Началото

Нищо на света не може да сломи

един абсолютно несъпротивляващ се човек.

- Дзен поговорка-

Това се случи през късната пролет на онази шеметна година, когато Агенцията реши да поеме контрол над всички неподлежащи на контрол човешки действия, породени от неконтролирани мисли, чувства, копнежи и сънища. Доста амбициозна задача, бих казал!

Кои бяха те? Може би любовта, страха, омразата, завистта, бунтарството, мечтите, креативността, талантът, магьосничеството, а може би не... Програмата нямаше информационно тяло, нито даваха разяснения на населението с какво точно се борят и какво ще подлагат на контрол. А ако такова все пак съществуваше, то бе предназначено за горните етажи на властта.

Но думата контрол плашеше трезвомислещите хора. Това означаваше, че може би по-голяма част от хората в държавата подлежаха на корекция.

Но нормалните, самостоятелно мислещите, свързаха програмата с Промиване и Корекция на ума.

Изход беше Бягството. И повечето го предпочетоха.





***

...Аз разбира се не бях от тях. И нямаше как да съм, с моето добро възпитание и благ характер и особено с вродения ми респект към авторитети. Беше невъзможно да попадна в тази не малка група хора, които предпочетоха скитническия, изпълнен с опасности в дивата пустош живот, пред спокойния и уреден, но напълно лишен от предизвикателства живот в цивилизацията. Аз бях толкова праволинеен, че просто нямаше какво да се коригира в мен. Новият свят беше точно за хора като мен и всички промени бяха по вкуса ми.

Да си призная честно, не разбирах хората, които бягаха. Те отказваха да се лишат от нещо в ума си, което им причиняваше тревога, и да го заменят със спокойствие и благополучие. Пълни глупаци, но не мислех да се задълбочавам в причините за тези действия. Първо, защото не обичах много да се замислям и второ, въобще не исках да знам какво е второто - нещо в него ме плашеше, а нали точно от тези неприятни усещания се опитваха да ни избавят. Наистина, като си помисли човек, че някаква машина ще бърника в мислите му и премахва недопустимите от тях, ставаше малко страшничко, но предполагам, че тези, които се занимаваха с това, знаеха какво правят.

Като подходящ кандидат правителството ме привлeче в доброволните отряди по въвеждане на новия ред. Тогава се срещнах лично с Маргарет. Не бях я виждал от училище. Знаех, че за нея се носят слухове, че е вещица. Е, никой не беше ставал свидетел на каквато и да е магия от нейна страна, но около нея витаеше такава приказна атмосфера, че нямаше начин слуховете да не са верни. Където има дим, има и огън. Поне така се казва.

На третия месец от моята работа като доброволец, трябваше да ѝ връча призовка.

Улицата беше все още пуста. Позвъних. Вратата се отвори и на прага се показа една необикновена млада жена. Не беше много висока, но тялото ѝ беше тънко и стройно. Впечатли ме контрастът между чудната белота на лицето ѝ и оранжево-червените ѝ коси. А те, косите ѝ, сплетени на две тежки плитки, бяха нереално дълги и се спускаха почти две педи под кръста. Когато вдигна тъмните си очи към моите, в тях се появиха теменужени отблясъци. Зяпнах. За момент дори забравих вероятността да е магьосница и въпреки предразсъдъците си, най-лекомислено приех поканата ѝ да вляза.

Неочаквано се озовах в малка градина, оградена от всички страни с висок зид. Утринното слънце вече огряваше половината двор, а другата част оставаше все още в сянката на високата стена. Но това не беше някакъв скучен и неуютен двор, занемарен или прашасал, както бихте си помислили, напротив: още с пристъпването си в него се озовах в приказен свят. Това беше една тайна гора насред града. По стените пълзяха разноцветни растения, за чието съществуване дори не подозирах. Бях виждал по селата къщи, увити в зеленина, но тези пълзящи растения сякаш бяха излезли изпод четката на художник - цветовете им бяха ярки и наситени - в зелено, лилаво, розово и червено. И всичко това бе така преплетено и привличащо вниманието, че за момент загубих представа къде се намирам. Докато минавахме по криволичещата каменна пътечка, водеща към къщата, се налагаше да се навеждаме или накланяме на различни страни, за да избегнем клоните на надвисналите дръвчета, отрупани с плодове. Някои още не бяха узрели, но минавайки в непосредствена близост до черешовото дърво, не се сдържах и посегнах да откъсна от сочните червени плодове.

- Идвай, когато пожелаеш! - чух мекия ѝ глас близо до ухото си. - И яж до насита!

Така се стреснах, че едва не отнесох близкия клон с главата си.

Звънливият ѝ непресторен смях огласи градината. Тя тикна в ръката ми връзка ключове:

- Пази къщата и градината ми - в тях съм вложила душата си. И моля те, погрижи се тук да живее някой, който ще ги оцени!

Тя приклекна и взе от алеята голяма раница. Досега не бях я забелязал, запленен от градината и прехласнат от красотата на домакинята. За първи път ми се отдаваше възможността да говоря лично с тази прекрасна жена. Да, бях я мяркал из града, дори като деца учехме в едно училище, но никога не се бях доближавал толкова до нея. Тя имаше прекрасна фигура и най-изящното лице, което някога съм виждал, с очи, на които никой не би могъл да устои. За щастие, давах си ясна сметка, че не мога и да помисля, да я спечеля.

Със сръчно движение червенокоската усука плитките си и ги скри, доколкото позволяваха, под една безлична бежова туристическа шапка, метна раницата на гърба си, беше изненадващо силна за нежната си физика, стисна ръката ми за сбогом и със ситни и бързи стъпки излезе през все още отворената порта. След нея остана аромат на лимон и още нещо, което дълго време не можех да определя, но винаги ме караше да се сещам за нея щом го доловя.

Май наистина беше вещица... Но каква вещица само!