Илия Михайлов's Blog

Есенното слънце плахо надничаше през прозореца, като нечакан гост, който не желае да се натрапва, но все пак проверява дали домакините са си вкъщи.
Лекият ветрец навън нежно разклати осиротелите клони на близкото дърво и няколко пожълтели листа бавно полетяха към земята в красив пирует. Сякаш състезателки по художествена гимнастика, облечени в жълти и оранжеви трика, грациозно изпълниха сложно олимпийско съчетание.
Една старичка тойота премина бързо по улицата и предизвика смут в кварталния прайд котки, които се припичаха на тротоара. Усещайки потенциалната опасност, те се пръснаха на всички страни, като шарени билярдни топки. А Боби, песът от двора на къщата до нас, който отдавна се самоотглеждаше след смъртта на собствениците си, също не остана безучастен и излая няколко важни кучешки неща в медийното пространство на махалата.
Наслаждавах се на уюта и идилията на този късен ноемврийски следобед с чаша кафе в ръка и документалния филм на БНТ за Георги Парцалев. Всъщност, филмът ме натъжи, както става винаги, когато думите "талант", "завист", "злоба" и "забрава" се използват заедно в едно и също изречение, но това е друга тема.
По време на рекламите превъртах набързо нюзфийда на фейсбук. Все едни и същи неща. До болка познати и втръснали: политически обещания и компромати, антиваксърски лозунги, пълни с непоколебима решимост за отстояване на изконните човешки права, призиви за справедлива борба срещу световната конспирация и лично срещу Бил Гейтс и неговите пъклени планове да чипира бай Ставри от Челопеч.
А за десерт - порция снимки на готини млади хора, които бяха празнували Хелоуин предишната вечер. Веднага след тях няколко пъти публикации с култовата класика "Когато американците си сложат мартеници, тогава и аз ще празнувам Хелоуин" и колажи, посветени на Деня на народните будители. Шарен свят. Какво да се прави!?
Докато допивах кафето си, някой позвъни на вратата. Зададох си дежурния реторичен въпрос в такива случаи: "Кой, по дяволите, е сега?" и отворих. В първия момент не видях никого на нивото на очите си. После дочух детски гласове и погледнах надолу:
- Пакост или лакомство?
Навеждайки глава, съзрях пред себе си един млад мъж на около 10-12 г., облечен в черен костюм на скелет с изрисувани по него бели кости. Очите му бяха силно гримирани, а от лявото му слепоочие живописно се спускаше изрисувана струйка фалшива кръв. До него кокетно се усмихваше чаровна млада дама на сходна възраст, облечена в черно-лилав костюм на вещица. В едната си ръка тя държеше вълшебна пръчица, а в другата - малка плетена кошничка, пълна с различни видове бонбони и две-три вафли.
Усетих някакво странно стъписване, което ме накара за миг да замръзна на мястото си, но бързо се взех в ръце и успях да измрънкам някак:
- Ъъъъ, здравейте!
Малката Вещица примигна невинно със сините си, като мъниста, очи, а усмивката й издайнически показа липсата на едно-две зъбчета. Или поне така ми се стори. Ако разбира се не грешах и това не беше част от костюма й. Приглади старателно русата си къдрава коса, която беше скрила под висока конусовидна шапка с кръгла периферия и решително попита отново:
- Пакост или лакомство?
Аз се опитах да спечеля малко време и да се прегрупирам след това изненадващо коварно нападение:
- Хелоуин не беше ли снощи?
Но тогава се намеси Скелетът:
- Мама каза, че може и днес!
Нямаше как. Трябваше да отстъпя. Пред думата на мама дори Питагор би се отказал от собствената си теорема.
- Е, - казах малко объркан. - Щом мама така е казала, значи е истина. Момент! Сега ще се върна. - помолих аз двамата си гости за малък кредит от снизходително търпение.
Влязох вътре и се огледах какво да им дам. Погледът ми падна върху двете жълто-червени ябълки, които от няколко дни си правеха компания една на друга, удобно разположили се на кухненската маса. Взех ги в ръка, излязох и им ги подадох:
- Заповядайте! - казах аз с извинение в гласа си. - Само това имам, което би могло да свърши работа в случая. Ако почакате, мога да ви направя и чай.
Вещицата и Скелета отказаха щедрото ми предложение, благодариха и понечиха да си тръгнат.
- Може ли да ви питам нещо? - казах в последния момент. Децата се спряха и ме погледнаха въпросително.
- Вие двамата... - започнах въпроса си.
- Тя ми е сестра. - прекъсна ме Скелета и посочи с глава момиченцето.
- А знаете ли какво празнуваме днес? - възползвах се аз от ситуацията.
Вещицата се усмихна на лесния ми въпрос и отговори:
- Денят на народните будители.
Брат й се почеса нетърпеливо по рошавата глава и чак сега забелязах, че държи в ръката си пластмасова маска-череп. Мислено му благодарих, че не я беше сложил, когато отворих вратата. Тогава наистина щеше да стане много сложно за всички.
- Знаете ли коя е улицата, на която се намираме в момента? - стрелях аз отново, но този път децата само се спогледаха недоумявайки.
