Американа by Chimamanda Ngozi Adichie

My rating: 4 of 5 stars


Може ли дебела феминистка книга на расови теми, в която 600 страници история се разказва от фризьорски салон за черни жени в Ню Джърси, изобщо да ми привлече внимание, камо ли да я дочета докрай и да я удостоя с 4+ звезди в Goodreads?

Може и още как! Защото се интересувам от расови теми; защото е съкровищница на наблюдения право в целта; защото коментарите са от африканската гледна точка и конкретно – от нигерийската, тоест от среда с много по-малко расистки наслоения от, да речем, Южна Африка; защото тонът е точно толкова умерен и духовит, колкото ми допада; защото на много от ситуациите и диалозите, които забавляват Ифемелу в Америка (и не забавляват Обинзе в Англия) гледам точно като тях; защото научавам повече за живота при корумпираните военни режими в Нигерия през 90-те и … малко по-малко нови неща за ляво либералното мислене в Щатите и вдъхновението за изборите през 2008; защото Лагос, в който „въздухът лепнеше от преувеличение, разговорите гъмжаха от свръхнастойчивост“ е точно моят Лагос и ми е мил на сърцето (героите даже се срещат на театър и питие в едно от любимите ми заведения); защото съчувствам на нигерийската интелигенция през 1990-те, притиснатата до ръба на физическото оцеляване от икономическия провал и безпардонната незаинтересованост (в най-добрия случай) и враждебност (в по-лошите) на силните на деня; защото книгата е прекрасна илюстрация на тезата, позната ни от по-ранни публични изяви на авторката, колко е важно по всяка тема да се чува повече от една история.

Единствената тема, с която по никакъв начин не мога да се идентифицирам е за прическата на черната жена, но поне имам и лични наблюдения над фризьорското дело в Африка (фризьорските салони са сред малкото бизнеси в Южна Африка, които е приемливо да бъдат расово сегрегирани и в условия на многорасова демокрация). И разбирам историите и значението на метафората и споменаването на Мишел Обама и Бо Дерек (във филма 10) по темата. В Америка, коментира Ифемелу, черните жени се опитват да опитомят косата си – да не бъде толкова буйна, да не бъде толкова къдрава и най-вече да не бъде толкова афро. А в Нигерия именно тук, в един лагоски фризьорски салон, човек можеше най-добре да вникне в сложната йерархия на женското величие.

Половин единица ѝ отнемам единствено заради огромното множество герои, някои от които, признавам си, не съм бил в състояние за запомня поименно до повторната им поява след голяма пауза в повествованието. Но и тук не съм съвсем честен, предвид че Нигерия е най-многолюдната страна в Африка.

Следва късият списък от подчертани цитати.

За Америка:

Ифемелу стоеше на периферията на собствения си живот и делеше хладилник и тоалетна, привидна задушевност с хора, които не познаваше въобще. Хора, които живееха сред удивителни знаци. „Страхотно!“ казваха те често. „Това е супер!“ Хора, които не се триеха под душа. Шампоаните, балсамите и геловете бяха нагъчкани в банята, но нямаше ни една гъба, и заради това, заради липсата на гъба, те ѝ изглеждаха непреодолимо чужди

Мисля си, на български щеше ли да се каже хора, когато става дума само за жени? И ако се каже или не се каже, носи ли допълнителен слой неизказана информация кой в какъв контекст говори. Преводът на такава книга е предизвикателство, с което Бистра Андреева се е справила великолепно. Макар и да са ѝ били вързани ръцете от безумната, но злощастно оцеляла съветска догма, белите в речта да са бели, а черните – чернокожи? Догма, която трудно би могла да бъде обяснена в страни, в които наистина живеят хора от различни раси

Диалози в Америка:

- Тази с дългата коса ли беше?
- Те и двете бяха с дълги коси.
- Тъмнокосата ли?
- Те и двете бяха тъмнокоси.
Чаках я да ме пита онази с двете очи ли беше? Или онази с двата крака? Защо просто не ме попита бялата или черната? В Южна Африка точно така ще попитат. И ще е съвсем в реда на нещата

- Здравейте, аз съм Ифемелу
- Колко красиво име – отговори Кимбърли – много харесвам мултикултурните имена, защото те винаги имат много красиво значение и произхождат от прекрасна богата култура.
Кимбърли се усмихваше с усмивката на човек, за когото думата „култура“ върви винаги с епитета „богата“ и означава незнаен разноцветен резерват за разноцветни хора. Не би употребила фразата „богата култура“ за Норвегия. За Кимбърли бедните бяха безукорни. Бедността беше нещо сияйно, …, а най-големите светци бяха бедните от южните страни

