Бистра Величкова's Blog

Разговор с Явор Боянов за новата му изложба „Ego Death“ в галерия „Ракурси“, юни 2025 г.

Явор Боянов, художник. Снимка: Личен архив

Ego Death („Смъртта на егото“) е четиринадесетата самостоятелна изложба на Явор Боянов и първата, в която се обръща към изцяло абстрактната живопис. Художникът е вдъхновен от психеделичната епоха на 60-те и 70-те години на XX век и идеите за разширяване на съзнанието и вътрешното прозрение. Явор Боянов създава серия от картини, подписани с псевдонима Psychonaut (Психонавта). Ego Death представлява финална част на неофициална трилогия, в която двете предишни експозиции – „Еонът на постартиста“ (2018) и „Плътта, или абсурдното съществуване на неосъзнатите парчета месо“ (2024) – разглеждат противоположни полюси на човешкия опит: духовното пробуждане и телесната деградация.

„В центъра на изложбата стои абстрактна същност без тяло и без лице, условно наречена Психонавт, чието присъствие не е визуализирано, но е осезаемо. Той не е персонаж в самите картини, а онзи, който ги е видял, преживял и оставил следа от това пътуване“, обяснява Явор Боянов. – Така авторът изцяло изчезва зад своя псевдоним – не като акт на маскиране, а като дистанциране от авторството в традиционния му смисъл. Психонавтът е регистратор на вътрешни пейзажи, преминаващ през разпад на егото. Той е чиста осъзнатост, която се носи сред експлозии от форми, цветове и фрагменти от непознатото“

„Смъртта на егото е състояние на пълна загуба на усещането за индивидуалност и отделеност, при което границите между „аз“ и външния свят се разпадат“, уточнява художникът. – Описва се като трансцендентно преживяване, в което обичайните концепции за идентичност, време и пространство се размиват. В този процес човек може да изпита чувство на сливане с цялото съществуване, усещане за безкраен мир и осъзнаване на взаимосвързаността на всичко.“ Изложбата Ego Death на Явор Боянов е подредена в галерия „Ракурси“ в София, юни 2025 г.

„Смъртта на егото“ – изложба на Явор Боянов

Казвате, че вдъхновението за новата  в и изложба е от психеделичната ера на 60-те и 70-те години на XX в ек , при която се появяват идеите за разширяване на съзнанието. Това е времето на хипитата, които са против войната, борят се за свобода и любов, а разширението на съзнанието доста често става с упойващи вещества. Защо именно този период  в и привлече и вдъхнови?

Винаги съм обичал психеделията и до някаква степен тя присъства в много от картините ми и от преди. Но исках да направя изложба, която да е изцяло вдъхновена от психеделичната ера – както визуално, така и концептуално. Този период е време на истински творчески подем – изкуството, въображението и вътрешното прозрение се преплитат неразривно. Това, което ме вдъхновява, е не само естетиката на епохата, но и духът на експеримент и заличаването на границите между „аз“ и „свят“. Основен катализатор за изложбата станаха книгите на Алън Уотс и неговите идеи за илюзорността на Аза. Също така много ми повлия музиката на „Бийтълс“ и по-специално филмът „Жълтата подводница“ от 1968 г., който съчетава детска наивност с шеговита мъдрост. Опитах се да приложа това в заглавията на картините – по някакъв начин те звучат като сюрреалистични будистки коани.

Колкото до разширяването на съзнанието – не вярвам, че то задължително трябва да е свързано с вещества, самият аз никога през живота си не съм употребявал каквито и да е било наркотици. Получаваме проблясък за истинската природа на нещата, когато спрем да се идентифицираме с представата, която сме си създали за себе си, и позволим нещо по-дълбоко да се появи. Няма конкретна рецепта как да се случи – може да бъде чрез изкуство, чрез медитация, чрез любов, чрез страдание или чрез някакво необяснимо озарение в един най-обикновен момент.