- Юрий Венелин - отговорих си сам на въпроса и продължих - Ще ви дам една задача за домашно. Като се приберете вкъщи, проверете в интернет кой е този човек и какво е направил. Става ли?
Вещицата и Скелета поклатиха обещаващо глави, а тя извади телефона си и записа нещо в него.
- Последен въпрос - обявих тържествено аз сякаш тримата се намирахме в студиото на "Последният печели". - Какво щяхте да направите ако вместо лакомство бях казал "пакост"?
Скелета се подсмихна дяволито:
- Щяхме да ти сложим на стената печат с маймунка.
Като опитна асистентка Вещицата бръкна в малката си раничка и извади релефен печат с тампон, за да онагледи наказанието, което ми беше спестено.
- Ясно! - казах аз. - Значи все пак извадих късмет.
Вещицата и Скелета казаха само "довиждане" и си тръгнаха.
Влязох вкъщи и започнах да анализирам ситуацията. После се опитах да почета малко, докато гледах как навън вечерта бавно спуска тъмния си воал.
В този момент някой отново позвъни на вратата. Побързах да отворя, очаквайки моите гости от преди малко. Тогава го видях. Беше среден на ръст, с изпито продълговато и небръснато лице. Косата му беше мръсна и несресана и някак много подхождаше на старомодното му тънко яке с копчета и износените му дънки. Личеше си, че срещу мен стои човек с някакъв проблем. Помислих си веднага, че е или алкохолик, или бездомник. Съжалих го и леко се погнусих, защото от него се носеше неприятна миризма. Въпреки това се опитах да бъда любезен:
- Здравейте! Кого търсите?
Вместо веднага да ми отговори той седна на стълбите, помълча няколко секунди загледан в земята и попита:
- Имаш ли два лева?
Останах малко изненадан, че веднага мина на въпроса, но го попитах отново:
- За какво са ти?
Той се почеса по врата и каза:
- Мислех да те излъжа, че съм от Асеновград и ми трябват пари да се прибера, защото съм изгубил моите. Истината обаче е, че искам да си купя пиене.
- С два лева?! Какво ще е това пиене? Няма да ти стигнат дори за спирт от аптеката. - запротестирах аз възмутен.
Човекът най-после се осмели да ме погледне в очите:
- Аз имам още 9 лв. в мен.
- А защо не ме излъга? - отново му зададох въпрос.
Той помисли няколко секунди и ми отговори:
- Не можах. Днес е Денят на народните будители...Не можах.
Усетих как леко настръхвам, но се овладях.
- Чух какво казваше на децата. - продължи той. - Бях седнал на стълбите на горния етаж. Ти се опита да ги приближиш до корените им. И аз го правех навремето.
Погледнах го въпросително, а той каза с болка, срам и слабост в гласа си:
- Не винаги съм бил... такъв. Някога работех в музей.
- Сега ще ти донеса парите. Почакай за момент. - отговорих и влязох вкъщи, защото не исках да го карам да се срамува повече. Взех 10 лв. от портфейла си и излязох. Него обаче го нямаше. Беше си отишъл.
Прибрах се вкъщи много объркан. Погледнах часовника, защото нямах търпение Валка да си дойде от работа и да й разкажа всичко.
Понечих да седна на компютъра, но чух как звънецът иззвъня за трети път този следобед. Бръкнах в джоба си. Банкнотата от 10 лв. все още беше там. Отворих вратата и пред мен отново стоеше малката Вещица. Този път беше сама. Държеше в ръцете си само един лист, откъснат от тетрадка-речник. Подари ми чаровната си усмивка и започна да чете от него:
"Юрий Венелин е руски учен, фолкорист, етнограф и филолог от XIX век."
После спря и каза:
- Написал е една книга за българите ама името е много сложно и дълго. Не успях да го препиша.
Гледах я без да знам какво да кажа. Тя се възползва от ситуацията. Прибра листа някак засрамено. Обърна се и бързо избяга надолу по стълбите.

Развиделяваше се. Градът вече беше буден и сякаш не съвсем - като дете, което знае, че е време за ставане, но продължава да се излежава на топло с изкушаващата мисъл за "само още пет минути".
Поредната зимна сутрин, изпълнена с делнична рутина и опитомена напрегнатост, които някои хора наричат "ежедневие". Оплакват се често от него. Наричат го "скучно" или "банално". Мечтаят публично в социалните мрежи за почивка на Малдивите или живот, пълен с приключения в Ню Йорк или романтика в Париж. А когато нещо изневиделица наруши или разстрои по някакъв начин това тяхно ежедневие, започват бързо да си го искат обратно, защото са свикнали с него, а и то с тях. Или просто, защото повечето представители на хомо сапиенс сме устроени така - да оценяваме нещо, едва когато го изгубим.
Не беше чак толкова студено. Само януарският вятър тичаше като луд по улиците срещу десетките автомобили със запотени стъкла, които го гледаха безразлично с жълтите си очи - фарове. Закачаше се с голите клони на дърветата. Прочиташе някой стар вестник, който му попаднеше по пътя, а после отегчено го захвърляше след себе си.
