Илия Михайлов's Blog - Posts Tagged "Илия-Михайлов"
КОНЕЦ ФИЛЬМА
Ако си бил дете през 80-те години на миналия век, като мен, със сигурност си спомняш някое от онези красиви рисувани съветски филмчета, които единственият канал на БНТ тогава пускаше по това време на годината. В тях белобрад старец - Дед Мороз - с красив червен костюм изсипваше голям чувал, от който падаха снежинки и селото под него бързо побеляваше, потъвайки под дебели преспи пухкав сняг. Върху него следваше финален надпис "Конец фильма".
Спомням си за това сега, когато вали. Забърсвам от време на време запотения прозорец на автобуса и се радвам на снега. Всъщност, не вярвам, че това е просто сняг. Това са нашите надежди за по-добър живот, които обикновено се размножават активно преди Коледа. Нашите желания да стигнем там, за където сме тръгнали толкова отдавна. Нашите очаквания да намерим това, което цял живот търсим. И тук - там някоя плаха мечта, която почти е загубила вяра в себе си. Това са те - снежинките, които падат тихо върху нас. Именно те ни карат толкова много да обичаме това време от годината, в което всеки отваря сърцето си и проветрява старателно своя малък свят.
Не, не мисля, че това е просто сняг.
Спомням си за това сега, когато вали. Забърсвам от време на време запотения прозорец на автобуса и се радвам на снега. Всъщност, не вярвам, че това е просто сняг. Това са нашите надежди за по-добър живот, които обикновено се размножават активно преди Коледа. Нашите желания да стигнем там, за където сме тръгнали толкова отдавна. Нашите очаквания да намерим това, което цял живот търсим. И тук - там някоя плаха мечта, която почти е загубила вяра в себе си. Това са те - снежинките, които падат тихо върху нас. Именно те ни карат толкова много да обичаме това време от годината, в което всеки отваря сърцето си и проветрява старателно своя малък свят.
Не, не мисля, че това е просто сняг.
СПОМЕНИ
Някаква лепкава тревожност се търкаляше безцелно като празно бирено кенче по пазарджишките улици, които с нетърпение очакваха своите първи минувачи. Сивото небе вече беше поставило майската сутрин под задушния си похлупак. А няколко големи колкото предизборни обещания облаци сякаш си намигаха заговорнически помежду си, готвейки се за поредния дъжд малко по-късно през деня. Не знам дали март е "женският месец", както твърди народа, но май винаги ми е приличал на разглезена госпожица с променливо настроение. Докато се смее с лъчите на слънцето и радва хората, изведнъж започва, кой знае защо, да плаче с големи дъждовни сълзи, а после бързо ги трие с ръкава си и прихва да се смее необяснимо.
Една представителна извадка от Хора на ранобудните улични птици заедно със своя диригент старателно огласяше всичко наоколо с бодро чуруликане. Мирисът на липа и нападали по асфалта черници само допълваше идилията на градската пролет.
Нисичък плешив старец с бяла тениска с надпис "Европа ни чува" беше повел на пътешествие бастуна си и една избеляла карирана пазарска чанта. Какво нещо е старостта! Това е времето, в което кучето спира да бъде най-добрият приятел на човека, за да отстъпи мястото си на тривиални неща като: лекарствата, бастуна, самотата и спомените. Всички остаряваме. Просто го правим на различни скорости. Някои го правят бързо и тъжно, осъзнали неизбежността на това упражнение. Други остаряват красиво и бавно. Упорито се съпротивляват, като защитниците на Сталинград, срещу законите на Майката природа. Успяват по някакъв начин да запазят непокътнати младежките пъпки на душата си въпреки годините.
Звучи странно, но старостта може да бъде и шанс. Шанс за това да те има по-дълго тук и сега. Да си нужен някому. Да прочетеш повече книги. Да изпиеш повече кафета. Да обичаш по-дълго и да правиш добро, ако разбира се имаш сили и вярваш в това. Друг е въпросът на колко от нас е писано да получат този шанс и дали биха го оценили.
Вече чувствам, че и аз остарявам и не ме е страх. Не искам да го правя бързо, нито бавно. Искам да го направя "заедно" със семейството си и с хората, които съм пуснал в душата си.