Из блога на Ифемелу на расови теми:

Скъпи черни неамерикански приятелю,
Всички чакате ритуалното посвещение в обществото на бившите негри. Не настоявайте, че не сте черни, ами от Гана или Ямайка. Трябва да сте готови с отговор на въпроса каква е черната гледна точка. Ето какво върви с това да си черен: Трябва да демонстрираш, че са ти обидни думи като диня и печка в разни вицове, даже и да си нямаш понятие за какво, по дяволите, става дума, а след като не си американец – най-вероятно нямаш. В университета веднъж бял американец ме попита дали обичам диня, аз отговорих с да, а друг колега реагира – Ужас! Колко расистко!, а аз – Чакай, защо? Когато гледаш телевизия и чуеш, че някой използва „расистка обида“, веднага трябва да се ядосаш. За черна жена, ако си черен, винаги използвай епитета силна (а ако си бял, вече разбрахме – красива)

В тази страна (Америка) не можеш да се занимаваш само с Африка, ако искаш да направиш магистратура по политология. Можеш да съпоставяш Африка с Полша или Израел, но фокусът да е върху самата Африка? Няма да ти дадат

Същевременно се опитват да опознаят Африка от книгите на В.С. Найпол: Завой на реката разказва ли за Африка? Или за един индиец, роден в Африка, почувствал се така дълбоко засегнат, така принизен от това, че не се е родил европеец – член на раса, която величаеше заради умението ѝ да твори, че бе превърнал въображаемите си лични недостатъци в сприхава ненавист спрямо Африка

Те не искаха съдържанието на идеите и, а само жеста на нейното присъствие. Не бяха чели блога ѝ, но бяха чували, че е „водещ блогър“ на расови теми.
В лекциите казваше: Америка е отбелязала голям напредък с расизма и трябва да се гордеем с това.
А в блога си пишеше: Расизмът изобщо не трябваше да съществува, така че никаква червена точка не печелим, ако се опитваме да го намаляваме

Коментар от публиката: на черните жени всичко им се позволява! Даже да тежат повече!
Реплика на коментара: черните жени са дебели, защото тялото им е бойно поле срещу робството
Ифемелу (наум): Да, бе. Ако борбата се е водила с хамбургери и подсладени газирани напитки

За Англия:

През Британските острови духаше вятър, напоен със страх от търсещите убежище, който заразяваше всички с паника от неизбежен апокалипсис, затова се пишеха и четяха статии, яростни и опростенчески, сякаш авторите им живееха в свят, в който настоящето беше разкрачено от миналото и никога не им беше хрумвало, че това може да е обичайният ход на историята: във Великобритания да заприиждат кафяви и черни хора от страни, създадени от самата Великобритания.
Всички разбираха бягството от война от онзи тип бедност, който смазва човешката душа, но не биха разбрали нуждата да избягаш от деспотичната летаргия на липсата на избор

За Нигерия:

Оджиуго носеше оранжево червило и скъсани дънки, изразяваше се безцеремонно, пушеше пред хората и така предизвикваше злостни клюки и неприязън от страна на другите момичета, не защото правеше всичко това, а защото смееше да го прави, без да е живяла в чужбина или да има родител чужденец, поради което обикновено се прощаваше липсата на конформизъм.

Нигерийският е народ, който яде говеждо, пилешко, телешка кожа, черва и сушена риба едновременно, в една единствена чиния супа, и на това му вика асорти, така че стегнете се и осъзнайте, че животът тука е такъв – асорти.

Нигерийците не си купуват къщи, защото са стари. Ние сме от Третия свят, а Третият свят гледа напред, ние обичаме нещата да са нови, защото най-доброто тепърва ни предстои, докато на Запад най-доброто е миналото и на тях не им остава нищо друго, освен да превърнат това минало във фетиш

Казано е някъде между другото в една от последните глави, но за мене е квинтесенция на цялата книга. Че любовната история, която служи за гръбнак на целия роман не е междурасовото клише, а духовна връзка между двама уверени, че най-доброто тепърва предстои, нигерийци. И че те са част от него. В Нигерия.



View all my reviews