Беше първият ми сутрешен крос от дълго време насам. Направих няколко дължини на алеята в Бунарджика и после бодро поех нагоре към Альоша. Не помня от кога не бях изпитвал това странно чувство - сякаш чуваш как тялото ти крещи с пълна сила "Хайде, глупако! Искам да ме натовариш още! Не ми е достатъчно!".
Сутринта беше свежа, слънчева и прохладна. Чувах как птичите песни, градския шум и вятъра, поклащащ клоните на дърветата, образуваха някаква приятна лятна симфония. Липсваше ми само жена ми, която бях изпратил на работа малко по-рано. Тя винаги ми липсва, когато е далече от мен.
По павираната пътека нагоре, осеяна с изпокапали сливи и листа, обрулени от нощния дъжд, се разминах с няколко дружелюбни кучета и техните стопани.
Две дами обсъждаха на висок глас рецепта за мусака, докато един червен микробус Форд "Транзит" задмина бавно всички ни.
Само няколко минути по-късно вече бях под шинела на Альоша. Обиколих наоколо с камерата, радостен че няма хора, които да влязат в кадър. Направих няколко снимки и едно видео, но беше доста ветровито и реших да слизам обратно. Едва тогава видях на една от пейките слабичък старец с кафеви панталони и синя блуза с навити ръкави. Жилестата му ръце държаха стара бейзболна шапка с надпис Champions, а една брошура на BILLA му правеше компания, оставена на пейката до него. Първо забелязах как вятърът си играе с косъмчетата около плешивото му теме, а след това видях големите му мътни очи. Той беше плакал.
Приближих се по-близо и го попитах:
- Добре ли сте? Всичко наред ли е?
Старецът ме погледна и отговори:
- Да, младеж. Добре съм.
Колко отдавна не ме бяха наричали "младеж". Вече почти бях свикнал да бъда "чичко".
- Понеже ми се стори... - но вместо да довърша казах - Извинявайте! Не исках да Ви безпокоя.
Старецът тъжно се усмихна:
- Не. Няма нищо. Просто съм...самотен.
Няколко работници от "Градини и паркове" в оранжево - зелени гащеризони минаха покрай нас. Той сякаш ги изчака и продължи:
- Някога бях щастлив. Имах всичко - семейство, кола, вила. Работих няколко години в Либия. Имах пари.
- Но какво стана? - попитах тихо, съжалявайки за своето любопитство.
Той направи опит да се усмихне. Нахлупи шапката на плешивата си глава и не отговори.
- Извинявайте! - казах. - Не е моя работа. Мога ли с нещо да Ви помогна?
- Не. - промълви сякаш на себе си старецът. - А и Альоша вече ме изслуша.
После погледнахме и двамата към голямата каменна статуя и той продължи:
- Понякога идвам тук, когато няма никой и му разказвам живота си. Альоша е чудесен слушател.
Усмихнах се вяло. Сбогувахме ме се и аз заслизах надолу по стълбите. Няколко метра по-късно се обърнах и реших да направя една последна снимка - за спомен от днес. Старецът вече го нямаше. Само Альоша мълчаливо съзерцаваше Пловдив отвисоко.