Ако си бил дете през 80-те години на миналия век, като мен, със сигурност си спомняш някое от онези красиви рисувани съветски филмчета, които единственият канал на БНТ тогава пускаше по това време на годината. В тях белобрад старец - Дед Мороз - с красив червен костюм изсипваше голям чувал, от който падаха снежинки и селото под него бързо побеляваше, потъвайки под дебели преспи пухкав сняг. Върху него следваше финален надпис "Конец фильма".
Спомням си за това сега, когато вали. Забърсвам от време на време запотения прозорец на автобуса и се радвам на снега. Всъщност, не вярвам, че това е просто сняг. Това са нашите надежди за по-добър живот, които обикновено се размножават активно преди Коледа. Нашите желания да стигнем там, за където сме тръгнали толкова отдавна. Нашите очаквания да намерим това, което цял живот търсим. И тук - там някоя плаха мечта, която почти е загубила вяра в себе си. Това са те - снежинките, които падат тихо върху нас. Именно те ни карат толкова много да обичаме това време от годината, в което всеки отваря сърцето си и проветрява старателно своя малък свят.
Не, не мисля, че това е просто сняг.