Пресякох нерегламентирано платното и продължих по пътя край наредените една до друга къщи. А пешеходната пътека наблизо ме накара да се чувствам виновен за своето малко пътнотранспортно прегрешение. Една ръждясала желязна врата с надпис "ОБРАЗЦОВ ДОМ" бавно се отвори и оттам се показа човек на почтена възраст с побеляла коса. Той явно ме чакаше с нетърпението на пенсионер преди промоция в магазин за дрехи втора употреба.
- Добро утро! - каза човекът.
- Добро утро! - отговорих, усмихвайки се
- Знам, че всяка сутрин минаваш оттук. Видях те през оградата и затова излязох. Искам да те питам нещо.
- Разбира се! - казах.
- Аз съм Тодор! - представи се човекът. - Ти как се казваш?
- Илия. Приятно ми е!
- Илийчо, да не си случайно на Нанци син?
- Не помня много добре баща си. - казах. - Бил съм само на шест години, когато е починал. Но знам, че това е прякорът му.
После чичо Тодор набързо ми разказа общите си преживелици с баща ми из Чиксалън. Младежките събирания, слушането на "Бийтълс" и Елвис Пресли, танцуването на рок и туист, тесните панталони дългите бакенбарди, вечерните разходки по главната улица (т.нар. "движение").
- Помня последният път, когато видях баща ти жив. - каза чичо Тодор. - Бяхме за риба. Едно студено време - стръвта ни замръзна. Ама к'во да правиш, ние рибарите сме така. Търсеше майстор за някакъв ремонт у вас.
Мълчах, слушах и усещах как този човек попълва празнини в съзнанието и в сърцето ми, които Нейно величество Съдбата беше решила да остави там много отдавна.
Чичо Тодор изведнъж млъкна. Извади една цигара. Мушна я под носа си и я помириса ритуално по цялата й дължина. Запали я и блажено всмука дима, поклащайки глава.
- Благодаря за спомените! - казах аз, поглеждайки към часовника си.
Той замислено се усмихна и отвърна:
- Спомените са за това, Илийчо, за да ги пазим и да ги споделяме.
Забелязах как живите му очи изведнъж се наляха със сълзи, като че ли беше видял отстрани как младостта му се превръща в минало. Изгаси недопушената си цигара с пръсти и я прибра в кутията. Потупа ме снизходително по рамото и се прибра, а старата ръждясала врата с надпис "ОБРАЗЦОВ ДОМ" бавно хлопна зад гърба му.
Една представителна извадка от Хора на ранобудните улични птици заедно със своя диригент старателно огласяше всичко наоколо с бодро чуруликане. Мирисът на липа и нападали по асфалта черници само допълваше идилията на градската пролет.
Нисичък плешив старец с бяла тениска с надпис "Европа ни чува" беше повел на пътешествие бастуна си и една избеляла карирана пазарска чанта. Какво нещо е старостта! Това е времето, в което кучето спира да бъде най-добрият приятел на човека, за да отстъпи мястото си на тривиални неща като: лекарствата, бастуна, самотата и спомените. Всички остаряваме. Просто го правим на различни скорости. Някои го правят бързо и тъжно, осъзнали неизбежността на това упражнение. Други остаряват красиво и бавно. Упорито се съпротивляват, като защитниците на Сталинград, срещу законите на Майката природа. Успяват по някакъв начин да запазят непокътнати младежките пъпки на душата си въпреки годините.
Звучи странно, но старостта може да бъде и шанс. Шанс за това да те има по-дълго тук и сега. Да си нужен някому. Да прочетеш повече книги. Да изпиеш повече кафета. Да обичаш по-дълго и да правиш добро, ако разбира се имаш сили и вярваш в това. Друг е въпросът на колко от нас е писано да получат този шанс и дали биха го оценили.
Вече чувствам, че и аз остарявам и не ме е страх. Не искам да го правя бързо, нито бавно. Искам да го направя "заедно" със семейството си и с хората, които съм пуснал в душата си.
