

За Троицата на Рубльов

Не мислете, че трите ангела на Рубльов не започват вечерята, защото чакат някого от нас, че не отпиват от чашата, защото чакат някого от нас, че лицата им са замислени, защото чакат някого от нас. Ония три ангела, слезли от скалния манастир, ония три вечни мълчания. Над безсмъртното вали златен прах.

Безсмъртното е удивително просто.

Три смъртни ангела, забравени тук, на земята, три ранени мълчания пред чашата, от която не е отпил никой. Обути са в леки сандали, в ръцете държат копия, дрехите им са простоткани. Защо не идва мъжът, когото чакат за вечеря? Неясно. Синьото не побеждава зеленото, зеленото не побеждава кафявото, кафявото не побеждава бялото, бялото не побеждава златното. Защо се бави мъжът, когото чакат за вечеря?

Пада здрач над Троицата на Рубльов.

Безсмъртното е удивително просто – три ангела пред една маса, една маса и върху масата чаша, една чаша и в чашата жива вода, от която не е отпил никой.

Изчакайте миг… изчакайте век… изчакайте хилядолетие… когато часовникът спре на 8 часа вечерта – час, в който ангелите на Рубльов вечерят.