Всъщност тази изложба представлява финалната част от неофициална трилогия, в която двете предишни експозиции разглеждат противоположни полюси на човешкия опит: духовното пробуждане и телесната деградация. Предварително ли бяхте замислили да бъде трилогия от изложби, или в процеса на работа се роди тази идея?

Не, не бях замислял предварително изложбите като трилогия. Всяка от тях възникваше интуитивно – бавно във времето, като самостоятелна художествена реакция на нещо, което ме е вълнувало. Едва към края на работата по Ego Death почувствах, че тези три експозиции всъщност образуват цялостна структура, представляваща едно изследване на съществуването в три различни перспективи. В „Еонът на постартиста“ представям фигурата на Свещеното постартистично дете – метафора на артиста, способен да придвижи духовното усъвършенстване на човечеството. В „Плътта“ изследвам противоположния полюс – свят, населен от неосъзнати биомаси, в които духът е изгаснал. А Ego Death е нещо трето – не точно по средата между тях, а по-скоро разтваряне на самата ос, по която те се подреждат. Това е точката, в която необходимостта от идентичност, конкретност и смисъл отпада и остава само чистото съзнание.

„Смъртта на егото“ – изложба на Явор Боянов

Трилогията няма фиксиран хронологичен ред и посланието може да бъде различно в зависимост от това коя изложба се избере за начало и коя за край. Самият аз си изяснявам в движение компонентите на личната ми митология, но тъй като работя с интуицията си, наистина ми е трудно да ги осмислям на рационално ниво. Не изключвам и възможността всички тези образи и идеи да придобият нови значения в някой от бъдещите ми проекти.

Смятате ли, че в днешно време има духовно пробуждане? А относно телесната деградация много хора биха казали, че именно телесното днес е издигнато в култ .

Честно казано, след глобалните сътресения от последните години – войните, пандемията, природните катаклизми, икономическите кризи – ми се струваше, че може би ще пренаредим приоритетите си и ще се обърнем към по-смислено и съзнателно съществуване. Но това, което масово се наблюдава, е по-скоро обратното – още по-здраво вкопчване в мимолетното. И все пак… понякога именно най-дълбокото пропадане предшества пробуждането. Може би точно в такъв етап се намираме.

Що се отнася до „телесната деградация“ – добре е да уточня, че използвам този израз метафорично, в контекста на предишната ми изложба, в която човекът се превръща в „парче месо“ вследствие на прекомерната си фиксация върху материалното. Не говоря за физическо занемаряване или липса на грижа за тялото, а за прекъсване на връзката между тяло и дух. Нарушен е балансът, а обвивката започва да деградира, когато вътрешната ѝ същност изчезне. Да, днес телесното е издигнато в култ, но често в една хиперестетизирана и в същото време дехуманизирана форма. Тук бих искал да спомена филма „Веществото“ на френската режисьорка Корали Фаржа, който обожавам – той също е коментар по тази тема. Както се казва във филма: „трябва да уважаваме баланса“.

„Смъртта на егото“ – изложба на Явор Боянов

Вие самият усещали ли сте смъртта  на егото ? Какви обстоятелства, случки или действия са  в и довеждали до това състояние? Един  артист  може ли да живее без его?

Поне засега не съм стигал до толкова дълбоко трансцендентно състояние и точно затова прибегнах до създаването на образа на Психонавта, в който да се въплътя. Тази абстрактна същност е някой (или нещо), който преминава през разпад на егото. Изложбата ми е артистична интерпретация на преживяването, въображаемо пътуване отвъд Аза. Не мисля, че един творец може напълно да живее без его, защото именно чрез него възниква импулсът за създаване. Истински интересното обаче се случва тогава, когато изкуството започне да надхвърля рамките на личността.

В творбите си използвате и зкуствен интелект. По какъв начин си служите с него и го интегрирате към творческите ви идеи? Какво бихте казали на някого, който би ви обвинил, че  това вече не е ваше изкуство, а изкуство ,  генерирано от машина?