Пресякох нерегламентирано платното и продължих по пътя край наредените една до друга къщи. А пешеходната пътека наблизо ме накара да се чувствам виновен за своето малко пътнотранспортно прегрешение. Една ръждясала желязна врата с надпис "ОБРАЗЦОВ ДОМ" бавно се отвори и оттам се показа човек на почтена възраст с побеляла коса. Той явно ме чакаше с нетърпението на пенсионер преди промоция в магазин за дрехи втора употреба.
- Добро утро! - каза човекът.
- Добро утро! - отговорих, усмихвайки се
- Знам, че всяка сутрин минаваш оттук. Видях те през оградата и затова излязох. Искам да те питам нещо.
- Разбира се! - казах.
- Аз съм Тодор! - представи се човекът. - Ти как се казваш?
- Илия. Приятно ми е!
- Илийчо, да не си случайно на Нанци син?
- Не помня много добре баща си. - казах. - Бил съм само на шест години, когато е починал. Но знам, че това е прякорът му.
После чичо Тодор набързо ми разказа общите си преживелици с баща ми из Чиксалън. Младежките събирания, слушането на "Бийтълс" и Елвис Пресли, танцуването на рок и туист, тесните панталони дългите бакенбарди, вечерните разходки по главната улица (т.нар. "движение").
- Помня последният път, когато видях баща ти жив. - каза чичо Тодор. - Бяхме за риба. Едно студено време - стръвта ни замръзна. Ама к'во да правиш, ние рибарите сме така. Търсеше майстор за някакъв ремонт у вас.
Мълчах, слушах и усещах как този човек попълва празнини в съзнанието и в сърцето ми, които Нейно величество Съдбата беше решила да остави там много отдавна.
Чичо Тодор изведнъж млъкна. Извади една цигара. Мушна я под носа си и я помириса ритуално по цялата й дължина. Запали я и блажено всмука дима, поклащайки глава.
- Благодаря за спомените! - казах аз, поглеждайки към часовника си.
Той замислено се усмихна и отвърна:
- Спомените са за това, Илийчо, за да ги пазим и да ги споделяме.
Забелязах как живите му очи изведнъж се наляха със сълзи, като че ли беше видял отстрани как младостта му се превръща в минало. Изгаси недопушената си цигара с пръсти и я прибра в кутията. Потупа ме снизходително по рамото и се прибра, а старата ръждясала врата с надпис "ОБРАЗЦОВ ДОМ" бавно хлопна зад гърба му.
МЕЖДУЧАСИЕ
Тихо е. Още един горещ следобед, скоро след като изпратихме поредната учебна година в историята. Зад гърба ни остават малките ни радости и страхове, надеждите и разочарованията ни през дългата кампания. Всички вече сме доста уморени. Колегите са по кабинетите си. Всеки нещо дописва, изчислява, проверява преди да се спусне по пързалката на своето лято. В обедната почивка вече говорим за море, планина и цени на нощувки. Правим планове и предвкусваме блажени мигове, които ще споделим с любимия човек и семейството си. Сигурен съм, че без плановете си хората щяха да приличат на часовници без стрелки.
Като голям жълтеникав котарак, училището сякаш е притихнало в мързелива дрямка. Някъде от съседните блокове се чува бормашина. Поредният летен ремонт навярно. Какво би било едно българско лято без планиранното още през февруари домашно преустройство? Толкова много паркет чака да бъде поставен. Толкова много дограма трябва да бъде сменена. Толкова много тапети се налага да бъдат налепени. Какво ли не правим, за да убедим себе си, че живеем добре?!
Само едно полупразно пластмасово шише ми прави компания на чина, който съм извадил в коридора. Минералната вода в него отдавна вече има вкус и вид на чай. Дали да не си взема още едно кафе?
Чувам гласа на Лилянка. Тръгнала е някъде по празните стаи. Слаломира между шкафове, катедри, чинове и учебници. Хукнала да изпълнява поредната си задача.
