Литературата като умение да се съпреживее човекът такъв, какъвто е, е един от малкото шансове, които са ни дадени да оставаме за по-дълго време в илюзията за вечност. Бистра Величкова успява да направи именно това в прозата си – тя улавя болката на героите си (впрочем повечето от тях са реално съществуващи хора), сраства се със съдбите им, а след това ги представя на читателя – без маска и без грим. Писателката не съди своите персонажи, оставя ги да се разкажат. Разказите ѝ напомнят за Вапцаровата „История“, която „вярва“, че човекът от бъдещето няма да пропусне в своите записки онези хора от покрайнините на града – забравени, омерзени и потиснати, които обаче имат какво да кажат. Именно тези истории не е забравила Бистра Величкова. Макар и описващи тежки съдби, разказите в сборника „Ресто“ не звучат песимистично, напротив – сякаш персонажите ѝ са благодарни, че са изказали своята болка пред някого, че и те са получили своя шанс за лична изповед. И така ще бъдат запомнени.

Да се пише за Прехода в България (годините след 1989 г.) никак не е лесно. Най-малкото, защото сякаш стана клиширано, еднотипно и неинтересно. Малцина са онези, които в малък по обем текст, успяват да съчетаят и писателска дарба, и умение да отсеят онази значима житейска ситуация, която заслужава да бъде описана, а след това и споделена в разказ. Бистра Величкова за пореден път изненадва с таланта си да пише за българското близко минало, което обаче не е променило настоящата ни съвременност откъм хоризонтите на едно смислено бъдеще. Напротив – тя сякаш е обречена завинаги да носи последиците от него, да не може да стане друга, по-добра.

Новата ѝ книга с кратки разкази „Ресто“ представя една невъзможна, но и възможна България, пресъздадена като в микромодел през различни житейски съдби, които са обикновено тежки, на границата на невъзможния преход към евентуално настояще, лишено от съпътстващата го криза във всяка една сфера. Описани са кратки истории не само на едно изгубено поколение, но и на всички предишни и настоящи хора, които сякаш си стоят заседнали в един нескончаем житейски капан, откъдето единственият изход е смъртта.

Рецензия на Лора Динкова за сборника с разкази „Ресто“ на Бистра Величкова, публикувана във в. „Литературен вестник“, стр. 5, бр. 14, 12-18.04.2023 г.,

Писателката не изневерява на острия си, разобличителен език, макар навсякъде в сборника да преминава своеобразен оптимизъм, независим и независещ от несгодите на героите ѝ. И именно това е голямото послание, което разказите на Бистра Величкова носят – че доброто, простото човешко чувство на взаимност, независимо дали става въпрос за платонична връзка, за секс за една нощ, за страстна любов или за обичта между баба и внуче, е онова, което противостои на грозната действителност след прехода. Това са социални до болка разкази, които успяват да закрепят за кратко чупливия човешки свят чрез любовта. Всичко в тях е много натуралистично, без маска и без грим, такова, каквото погледът и сетивата са уловили сякаш моментно, но след това е останало като болка в съзнанието.

Писането на Бистра Величкова е своеобразна терапия за читателя. Той бива потопен в света тук и сега, но не остава разочарован. Много от героите ѝ изговарят своята лична изповед за несъвършения си/ни свят, страдат, самотни са и често в самотата си извършват безразсъдни неща, но винаги се намира някой, който ще ги изслуша, ще им подаде ръка и ще им покаже, че светът всъщност е интересен. Оказва се, че словото е онази сила, която успява да отмени съпътстващото човека разочарование от действителността, в която е обречен да живее. Битието се оказва сложно, променливо и често несправедливо към отделния човек, но той има уникалния шанс да бъде емоционално съпричастен към другия и по този начин да се опитва да промени света – и своя, и на хората около него.

Премиера на книгата „Ресто“ в Гьоте институт в София, 24.03.2023 г. Отляво надядно: Лора Динкова, Бистра Величкова, Мирела Иванова, Мартин Христов. Снимка: Юлияна Николова

Една от централните теми, които вълнуват сборника „Ресто“, е тази за любовта. В тези разкази добре познатите любовни истории не са приоритет. Героите ѝ са различни – независимо от трудностите и разочарованията, с които живеят, те не предават чувствата си, обичат безпаметно, неумолимо и дълбоко. Авторката ни показва как чрез любовта светът става друг, независимо дали тя е споделена, или не. Бистра Величкова пише свободно за любовта и за отношенията между хората. Любовта в разказите ѝ е начин на живот, избор, от чийто „грешки“ не бива и не трябва да ни бъде срам. Трябва да се радваме на живота и да го приемаме такъв, какъвто е (на живота в и чрез любовта).

Бистра Величкова пише лесно, достъпно и на места дори закачливо. Читателите сякаш попадат в своите собствени истории за споделена и несподелена любов, за самотата на старостта, която е необратима. Разкази като „Знаят ли рибите в аквариума, че навън вали?“, „Биволицата“, „Шапката“ са великолепни примери за онези диалози между възрастните и децата, в които сякаш светът изгубва обичайните си очертания и разкрива истинския си смисъл – този на обичта между хората, независимо от възрастта им. Сякаш текстовете в сборника са обединени от общия хоризонт на посланието им, а именно, че човекът е създаден, за да обича, каквото и да му носи това. Защото любовта е алтернатива на смъртта. Тя е онази сила, която ни връща обратно човешкия облик, прави ни близки и съпричастни в един несъпричастен свят, помага ни да се справим с травмите на битието, опазва ни и ни отличава като хора.

Бистра Величкова подписва книги по време на премиерата на сборника си разкази „Ресто“ в Гьоте институт в София, на 24.03.2023 г. Снимка: Юлияна Николова

„Ресто“ е провокативен сборник – доколко можем да опазим себе си в свят и по-конкретно в държава, в която преходът към доброто се оказва една метафора на непостижимото. Какво се случва в България през последните тридесет години и как новото поколение се справя с действителността. Новото поколение, което вече остарява, но иска светът му да бъде друг, родината му да бъде друга и алтернативите за добър живот да бъдат повече от разочарованията. Това ни казват тези разкази. И е добре да ги прочетем, за да не забравим кои сме и да продължим да се справяме както с Градежа на смисъла, така и с опазването на невидимите нишки, които ни свързват и ни правят общност.

Д-р Лора Динкова

* Рецензията е четена от Лора Динкова на премиерата на книгата „Ресто“, в Гьоте-институт в София, на 24.03.2023 г. Публикувана е във в. „Литературен вестник“, стр. 5, бр. 14, 12-18.04.2023 г.,