Творческият процес трябва да бъде игра, трябва да се забавляваш и един от най-добрите начини да го правиш е, като изпробваш нови и различни материали, техники, стилове, инструменти. Експериментът винаги е бил едно от водещите неща при мен. Също така, щом създаваш съвременно изкуство, е добре съвременното да присъства в работите ти по някакъв начин. Не съм AI артист, в крайна сметка картините ми са рисувани на ръка с бои върху платно, а не са принтове на генерирани изображения. В  изложбата Ego Death използването на ИИ беше просто един от многото етапи в работата ми. Може да се каже, че ИИ изпълни функцията на психеделик, който ми помогна да погледна през очите на Психонавта, като в същото време съхраних вече утвърдения си и разпознаваем почерк.

Не разбирам негативното отношение на голяма част от хората в арт средите към Изкуствения интелект (ИИ). Ако човек е достатъчно креативен, винаги би намерил начин да използва тази технология като инструмент и да създаде автентично изкуство. Странно е, че точно аз трябва да влизам в ролята на защитник на ИИ. Днес си служа с него, утре ще бъде с нещо друго – за мен като творец е важно да се променям и да се забавлявам. 

–––––––––––––––––––

Явор Боянов е роден е през 1985 г. в Сливен. Завършва специалност „Рекламна графика“ в Националната художествена гимназия „Димитър Добрович“ в родния си град, специалност „Плакат“ във Факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет и магистърска програма по „Филмово и телевизионно изкуство“ в НБУ. Има 14 самостоятелни изложби, участвал е в множество групови изложби в страната и чужбина. През май 2022 г. основава в София галерия Cryptid, която представя предимно автори, останали скрити за широката публика, или както още ги нарича, „криптидите“ на българската художествена сцена.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в „Портал Култура“, 12.06.2025 г.

Бистра Величкова разказва за детството си в рубриката „Моето софийско детство“ на в. „Литературен вестник“

„Прага“ 32 и последните години на соца

През 1990 г., на четиригодишна възраст, на сърничката в
градинката на бул. „Прага“, която днес носи името „Буката“.
Сн. Личен архив

Имам няколко квартала на моето детство, които са свързани хронологично и с историческите събития в България. Първо израстнах в апартамента на баба ми на булевард „Прага“ 32, на ъгъла с ул. „Тунджа“, точно срещу баня „Мадара“. Баба ми – д-р Бистра Тодорова, на която съм кръстена, беше педиатър в IV-та градска болница до Руски паметник и нашия квартал беше в участъка ѝ. Лекуваше децата на всички в квартала и хората много я обичаха.

В хлебарницата преди „Петте кьошета“ за Великден специално ѝ пазеха за нея козунак и ѝ го даваха веднага като отиде, въпреки че имаше опашка от хора. Други пациенти за благодарност ѝ носеха домашни баници вкъщи, щайги с грозде, сливи или ябълки, цветя от градините им. Тогава, през комунизма, е било забранено лекарите да взимат пари от пациентите си и те са се отблагодарявали по други начини. Баба ми е разказвала как е ходела на адресите на Емил Димитров, Иван Кулеков, Марко Семов, за да преглежда децата им. А някои от децата, които е лекувала, днес са известни общественици или творци, като например юристът проф. Атанас Семов и художникът Станислав Беловски. И тук е мястото да спомена, че именно баба ми е лекувала детето на „Бийтълсите“. И това не е шега, а съвсем истинска история. Докато е живяла в Тунис с дядо ми и майка ми, през 60-те години, музикалната група „Бийтълс“, тогава все още набиращи популярност, са правели турне или просто са пътували, и минали през Тунис. Точно там се разболяло детето на един от членовете на групата (вероятно Шон Ленън – детето на Джон Ленън и Йоко Оно) и попаднало в ръцете на баба ми, която трябвало да го излекува. Тя нямала ни най-малка представа, че лекува детето на бъдещите рок звезди и че тази случка, внуците ѝ ще я молят да я разказва отново и отново. За „Бийтълсите“ казваше, дойдоха при мен едни млади рошави момчета, с опърпани дрехи, чак ги съжалих..!