Потопен в мисли и в своята ежедневност, чаках светофарът на празното кръстовище да светне зелено. Една ниска и възпълна жена с шапка и увита в шал, изскочи отнякъде срещу мен. Приличаше на малко мече, което е било непослушно и не е заспало зимен сън. Хвърли ми бърз поглед, изпълнен с насмешка, с който ми каза без думи:
- Много си тъп, бе! Що не пресичаш? Виж, че няма никакви коли!.
После се огледа за всеки случай и пресече на червено.
Потърсих в себе си своята неизменна вяра в правилата и тяхното спазване, за да й поискам обяснение или поне да й вдигна малък сутрешен скандал. Точно тогава обаче светофарът прояви великодушие и показа зеленото си лице. Пресякох на отсрещния тротоар и усетих за миг как преди три хиляди години се е чувствал Моисей, когато разделил Червено море, за да минат евреите.
Първото нещо, което ми направи впечатление бяха двата надписа, висящи един до друг. На вратата на тото пункта имаше афиш, който с големи цифри обещаваше голямата печалба от "5 200 000 лв.". А на баничарницата до него гордо стояха думите "Пекат се на място". "Каква игра на думи само!" - помислих си, усмихвайки се, прибрах ръцете в джобовете си и понечих да продължа. Тогава го забелязах. Беше някакъв бездомник, свит на кълбо, точно между тотото и баничарницата. Спеше завит с юрган, който много приличаше на онези, които навремето майка ми ни беше приготвила за чеиз на мен и брат ми.
Чух зад себе си шум и с периферното си зрение забелязах как един боклукчийски камион ме задминава бавно. На задните му стъпала бяха две млади момчета, облечени с жълти светлоотразителни жилетки. Камионът спря току пред спящия на земята несретник. Едното от момчетата от сметопочистващата фирма скочи на земята и извади от някъде една найлонова торба на Кауфланд. Остави нещо до главата на спящия човек. После се качи отново, подсвирна и машината продължи по пътя си.
С няколко бързи крачки се озовах пред увития в юргана бездомник. До главата му бяха оставени две цигари, половин хляб и една консерва русенско варено.

Качих се в последния момент. Вратата на автобуса щракна след мен като съдебно решение на последна инстанция. Вътре имаше поне два класа от гимназията, а аз някак успях да принудя двамата пъпчиви тийнейджъри пред мен да се качат едно стъпало по-нагоре. Сега вече знам как се чувстват файловете в претъпкана флашка.
Единият от младежите, с големи сини слушалки на ушите, ме погледна някак между другото и се обърна към приятеля си:
- Написа ли домашната по немски?
Другият го погледна учудено през очилата си каза:
- Офф, брат, не ме занимавай с глупости. Едно такова коледно ми е. Не ми е до никакви домашни. Искам вече ваканция. По цял ден ще ям и ще цъкам на плейстейшъна.
Момчето със слушалките свали едната от ухото си и въздъхна:
- И аз я чакам тази Коледа. Нашите ми обещаха нов комп. Искам и нов монитор, ама той може и да почака.
Някаква реклама по радиото се опита да убеди всички пътуващи, че мирише на канела и печени коледни сладки, но аз долавях само спарената миризма на застояло, примесена с парфюмите на ученичките и дискретен нюанс на пот, оставен най-вероятно от групата младежи пред мен, които обсъждаха баскетболния си мач в часа по физическо.
На следващата спирка трите усти на чудовището - автобус се отвориха отново, изплювайки навън половината пътници. Разширих се териториално като България през първата половина на IX в. и осъзнах за пореден път мъдростта на всички афоризми, посветени на свободата. Вече можех спокойно да си движа ръцете и краката без да се притеснявам, че ще бръкна в ухото или носа на някого. Дори се загледах в малката коледна играчката, закачена над шофьора, точно върху календара на някакъв оръжеен магазин с полугола жена, която се поклащаше в такт с неравностите на пътя. Спомних си за един петокласник, който малко по-рано днес беше възкликнал, явно за да се отърси от всички подробности за религията на Древен Египет, с които бях бомбардирал него и съучениците му "Колко бързо мина днес! Не усетих часовете." Така си е. Времето лети. Или ако не лети, то поне тича много бързо. По-бързо отколкото на нас ни се иска и по-категорично, отколкото можем да приемем. Децата порастват, а ние остаряваме. Но в това няма нищо лошо. Стига да не го правиш сам. А и едно от най-хубавите неща на младостта е усещането, че някой има нужда от теб, че с нещо си потребен и полезен. После...после явно се превръщаш в дискета за флопидисково устройство пред последен модел лаптоп.
Кондукторката остави брошурата на Кауфланд на празната седалка и се обърна към шофьора:
- Знаеш ли дали са готови вече нарядите за празниците?
После двамата обсъдиха набързо колегите си и несправедливостите при разпределението на смените, които ставали очевадни по това време на годината.
- Ох, тая пак е тук. - продължи отегчено кондукторката.
- Коя? - попита шофьорът.
- Абе, онази бабичка, дето се вози по цял ден. - отговори кондукторката и посочи с глава зад мен.
С периферното си зрение успях да видя бялата коса на възрастна жена, която мълчаливо гледаше дъждовните улици на Пловдив през прозореца.
- Що, ма? - попита отново шофьорът. - Жената нали пътува с карта? К'ъв ти е проблемът?