Гледам втренчено дневника на класа. Вече няколко пъти го проверих. Днес трябва да го предам преди да изляза в отпуска. Изведнъж го вземам в ръка и тръгвам по празния коридор. Вторник е все пак, а аз цял срок бях дежурен на този ден. Дали съм полудял? Не зная. Може би! А може би това е просто рефлекс към моето училищно ежедневие. Понякога то ми се струва ужасно скучно, монотонно и еднообразно - като стар съветски научнопопулярен филм. Но отдавна съм осъзнал, че го обичам, защото това е животът ми. Човек трябва да знае къде е мястото му. А то е там, където той се чувства полезен и сигурен в себе си и в това, което прави. Сещам се за Симеон Радев и неговите думи "Дадох ли нещо на България?". Дадох ли нещо на "Брегов"? Справих ли се и тази учебна година? Можех ли още по-добре да си свърша работата, да бъда от полза?
Усещам зелените твърди корици на дневника, докато правя своята импровизирана обиколка. Колко много човешки имена, адреси и съдби са събрани в тези сто и няколко страници! Колко много дни, часове и мигове, които всеки от нас е дал от себе си в името на най-важното - нашите бреговски деца! Именно те са душата на училището. Те са ритъма, с който тупти неговото сърце. Разбрал съм го отдавна, но през лятото това се усеща най-добре. Затварям очи и сякаш чувам глъчката от едно училищно междучасие. Някои се гонят по коридорите. Други решават нещо много важно помежду си, облегнати на стената. Трети преговарят нещо на глас и едва се усмихват, виждайки ме през отворената врата.
Изведнъж чувам нов откос на бормашината от съседния блок. Сепвам се и тръгвам надолу към учителската стая. Преди да вляза, просто ей така по навик, поглеждам към табелата в коридора. На нея отдавна свети "МЕЖДУЧАСИЕ".
Като голям жълтеникав котарак, училището сякаш е притихнало в мързелива дрямка. Някъде от съседните блокове се чува бормашина. Поредният летен ремонт навярно. Какво би било едно българско лято без планиранното още през февруари домашно преустройство? Толкова много паркет чака да бъде поставен. Толкова много дограма трябва да бъде сменена. Толкова много тапети се налага да бъдат налепени. Какво ли не правим, за да убедим себе си, че живеем добре?!
Само едно полупразно пластмасово шише ми прави компания на чина, който съм извадил в коридора. Минералната вода в него отдавна вече има вкус и вид на чай. Дали да не си взема още едно кафе?
Чувам гласа на Лилянка. Тръгнала е някъде по празните стаи. Слаломира между шкафове, катедри, чинове и учебници. Хукнала да изпълнява поредната си задача.
Гледам втренчено дневника на класа. Вече няколко пъти го проверих. Днес трябва да го предам преди да изляза в отпуска. Изведнъж го вземам в ръка и тръгвам по празния коридор. Вторник е все пак, а аз цял срок бях дежурен на този ден. Дали съм полудял? Не зная. Може би! А може би това е просто рефлекс към моето училищно ежедневие. Понякога то ми се струва ужасно скучно, монотонно и еднообразно - като стар съветски научнопопулярен филм. Но отдавна съм осъзнал, че го обичам, защото това е животът ми. Човек трябва да знае къде е мястото му. А то е там, където той се чувства полезен и сигурен в себе си и в това, което прави. Сещам се за Симеон Радев и неговите думи "Дадох ли нещо на България?". Дадох ли нещо на "Брегов"? Справих ли се и тази учебна година? Можех ли още по-добре да си свърша работата, да бъда от полза?
Усещам зелените твърди корици на дневника, докато правя своята импровизирана обиколка. Колко много човешки имена, адреси и съдби са събрани в тези сто и няколко страници! Колко много дни, часове и мигове, които всеки от нас е дал от себе си в името на най-важното - нашите бреговски деца! Именно те са душата на училището. Те са ритъма, с който тупти неговото сърце. Разбрал съм го отдавна, но през лятото това се усеща най-добре. Затварям очи и сякаш чувам глъчката от едно училищно междучасие. Някои се гонят по коридорите. Други решават нещо много важно помежду си, облегнати на стената. Трети преговарят нещо на глас и едва се усмихват, виждайки ме през отворената врата.
Изведнъж чувам нов откос на бормашината от съседния блок. Сепвам се и тръгвам надолу към учителската стая. Преди да вляза, просто ей така по навик, поглеждам към табелата в коридора. На нея отдавна свети "МЕЖДУЧАСИЕ".