В апартаментa на „Прага“, както го наричах като дете, живеехме с родителите ми, брат ми и баба ми. Веднъж като сме били на почивка във Велинград, някой ме е попитал къде живея и аз съм казала „На Прага“. Хората решили, че живеем в град Прага и сме от Чехия! Живях там до 6-годишна възраст и имам много топли и уютни детски спомени. Сутрин баба ми правеше попара и ми четеше приказката за „Машенка и мечока“. Когато трябваше да ходим на по-далечно разстояние извън центъра, като например да отидем на гости на леля ми Добринка (сестрата на баба ми) или на зъболекар, взимахме тролей 9 или 2, голям и син с две жълти пръчки отгоре. Беше ми много интересно и забавно да се возя в тролея. Баба ми като лекар, ми забраняваше да пипам дръжките и седалките вътре, защото много хора ги пипали и имало микроби. Не разбирах тогава какво са това микроби и как тя ги вижда, че са там, а аз не. Но, за да не я ядосвам, не пипах нищо.

Сърничката в градинката на „Прага“ (днес „Буката“)

Ежедневните ми разходки като дете бяха в градинката, която се намира малко преди „Петте кьошета“, днес се казва „Буката“. Там, имаше една скулптура на сърничка и имах ритуал, винаги, когато си тръгваме от градинката да я нахраня. Сядах върху нея и слагах откъсната трева в дупката, която имаше на главата. Най-мразех да видя, че в тази дупка има вече тревичка, защото и други деца я хранеха. Махах я и слагах моята тревичка. После като си тръгвах, не спирах да се обръщам назад към сърничката, да не би друго дете да седне и да ми махне моята трева. Много ми беше мъчно, когато след години, вече пораснала, видях, че са махнали сърничката. След време на нейно място направиха паметник на Ян Бибиян и Дяволчето Фют, което ми подейства успокояващо.

Дъвки с вкус на пъпеш „Бомби Бом“ вместо розовите „Идеал“

Помня как брат ми ме извеждаше на разходка (по-голям от мен с 9 години) и ме водеше в едно магазинче на „Петте кьошета“ (близо до големия фризьорски салон), където бяха започнали да продават „западни дъвки“ от Турция с картинки и различни вкусове, а не като българските „Идеал“ – твърди като камък и само със седем картинки от народните приказки. От там той ми купуваше дъвки „Бомби Бом“ с вкус на пъпеш и зелени ментови, тип дражета, които наричахме „възглавнички“, които бяха нещо много екзотично тогава. Като казвам екзотично, се сещам за специалния шкаф на брат ми, в който той държеше само „западни стоки“, които са му подарявали роднини или приятели на нашите, пътували в чужбина. Там той си пазеше опаковки от шоколади, станиоли, дъвки и бонбони от Франция, които дори не ги отваряше, защото бяха много специални и никъде в България не се намираха. Там имаше и играчки, много красиви кукли или колички, които стояха опаковани и беше забранено да се пипат или да се играе с тях. Достъпът на моето 4-годшино Аз, жадно за хубави западни стоки и играчки, беше абсолютно забранен от брат ми. Шкафът беше на високо и стоеше заключен. Той ми даваше по един западен бонбон, само когато съм болна с температура или когато веднъж паднах от люлката в градинката и си издрах целите колене. Тогава разбрах, че стоките от Запада се дават само на нуждаещите се в трудно положение.

Бистра Величкова на 1 годинка в апартамента на бул. Прага. Бистра избира предмети на Прощапулника. Хваща молива! Снимка: Личен архив

Ж. к. „Стрелбище“ и началото на Прехода

Няколко години след като падна комунистическия режим в България през 1989 г., се случи, че и ние се преместихме да живеем в друг квартал, на няколко спирки от „Прага“ – ж. к. „Стрелбище“. В този квартал живея и до днес. Ако най-първите ми детски години на „Прага“ бяха свързани със спомени през последните години на комунизма, така „Стрелбище“ стана кварталът свързан със спомени от началото на капитализма и Прехода. Там се преместихме малко преди да започна училище, около 1993 г. Записаха ме в квартланото „126-то ОУ П. Ю. Тодоров“, където имаше паралелки с изучаване на музика и рисуване. След изпит по пеене ме приеха в паралелката по музика, където беше задължително децата да свирят на инструмент – пиано или цигулка. Аз избрах пиано. Тогава заобичах валсовете на Йохан Щраус, научих се да свиря „На хубавия син Дунав“, „Фюр Елизе“ на Бетовен и „Рондо Ала Турка“ на Моцарт.