- Не, бе! Никакъв! - каза кондукторката. Чу се звук от съобщение по месинджър. Тя погледна в телефона си, усмихна се и продължи:
- Познаваш ли я?
- Тъжна история. - въздъхна шофьорът. - Живее самичка. Няма си никого. Вози се по цял ден, за да е сред хората и да не хаби ток за отопление.
Станах, защото дойде моята спирка. Преди да сляза погледнах скришом възрастната жена, но успях да различа само един силует, облегнат на седалката като обвиняем и овехтялото й жълто палто. Усетих как нещо ме стисна леко за гърлото, докато слизам, но го отдадох на сезона. Често става така по това време на годината - няколко седмици преди Коледа.

Не, не исках да става така. Нямах намерение да "минавам метър" и да "прецаквам системата". Прекалено балканско е за мен, а и заводските настройки на чувството ми за чест са други. Дори приготвих левчето си още преди да се кача. После малкият автобус отвори врати и аз се качих. Включеният климатик беше изпотил стъклата. Беше някак задушевно по странен сутрешен начин. Един от онези кратки мигове, в които усещаш уюут на най-неочаквано място преди да отвориш сборника със задачи на страница "днешна".
Пред мен, удобно на празните седалки, се бяха настанили три дами на различна почтена възраст и един господин с каскет, който много приличаше на Ленин, само че без мустаци. Веднага разпознах кондукторката. Тя държеше в ръка кочан с малки сини билети с такова безразличие, като че ли някой я е помолил да му ги пази за малко, докато се върне от тоалетната. От време на време пипаше кокът на изрусената си коса, а живите й очи уморени надничаха изпод тежкия грим. До нея бяха седнали две жени, които се включваха живо в разговора, заели позата "на следващата влизам". Като кавалер, мъжът с каскета слушаше внимателно и при едно от редките му включвания чух гласа на дългогодишен верен приятел на тютюна. Какво да се прави? Всички имаме своите малки слабости. Аз например не понасям чалгата и мразя магданоз.
Личеше си, че тази компания пътува всяка сутрин заедно, защото всички "бариери в общуването" бяха свалени. На хората им беше приятно и имах чувството, че могат да изкарат така поне два или три дни.
Шофьорът беше ангажиран с разговора им в ролята на арбитър и на няколко пъти завърши компетентните си оценки с изречението "Абе, тъй шъ е тя ами ние да сме живи и здрави!"
Стисках в ръка левчето си и дори понечих да го дам на кондукторката, но вместо това тя за пореден път провери с ръка обема на кока си и каза на компанията:
- Няма оправия в тая държава и т'ва е! Не ми се работи! Искам вече пенсия. Имам години ама нямам стаж.
- Кой знае дали ще дочакам този момент?! - възкликна втората жена. - Както е тръгнало, ще работим, докато дишаме.
Това явно беше важна тема за третата жена и тя възкликна обидено:
- Бойко си гледа магистралите, а народът изнемогва!
- Веднъж да се пенсионирам, няма да се допра до волана! - възкликна шофьорът с тон на човек, заканващ се на злосторниците, които са му откраднали луканките от терасата. - Само ще лежа и ще гледам телевизия!
- Сега Слави ще ни оправи! - подхвърли човекът с каскета се облегна назад със задоволството на дете, което е сипало сол в захарницата на баба си.
- Ох! - въздъхна кондукторката. - Все някой ни оправя и все неоправени си стоим.
След последната дума веселата компания избухна в смях, а шофьорът изтананика на висок глас:
- Като пенсионерите няма да намерите!
Исках по някакъв начин да се включа в тази автобусна идилия преди да сляза. Понечих за втори път да дам левчето си билет, но не успях.
"Какво пък?!" - каза Бай Ганьо в мен. - "Един път от тях да мине! Това са си почти две кафета от машината".
"По дяволите, Михайлов! Не ставай дребнав! Винаги си бил "за" правилата! Или сега просто си търсиш оправдание, че пътува без билет?" - обади се другото ми "аз".
"Но аз се опитах. Щях да си платя." - запротестирах, слизайки засрамен от автобуса.
Минути по-късно, на автогара Юг, един глухоням човек с бръсната глава ми предложи някакви ламинирани икони. Усмихнах се от неудобство. Извадих левчето и го пъхнах в ръката му без да взема икона. Той ме погледна учудено с големите си кафеви очи. Знаех, че не може да ме разбере и може би затова казах тихо:
- От бъдещите пенсионери е.

На спирката беше тихо. Гледах как дъждовните капки монотонно падат в близката локва сякаш някой уморено подхвърляше камъчета в малко езеро, в което се оглеждаше сивият есенен ден. Наоколо ноември беше разхвърлял небрежно изпопадали листа от близкото дърво, за да изпълни някакво древно природно заклинание за меланхолия.
Един настръхнал и мокър до кости врабец смело се бореше с малко парче баница, което някой великодушно му беше завещал преди да се качи на поредния автобус за някъде. Кой казва, че хората са лоши? Склонни са на такива огромни добрини, особено когато не им струват скъпо.
Долавях мириса на дим, който комините на къщите вече изпускаха на воля като безброй едновременни въздишки.
Всичко ми се струваше толкова тривиално и подредено в детайлите си все едно бях в сериал на Би Би Си.