21
Автобусът бавно зави по колелото на кръговото движение и спря на спирката. Шофьорът - намръщен червендалест шишко, отвори вратата, намести по-удобно шкембето си пред волана и ме погледна така сякаш ми казваше "Айде бе, к'во ме зяпаш? Качвай се! От мен да мине". Побързах да се вмъкна, докато той бършеше потта си с една розова хавлиена кърпа и не беше размислил, за да потегли без мен. Качих се и се настаних удобно до прозореца. Предвкусвах петнайсетина минути по широките пловдивски булеварди на път към вкъщи. Има няколко автобусни линии в Пловдив, които с жена ми наричаме "круизни". Пресичат почти целия град. Лъкатушат между тесни улички в тихия уют на махали и квартали, а после някак изневиделица изскачат на най-натоварените булеварди, сливайки се с общата лудост на шумния градския трафик. Обичам тази смяна на места, ритъм и емоции. С удоволствие зяпам лицата на хората по спирките. Чета в очите им нетърпението им, очакването, бързането. Тази вечна надпревара с времето. А автобус 21 е идеалното място за такъв тип социално воайорство. (Боже! Как звучи само!)
Пред мен пътуваше възрастна дама, която ухаеше приятно на някаква странна комбинация от прах за пране и познат парфюм. Побелялата й като сняг дълга коса беше прибрана небрежно в стара сламена шапка с периферия. С една ръка се държеше за дръжката на седалката, а с другата подпираше карирана пазарска количка с колелца.
Малката ни спътническа автобусна общност се допълваше от един младеж с къси панталони и потник. Той обаче беше забучил нос в телефона си и явно ни показваше, че никак не се интересува от нас. Колко неуважителни могат да бъдат понякога младите!
На следващата спирка броят на пътуващите братя и сестри се увеличи. Сред успешно присъединилите се беше и един човек на неопределена възраст. Брадясал и облечен в някакъв стар и мръсен син анцунг. Подпетил изтъркани стари сандали. Около него бързо замириса на лошо и някои от новодошлите го изгледаха с едва скрито отвращение. Човекът стискаше в ръка ожулена патерица и малко найлоново пликче, през което се виждаше едно срамежливо кюфте.
- Пак ли ти бе? - чух изведнъж ядосания шофьор. - Нямаш пари за билет, а се качваш! К'во да те правя сега? - довърши мисълта си той с тон на катаджия, гледайки страшно в огледалото.
- Ама аз само за една спирка. - виновно измуча човекът с патерицата, който изглеждаше още по-жалък в създалата се суматоха. Чуха се дори гласове на гняв и справедливост, които подканваха към линч и изхвърлянето му през вратата в движение.
- Чакайте! - каза изведнъж възрастната дама пред мен. Извади от чантата си малко шарено портмоне на мъниста и подаде един лев на кондукторката. - Ето! Това е за неговия билет!
Някаква гореща вълна на срам, неудобство и още нещо заля всички наоколо. Когато вълната отмина, престраших се да наруша тишината, обърнах се към жената и я попитах:
- Защо го направихте?
Тя се усмихна неловко, а после почти прошепна срамежливо:
- Обещах си всеки ден да правя по една малка добрина. А и вчера взех пенсията.
После ми разказа накратко живота си, самотата си и как била тръгнала за Четвъртък пазара да си търси хубави тиквички.
- Благодаря Ви, че ни дадохте пример! - казах аз на възрастната дама, която вече беше готова за слизане.
Тя се усмихна скромно и отговори:
- Трябва да бързаме! Животът е просто един миг.
После с достойнство слезе през отворената врата и дърпайки бавно карираната пазарска количка се отправи към Четвъртък пазара.
Пред мен пътуваше възрастна дама, която ухаеше приятно на някаква странна комбинация от прах за пране и познат парфюм. Побелялата й като сняг дълга коса беше прибрана небрежно в стара сламена шапка с периферия. С една ръка се държеше за дръжката на седалката, а с другата подпираше карирана пазарска количка с колелца.
