И защото без любов не можеш нито да пишеш, нито да вдигаш наздравица, наздравици любов от мен в този слънчев ;) четвъртък:

От бъдещите ми книги:

Покани го

Покани го
на разсъмване
и точно когато,
според всички,
нямаш нищо.
Ако остане до залез,,
споделяйки пространството
на цял един ден
пред празната маса
и пламъчето на очите ти,
отвори дверите
на богатството си:
изсипи пред нозете му
плодородието на сърцето си,
пийте от извора му,
и яжте от плодовете му.
И засадете в нощта
семенце
на любовта.

Когато се върнеш

Виното,
разпенено чак до ръба
на залеза,
искри – недокоснато.
Знам,
ще го изпием до дъно,
когато се върнеш.
А на сутринта
лозата над прозореца ни
ще е родила.

Пролетно

Цветчетата нежни
в очите ти снежните
преспи ще разтопят.

Под вишните лятото
ще шепне на ятото,
пърхащо в моята гръд.

И в клонките песен
на нашата есен
ще слуша светът.

И в теб трептяща

И даже да заспиш опиянена
от обещанията на деня,
Тя ще остане будна, за да грее
в нощта наместо огнена луна.

Ще те завие, може и да те погали.
И не стена, а тишина
ще разстеле край теб, за да те пази
от битки даже и в съня.

Докато тичаш устремена
към всяко с яркост мамещо небе
и търсиш извори студени
в пустини, дето раждат ветрове

от пясък и от самота, но даже
и те не оцеляват в тази шир…
Докато после потушиш пожара
на отчаянието си. И мир

докато не поискаш да намериш –
при залез в чаша с вино приютен,
и нощ, в чиито глътки да премерваш
копнежа си по всеки следващ ден…

Тя ще е с теб. До теб. И в теб трептяща.
Роса в нощта. И през деня звезда.
Ранявана, предавана, кървяща,
но животворна – Любовта.

Нишка през времето

Като нишка прозрачна
на паяжина,
мъкнем свойта любов
по стената
на времето.
Ту олеква
и сякаш ще хвръкне
след перцето самотно
на птицата,
цяла зима сънуваща
до прозореца
колко топла
завивка изплели сме.
Ту така натежава,
че спираме.
И отмятаме я
от раменете си-
миг преди
да се скършат
от товара
на лекотата й.
Невидима нишка –
като дим,
а пропуква стената,
като цветето на Орфей.

От „Думите ме носят“ (Изд. „Буквите:, 2017 г.):

Старите майстори

Как да е луда любовта като вино,
ако лозята са вече изкоренени?
Наливат старите майстори в пивницата
на времето тайните си несподелени.

Как лъщяха по изгрев зърната на гроздето –
черни перли на най-топлата гръд!
И изпълваше погледа им по пладне с горест
лепкав, сокът на напращелия плод.

Как пристъпваха плахо да го погалят!
И набъбваше със следобеда им страстта
да разсъбличат и лудо да любят безкрая
ред по ред, асма по асма…

Как наяве сънуваха, че дълбоко проникват
и не спират да мачкат жарката плът.
А насън всяка нощ изпразваха линове
и по вино гадаеха бъдещия си път.

Стари, бъчвите дъбови сутрин ги чакаха
да измият очите им, да ги напълнят с живот.
Колко зими така любовта отлежаваше
и как напролет се будеше с нектара на Бог…

А са празни лозята на младостта им. И вече
сухи са линовете даже на старостта.
Ще затвори пивницата на времето. Но в синовете им
като младо вино ще шупне любовта.

Поезия на двора

Поезията е на двора.
Където първата арония се кипри
смутено, някак, между клоните
на храста.

Тук слънчевият лъч не може да я види,
да я хареса и да я поиска
за дългите си дни, в които облакът
затиска с белия си пух вратата
на небесния му дом.
Преди да я откъсна, за да я погледам
и наситя сетивата си
с червено-черния загар
на идеалния й кръг,
глухарчето до клоните на храста
се разпука
и в кошничката му за слънчеви лъчи
най-любопитният от тях се хвърли
с глава напред, подобно акробат,
и докато въртеше се във въздуха
с блетящото си салто…
я зърна.

Мигът на влюбването –
от стихосбирката,
която дворът пише всяка сутрин
и всяка вечер слага под възглавницата
на Вселената.

И още може да прочетете в F2F TV:

http://f2ftv.net/2019/02/14/%D0%BD%D0...