Синхронът на тази идилия нарушаваше от време на време възрастният мъж, който седеше от дясната ми страна. Облечен в овехтял сив костюм, той нервно почукваше с ожуления връх на дългия си черен чадър.
- Брей, няма край тоя дъжд. - каза сякаш на себе си старецът и грижливо приглади тънките си мустаци. Те явно бяха нещо много специално за него, защото ми се сториха прекалено добре поддържани и дори боядисани. С тях приличаше Аспарух Лешников или някой друг от плеядата български изпълнители на стари градски песни.
- Няма как. - казах аз от учтивост. - Есен е.
Човекът ме погледна замислено и суетно приглади с ръка някаква невидима гънка на панталона си, след което каза:
- Не, младеж! Не си прав.
Погледнах го учудено, а той продължи мисълта си без да бърза:
- Истинската есен ще я усетиш, като дойдеш на моите години, жив и здрав. Тя идва тогава.
"Охоооо" - помислих си аз - "още един Омар Хаям.", но не казах нищо.
Една млада жена с букет цветя слезе от син поочукан опел и бързо се скри на сухо при нас.
- Какви красиви цветя! - възкликна старецът.
- О, благодаря! - отвърна кокетно на комплимента жената и леко се смути. За да прикрие своя свян, тя някак между другото, с небрежната изтънченост на дама, преметна един кичур от кестенявата си коса и се загледа в нещо надолу по улицата.
- Обичах да подарявам цветя на моята другарка. - каза възрастният мъж на мен, кимвайки към букета. Усетих как тиха тъга нахлува в мъглявата стаята на сърцето му и без да искам докоснах самотата му, която скучаеше там със спомените му.
Замислих се над израза "моята другарка". Колко мило, старомодно и истинско! Не се сещам за по-добър начин да се опише еволюцията на любовта в душите ни. Смяната на агрегатното състояние на страстта, която ни изпепелява и с годините някак я закотвяме на дрейф в пристанището на своите истини.
Изведнъж забелязах, че старецът и младата жена вече ги няма, а един бял автобус бавно се отдалечаваше от спирката. Извадих телефона си. Чувствах огромна потребност да се обадя на жена ми. След първия сигнал "свободно" тя вдигна, а аз дори не й дадох възможност да промълви нещо първа. Чух се само да казвам:
- Знаеш ли, Валечка?... Обичам те!

- Който няма багаж за багажника, да се качва! - обяви с тържествен тон шофьорът на автобуса Пловдив - София. Сякаш съобщаваше името и титлата на аристократ, който току-що се присъединява към поредния виенски бал. След това дискретно скри една прозявка в ръката си и се огледа виновно.
Опитвах се да потъна в кратката тишината и привидното спокойствие на автогара Юг, докато чаках автобуса за Пазарджик, но сектора до мен изведнъж се напълни с хора. Няколко млади мъже, две жени, които пушеха замислено и една възрастна госпожа с шапка, с която отдалеч приличаше на Чарли Чаплин. До тях бяха момче и момиче, на челата на които сякаш пишеше "студенти". Те се държаха за ръце с такава решителност и любов, че имах чувството, че могат да останат в тази поза през следващите 15. - 20. години. Колко е хубаво, когато обичаш! Да, май наистина "светът е за двама". Стига само да успееш да срещнеш правилния човек.
Мислех си как това малко общество е обединено от свещеното желание точно днес да пристигне в столицата. Да се превърне в поредното безформено топче в тази огромна супа от съдби, мечти и разочарования под стържещия метален звук от преминаващия наблизо трамвай.
Точно до мен бяха застанали и жена с боядисана коса, попрескочила летвата на средната възраст, и младо момче с раница, на която висеше стикер на Wizz Air.
- Мамо, ще се качвам. Време е. – каза момчето с уморен глас.
Очите на жената се наляха със сълзи. Усетих как тя като че ли се опитва да спре времето по някакъв свой собствен, майчински, начин. Да отложи, доколкото е възможно, моментът на раздялата. Стисна в ръка платнената чанта със знамето на Швейцария и отрони:
- Ех, майче... Мразя я тая чужбина!
Сигурен съм, че ако тя много силно пожелаеше, в този момент щеше да се превърне в земетресение или ураган, който да сравни със земята „тая чужбина“.
Момчето не каза нищо. Само погледна към небето, което се готвеше да пусне на свобода поредното нетърпеливо ноемврийско утро.
Майката явно събра сили, избърса очите и с по-твърд глас продължи:
- Да се пазиш! Обличай си синия пуловер! И като пристигнеш, веднага да ми се обадиш!
Шофьорът вече нервничеше, играейки си с дългите бели билети за багаж. Някаква предстартова треска може би преди пътя.
Майката прегърна силно сина си и го прекръсти с ръка. После момчето бързо се качи в автобуса. Тя успя само да извика след него:
- Сложих ти сандвичите най-отгоре. Да не ги забравиш!...

Шофьорът подпря големите си космати ръце на волана. Умореният му поглед се спря за миг на ръчния му часовник с метална верижка, а рунтавите му вежди се повдигнаха нагоре. После облегна плешивата си глава на седалката и затвори очи. Вратата на спрялата му съвсем близо до тротоара зелена кола беше отворена. Стори ми се дори, че долових смесен мирис на цигари и евтин ароматизатор, който се носеше отвътре заедно с приглушените звуци на народна музика.