Малката ни спътническа автобусна общност се допълваше от един младеж с къси панталони и потник. Той обаче беше забучил нос в телефона си и явно ни показваше, че никак не се интересува от нас. Колко неуважителни могат да бъдат понякога младите!
На следващата спирка броят на пътуващите братя и сестри се увеличи. Сред успешно присъединилите се беше и един човек на неопределена възраст. Брадясал и облечен в някакъв стар и мръсен син анцунг. Подпетил изтъркани стари сандали. Около него бързо замириса на лошо и някои от новодошлите го изгледаха с едва скрито отвращение. Човекът стискаше в ръка ожулена патерица и малко найлоново пликче, през което се виждаше едно срамежливо кюфте.
- Пак ли ти бе? - чух изведнъж ядосания шофьор. - Нямаш пари за билет, а се качваш! К'во да те правя сега? - довърши мисълта си той с тон на катаджия, гледайки страшно в огледалото.
- Ама аз само за една спирка. - виновно измуча човекът с патерицата, който изглеждаше още по-жалък в създалата се суматоха. Чуха се дори гласове на гняв и справедливост, които подканваха към линч и изхвърлянето му през вратата в движение.
- Чакайте! - каза изведнъж възрастната дама пред мен. Извади от чантата си малко шарено портмоне на мъниста и подаде един лев на кондукторката. - Ето! Това е за неговия билет!
Някаква гореща вълна на срам, неудобство и още нещо заля всички наоколо. Когато вълната отмина, престраших се да наруша тишината, обърнах се към жената и я попитах:
- Защо го направихте?
Тя се усмихна неловко, а после почти прошепна срамежливо:
- Обещах си всеки ден да правя по една малка добрина. А и вчера взех пенсията.
После ми разказа накратко живота си, самотата си и как била тръгнала за Четвъртък пазара да си търси хубави тиквички.
- Благодаря Ви, че ни дадохте пример! - казах аз на възрастната дама, която вече беше готова за слизане.
Тя се усмихна скромно и отговори:
- Трябва да бързаме! Животът е просто един миг.
После с достойнство слезе през отворената врата и дърпайки бавно карираната пазарска количка се отправи към Четвъртък пазара.
СРЕЩА
Сутрините в края на септември приличат на мързеливи разглезени госпожички, които нарочно се излежават до възможно най-късно в леглото си. Затискат палаво с ръка вратата пред нетърпеливия нов ден, а после хукват пред него по събудените градски улици и весело подритват нападалите по тях есенни листа. Приготвям се да се втурна подире им, слизайки от пловдивския автобус. Шофьорът не бърза и със самочувствието на капитан на круизен кораб бавно паркира на спирката на пазарджишката държавна болница. Чувствам се като коркова тапа в бутилка шампанско на Нова година - напирам да изляза по-бързо на свеж въздух след близо половин час "хитове" на радио "Веселина". Такава "музика" толкова рано сутрин е истинско изпитание за мен, а общо взето минавам за търпелив човек. И все пак, ако можех да избирам, бих предпочел добрите стари китайски мъчения пред попфолка. По-поносими са някак. А толкова много ми се четеше Клавел и неговата "Вихрушка", които обаче ще трябва да почакат.
На спирката мирише на банички. Само на 20 метра една от друга две баничарници очакват своите клиенти. Това се казва колегиалност! А после пак някой ще говори за клона и маймуните. Явно, че клонът е здрав. Дал Бог и достатъчно маймуни.
Всъщност, мисля че баничката отдавна е заела своето специално място в българската народопсихология, редом до завистта, чушкопека и чопленето на печен слънчоглед на обществени места.
Поемам бързо към училището. Чакат ме входни нива в пети, шести и единадесети клас. Все важни и класически въпроси от типа на "Защо управлението на цар Симеон се нарича Златен век?", "Какви са последиците от участието на България в Първата световна война?" и т.н. Има ли нещо по-култово от това, освен може би ученическа екскурзия по направлението Карлово - Калофер - Сопот.
Почти стигам гърбавото мостче на канала, когато някой извиква зад гърба ми:
- Добро утро, даскале!
Обръщам се, а зад мен жена попрехвърлила 60-те години с оловно сива коса, син елек без ръкави и панталони от груб плат, която бута пред себе си голямо старо колело с женска рамка.