Любувах се на тази гледка, седейки в кварталното кафене срещу спирката на пазарджишката държавна болница. Чаках автобуса за Пловдив. А мислите ми си играеха на "Не се сърди човече", надпреварвайки се да се прескачат и бутат една в друга: "Получи се хубав час днес с 10. клас. Възкресихме Одриското царство". "Не съм събрал още всички пари за учебните тетрадки. Другата седмица трябва да ги поръчам". "Да не забравя да подсетя пак моя клас за документите за стипендия". "Трябва задължително да бием "Лестър Сити" в събота. Сигурен съм, че този сезон най-после титлата ще е на "Анфийлд". In Klopp We Trust!".... Какви важни умозаключения и сърдечни терзания! Но така е - всички носим различни неща в душевния си джоб. Обща е може би само несигурността, с която проверяваме от време на време дали всичко в него си е на мястото. Става сложно, когато нещо, за което си свикнал да се тревожиш, изведнъж изчезне или приеме друго агрегатно състояние.
На съседната маса до мен седяха една възрастна жена с къса коса, подпряла ожуления си бастун на стола и една дама с тежък грим и около половин вековна житейска история. Мълчаха известно време. После по-младата въздъхна и каза:
- Нали вече ти обясних, бе мамо! Тук ще те гледат добре. Ще се грижат за теб.
Възрастната жена преглътна тежко.
- Ще ти е трудно в началото. После ще свикнеш. - продължи дъщерята.
- Кога "после"? - успя да промълви майка й. - Колко от това "после" ми остава?
- Не говори така, мамо!
Един човек с работен гащеризон прекъсна мислите ми и техния разговор. Поръча си едно дълго кафе със сметана, оглеждайки мръсните си обувки, докато чакаше поръчката си.
- Поне да можех да взема Снежка с мен. - промълви отново възрастната жена. - Какво ще стане с нея?
- Знаеш много добре, че няма как да разрешат котка в старческия дом.
Мълчанието, което до този момент си играеше на улицата с пожълтелите нападали листа, отново се върна за момент на масата при двете жени. Погледна ги сякаш в очите, а после по-младата отново го изгони, поглеждайки към колата и нейния шофьор:
- Трябва да решиш, мамо, защото Митко е изморен. Бил е нощна смяна.
Майката понечи да каже нещо, но успя само да премести бастуна си от другата страна на стола. Погледна настрани, а помътнелите й старчески очи се наляха със сълзи.
- Моля ти се, мамо! Стегни се! Знаеш, че няма как. Ако беше приписала къщата на нас...
Усетих как някакъв горчив вкус се разлива в устата ми като чуждо чувство за вина върху полираната маса на съвестта ми. Допих последната глътка кафе и станах. Чувствах, че трябва бързо да се отдалеча от това място. Не исках да чувствам и да мисля нищо. Щях да го направя "после". Отправих се към спирката, пресичайки неправилно. Беше точно на време. Белият автобус се задаваше от другия край на улицата.

Сутрините в края на септември приличат на мързеливи разглезени госпожички, които нарочно се излежават до възможно най-късно в леглото си. Затискат палаво с ръка вратата пред нетърпеливия нов ден, а после хукват пред него по събудените градски улици и весело подритват нападалите по тях есенни листа. Приготвям се да се втурна подире им, слизайки от пловдивския автобус. Шофьорът не бърза и със самочувствието на капитан на круизен кораб бавно паркира на спирката на пазарджишката държавна болница. Чувствам се като коркова тапа в бутилка шампанско на Нова година - напирам да изляза по-бързо на свеж въздух след близо половин час "хитове" на радио "Веселина". Такава "музика" толкова рано сутрин е истинско изпитание за мен, а общо взето минавам за търпелив човек. И все пак, ако можех да избирам, бих предпочел добрите стари китайски мъчения пред попфолка. По-поносими са някак. А толкова много ми се четеше Клавел и неговата "Вихрушка", които обаче ще трябва да почакат.
На спирката мирише на банички. Само на 20 метра една от друга две баничарници очакват своите клиенти. Това се казва колегиалност! А после пак някой ще говори за клона и маймуните. Явно, че клонът е здрав. Дал Бог и достатъчно маймуни.
Всъщност, мисля че баничката отдавна е заела своето специално място в българската народопсихология, редом до завистта, чушкопека и чопленето на печен слънчоглед на обществени места.
Поемам бързо към училището. Чакат ме входни нива в пети, шести и единадесети клас. Все важни и класически въпроси от типа на "Защо управлението на цар Симеон се нарича Златен век?", "Какви са последиците от участието на България в Първата световна война?" и т.н. Има ли нещо по-култово от това, освен може би ученическа екскурзия по направлението Карлово - Калофер - Сопот.
Почти стигам гърбавото мостче на канала, когато някой извиква зад гърба ми:
- Добро утро, даскале!
Обръщам се, а зад мен жена попрехвърлила 60-те години с оловно сива коса, син елек без ръкави и панталони от груб плат, която бута пред себе си голямо старо колело с женска рамка.
Поздравявам я от учтивост, без да мога да си спомня откъде се познаваме. Вече сме на самото мостче, когато тя изведнъж подпира колелото си върху жълто-синия метален парапет и ми казва:
- Как я караш?
Отварям уста, за да обясня, но жената е по-бърза.
- Аз съм горе-долу добре. Абе щом сме на крак - берекет версин. Само да сме здрави!
- Да! - успявам да кажа аз, докато тя подпира с крака си педала на колелото.
- Не знам дали знаеш, даскале, ама аз гледам двама болни - един с рак и една бабичка. Сега съм тръгнала да ги обходя.
Едно бездомно куче бързо притичва покрай нас по мостчето, на което стоим ние, а жената довършва:
- Лоша работа ти казвам. Много болен народ. Ама знаеш ли - освен болката и самотата много им тежи. Като тръгна да си отивам, бабичката ме гледа тъжно и ми вика "Остани още малко! Ей така - само да помълчим заедно."
Усещам как някаква невидима ръка бавно ме стиска за гърлото.
- Ти иначе как си? - продължава жената, която гледа болни хора.
- Благодаря! Добре съм. - успявам да довърша за пръв път цяло изречение.
- Е, хайде със здраве! - казва тя. Качва се на голямото си колело и с усилие бавно завърта педалите.
Аз поемам отново по пътя си. Един огромен билборд с надпис "Пожелай си повече!" остава зад гърба ми. Вдигам ципа на жилетката си, усещайки за пореден път, че есента вече е тук.

Чакалнята на автогара "Юг" беше необичайно тиха и почти празна. Това сакрално място, на което се срещат и разминават толкова много непознати хора, съдби и планове, сега приличаше на български киносалон от края на 80-те години, в който се прожектира съветски филм. Дори спареният въздух, който като любезен портиер обикновено посреща новодошлите в помещението, беше излязъл някъде навън да се поразсее. Само облаците любопитно надничаха през мръсните стъкла, за да се огледат в тях, доколкото е възможно.
Първата за деня вълна от напрежение, бързане и врява явно беше отминала, за да направи място на краткия момент на измамно спокойствие и неестествена тишина. Като в живота ни - дни и години на относително щастие се редуват с нетърпеливи проблеми и трудности от най-разнообразен характер.
Сякаш осъзнавайки това, продавачката на билети беше свалила големите си старомодни очила и разтриваше с пръсти умореното си слепоочие. Заглуших гласа на неудобство си и наруших този свещен ритуал. Купих си билет и седнах на една от седалките до чувството си за търпение, калено с годините като дете на ескимоси, за да се посветя на едно от най-трудните упражнения във фитнеса на живота - чакането. Мисля, че то напълно заслужено може да бъде обявено за Осмото изкуство. А за негова муза предлагам незнайната билетопродавачка с отегчен поглед и очила, приличащи на фарове на жигула. В краен случай биха могли да превърнат чакането в олимпийска дисциплина, което все пак е някакво признание за неговата социална значимост.
Обут в стари плетени обувки, издънени на палците, срещу мен седеше мъж на около седемдесет години. Синият му лъскав анцунг с отлепен от едната страна кант ярко контрастираше с овехтялата му карирана риза с къси ръкави. Върху голямото му чело, точно под побелялата му коса, удобно се бяха разположили една под друга две бръчки - следи от напрегнат живот, явно изпълнен с предизвикателства.
Косматите му жилести ръце си почиваха като уморени текстилни работнички, сключени на гърдите му и аз веднага забелязах избледнялата му татуировка. Беше палма с разлистени клони. Малко по-надолу, с разкривен надпис, пишеше "1981 г."
- Харесва ли ти? - попита ме човекът с любопитство.
- Да! - излъгах аз без да се замислям. Времето и старостта бяха казали тежката си дума и красивата някога палма вече приличаше на пилешка пържола от бут във витрина за бързо хранене.
- Спомен ми е от Златни пясъци. Бях спасител там преди много години. - каза собственикът на татуировката. А после допълни - Хубави времена бяха.
Един нервен шофьор мина покрай нас с табела ПЛОВДИВ - СОФИЯ под мишница. Пусна си едно кафе от машината и бързо излезе, опитвайки се със свободната си ръка да приглади измачкания си черен панталон.
- А какво значи "1981 г."? - събрах смелост аз и попитах човека срещу мен.
Той направи опит да се усмихне. Погледна някак срамежливо настрани и каза:
- Тогава срещнах Ирена и бях щастлив.
После набързо ми разказа за момичето от Чехословакия, което било със семейството си на почивка на българското Черноморие преди 38 г. Влюбили се от пръв поглед и изживели десет незабравими дни. Обещали си един ден отново да бъдат заедно - завинаги. Дали си клетва на брега на морето. А за свои свидетели избрали чайките и гларусите, кръжащи над главите им.
- На какъв език си говорехте. - попитах аз, опитвайки се нескопосано да се пошегувам.
- На руски. - отговори той. - Когато бях млад, любовта говореше руски.
Замълчах за миг, погледнах часовника си, чудейки се защо колежката ми Марианка още се бави и попитах:
- Какво стана след това?
Лицето на човека с палмата на ръката вече беше напълно безизразно. Примигна спокойно с очи и каза:
- Нищо. Чаках Ирена няколко години да се върне. Обичах я и вярвах, че един ден отново ще я видя.