Поздравявам я от учтивост, без да мога да си спомня откъде се познаваме. Вече сме на самото мостче, когато тя изведнъж подпира колелото си върху жълто-синия метален парапет и ми казва:
- Как я караш?
Отварям уста, за да обясня, но жената е по-бърза.
- Аз съм горе-долу добре. Абе щом сме на крак - берекет версин. Само да сме здрави!
- Да! - успявам да кажа аз, докато тя подпира с крака си педала на колелото.
- Не знам дали знаеш, даскале, ама аз гледам двама болни - един с рак и една бабичка. Сега съм тръгнала да ги обходя.
Едно бездомно куче бързо притичва покрай нас по мостчето, на което стоим ние, а жената довършва:
- Лоша работа ти казвам. Много болен народ. Ама знаеш ли - освен болката и самотата много им тежи. Като тръгна да си отивам, бабичката ме гледа тъжно и ми вика "Остани още малко! Ей така - само да помълчим заедно."
Усещам как някаква невидима ръка бавно ме стиска за гърлото.
- Ти иначе как си? - продължава жената, която гледа болни хора.
- Благодаря! Добре съм. - успявам да довърша за пръв път цяло изречение.
- Е, хайде със здраве! - казва тя. Качва се на голямото си колело и с усилие бавно завърта педалите.
Аз поемам отново по пътя си. Един огромен билборд с надпис "Пожелай си повече!" остава зад гърба ми. Вдигам ципа на жилетката си, усещайки за пореден път, че есента вече е тук.
На спирката мирише на банички. Само на 20 метра една от друга две баничарници очакват своите клиенти. Това се казва колегиалност! А после пак някой ще говори за клона и маймуните. Явно, че клонът е здрав. Дал Бог и достатъчно маймуни.
Всъщност, мисля че баничката отдавна е заела своето специално място в българската народопсихология, редом до завистта, чушкопека и чопленето на печен слънчоглед на обществени места.
Поемам бързо към училището. Чакат ме входни нива в пети, шести и единадесети клас. Все важни и класически въпроси от типа на "Защо управлението на цар Симеон се нарича Златен век?", "Какви са последиците от участието на България в Първата световна война?" и т.н. Има ли нещо по-култово от това, освен може би ученическа екскурзия по направлението Карлово - Калофер - Сопот.
Почти стигам гърбавото мостче на канала, когато някой извиква зад гърба ми:
- Добро утро, даскале!
Обръщам се, а зад мен жена попрехвърлила 60-те години с оловно сива коса, син елек без ръкави и панталони от груб плат, която бута пред себе си голямо старо колело с женска рамка.
Поздравявам я от учтивост, без да мога да си спомня откъде се познаваме. Вече сме на самото мостче, когато тя изведнъж подпира колелото си върху жълто-синия метален парапет и ми казва:
- Как я караш?
Отварям уста, за да обясня, но жената е по-бърза.
- Аз съм горе-долу добре. Абе щом сме на крак - берекет версин. Само да сме здрави!
- Да! - успявам да кажа аз, докато тя подпира с крака си педала на колелото.
- Не знам дали знаеш, даскале, ама аз гледам двама болни - един с рак и една бабичка. Сега съм тръгнала да ги обходя.
Едно бездомно куче бързо притичва покрай нас по мостчето, на което стоим ние, а жената довършва:
- Лоша работа ти казвам. Много болен народ. Ама знаеш ли - освен болката и самотата много им тежи. Като тръгна да си отивам, бабичката ме гледа тъжно и ми вика "Остани още малко! Ей така - само да помълчим заедно."
Усещам как някаква невидима ръка бавно ме стиска за гърлото.
- Ти иначе как си? - продължава жената, която гледа болни хора.
- Благодаря! Добре съм. - успявам да довърша за пръв път цяло изречение.
- Е, хайде със здраве! - казва тя. Качва се на голямото си колело и с усилие бавно завърта педалите.
Аз поемам отново по пътя си. Един огромен билборд с надпис "Пожелай си повече!" остава зад гърба ми. Вдигам ципа на жилетката си, усещайки за пореден път, че есента вече е тук.