Забелязах как една възрастна госпожа с много къса къдрава коса влиза с големия си куфар на колелца и търси с поглед някакво разписание.
- Чакаш ли я още? - отново се осмелих да попитам своя незнаен спътник, докато той се наместваше по-удобно на седалката.
- Не. - отговори. - Вече не. Останаха ми само спомените от онези десет дни.
Помълчахме още малко, докато някакви мисли увиснаха безпомощно като начинаещи акробати във въздуха между нас. Погледнах нервно часовника си, а събеседникът ми каза:
- Ще тръгваш ли?
- Да. - отговорих и станах. Преметнах раницата си и допълних: - Довиждане!
- Довиждане! - отговори човекът замислено, кръстоса отново ръцете си и се загледа в старата си татуирана палма.

Сгушена под щедрата сянка на две градски дървета, кръстосали влюбено клони, сивата улична кафе машина тръпнеше в очакване на поредния си клиент. Около нея, като почетна стража бяха паркирани зелено непретенциозно рено и един стар, но горд, син фолксваген голф с малко поожулени калници. Небето беше сменило сутришното си тъмно синьо настроение с малко по-светла гама, сякаш август си играеше от скука с фото филтрите на инстаграм. Трафикът беше понамалял - като водата в горните етажи на общежитията в Студентски град през 90-те години на миналия век. Само следобедната прашна мараня се шляеше скучаеща по пазарджишките улици. Изневиделица се появи възрастна двойка с велосипеди.
- Ще купим бе, жена! Нека вземем пенсиите другия месец и ще ги купим. - каза мъжът, намествайки бялата си сламена шапка, докато двамата минаваха покрай мен.
- Като свършат ще те питам! - наставнически отговори жената, която въртеше бавно педалите зад него. Тонът й явно показваше кой от години води счетоводството вкъщи. - Гледай си пътя! После ще говорим.
Гледах как двамата колоездачи бавно се отдалечават покрай двора на пазарджишката държавна болница, а от отворения прозорец на спрялата наблизо кола един мъж псуваше на висок глас държавата, живота си и всичко, за което се сети. Новините на Дарик радио, които слушаше, служеха само за фон на справедливия му гняв. Кой знае защо се запитах дали аз обичам страната си такава, каквато е. Защото България не е само Седемте рилски езера, Боянската църква и Стария град в Пловдив. Тя е също и дупките по пътищата, просяците, вечно закъсняващите влакове на БДЖ и този псуващ борец за правда тук и сега. Ако обичаш един човек, ти го приемаш и го обичаш с всичките му слабости и достойнства. Не можеш да обичаш наполовина. Поне аз не мога. Не би ли трябвало да е същото и с България и всички нас, които все още живеем в нея?
Вече бях близо до кафе машината и се приготвях да си пусна монетата за едно дълго със сметана, когато чух женски, загрубял от дългогодишна злоупотреба с тютюн, глас някъде зад гърба си:
- Душа, черпи ме и мен едно кафенце!
Обърнах се и видях една възпълна усмихната циганка на неопределена възраст. Веднага се сетих за Жануария от първия латино сериал, който аз поне си спомням - "Робинята Изаура". Лъскавата й блуза с леопардови шарки беше изпълнена до краен предел от пищното й тяло. Самите леопардови шарки всъщност приличаха на размазани по асфалта кюфтета. Крачолите на тъмните й шалварести панталони бяха запасани в шарени хавлиени чорапи, което ме наведе на мисълта, че Джъстин Трюдо просто е заимствал от нея идеята за емблематичния си стайлинг. Кафяво-червената й коса беше потна и едва укротена на конска опашка, която се спускаше от несъразмерно голямата й глава.
Бях в настроение и казах:
- Защо пък не, но не се ли срамуваш да просиш?
- От теб не ме е срам. - отговори пазарджишката Жануария и ме погледна като домашна котка с дългогодишен опит с хората.
- Така ли? Защо?
- Не знам. - отвърна жената.
Автобусът ми за Пловдив скоро щеше да пристигне. Нямаше време за губене. Пуснах монетата от от 1 лв. и натиснах копчето за кафе от 40 ст.
- Благодаря ти! Жив и здрав да си, душа! - каза ми Жануария, докато й подавах картонената чашка със скъпоценна течност.
Автоматът издрънча и чух как няколко монети паднаха като ранени мечти в дупката за ресто. Бръкнах, за да ги извадя, но вместо 60 там имаше 90 ст. Или някаква механична грешка, или някой преди мен просто беше пуснал повече пари, забравяйки да си ги вземе.
- Видя ли сега? - обърнах се аз към Жануария. - Дори не успях да те почерпя. Някой друг го направи вместо мен.
Тя се усмихна и после каза:
- Все едно, че си го направил.
- Как така? - попитах недоумяващо.
- Ами така. Поиска да го направиш. Това е същото.
Един зелен автобус, пътуващ за някакво село мина полупразен край нас и замириса на нафта.
- Може би си права. - отвърнах замислен. - Може би.
Жануария ми подари още една усмивка за "Довиждане", а после се обърна и бързо пресече улицата с чаша в ръка.