Игра на „Фогиси“ и „менкане“ на миришещи листчета

Една от най-култовите игри, която се появи, когато бях някъде трети клас, беше играта на „Фогиси“. Фогисите представляваха картонени кръгчета с картинки на анимационни герои. Продаваха се в пликче по пет-шест броя от лафката. Във всяко пликче имаше и едно пластмасово кръгче, което се наричаше „бомба“. Играта беше следната: всеки слага по няколко кръгчета едно върху друго, така че да стане кула и с „бомбата“ ги удряме отгоре, колкото кръгчета се обърнат, толкова печелиш. Беше ми любима игра, която в последствие изчезна и ѝ мина модата.

Бистра Величкова в 1-ви клас в 126-то ОУ „Петко Ю. Тодоров“, 15.09.1993 г. Снимка: Личен архив

В училище си разменяхме всякакви предмети или още играехме на „менкане“ – химикалки, топчета, салфетки, листчета. Точно тогава беше модата с „миришещите листчета“. В книжарницата до училище, която представляваше гараж към къща, започнаха да продават малки тефтерчета с цветни листчета с герои или животни от приказки и филми, които имаха и приятен аромат. Това много привлече децата. Беше голяма еуфория, разменяхме взаимно, колекционирахме, показвахме си колекциите, докато един ден… по новините не казаха, че в тези листчета имало наркотик и децата като ги миришат се „упойват“, става им лошо и е много опасно. Всички се уплашиха от това новоразкритие, което днес ми се вижда доста странно. Но помня, че в онези първи години на Прехода започна да се насажда голям страх към дрогата. Вероятно, защото разпространението на всякакви наркотици е станало много масово. Помня как родителите ми ми казваха да не говоря с непознати и никога да не взимам бонбони, дъвки или храна от чичковци или батковци, които се навъртат край училището. А названието „наркоман“ носеше вече по-плашещо значение и от образа на Торбалан, който прибира в чувал непослушните деца и с който ме плашеха като съвсем малка.

През лятото на 1987 г., на шестмесечна възраст, Бистра с родителите
си в двора на семейната вила. Снимка: Личен архив

Освен наркотиците, друго знаково явление в първите години на Прехода станаха и публичните убийства. Помня деня, в който всички телевизии гръмнаха с новината, че е убит Андрей Луканов (2 октомври 1996 г.). Била съм на 10 години тогава и в детската ми глава се насади реален страх, че и нас могат да ни убият някой ден като излизаме от блока. Струваше ми се, че някой идва и стреля напосоки пред блоковете. След няколко седмици по телевизията съобщиха, че е намерен пистолетът, с който е застрелян, зад парното в блок. От тогава, като ходех във входа на нашия болк надничах зад всяка парно, да не би да е скрито оръжие, с което да ни убият. После и игрите ни в училище бяха основно на „Стражари и апаши“ – добрите гонят лошите, сякаш в двора на учлището разигравахме сцени от Прехода. И както и в Прехода, често разменяхме ролите си кои са добрите, и кои са лошите. Най-често аз и най-добрият ми приятел Сашо, с когото седяхме на един чин, гонехме всички останали.

Като заживяхме в квартал „Стрелбище“, ежедневните ни разходки бяха в Южния парк. Там имаше едно стрелбище във фургон и обичах да стрелям с пушка и да печеля различни играчки или снимки на известни музикални групи. От тогава до днес кварталът се застрои с прекалено много блокове, а и самия парк го застроиха в единия край. Най-мъчно ми е, че застрояват масово градинки за децата и игрища, където някога сме играли. Аз много обичах да играя футбол с момчетата. Брат ми от малка ме беше научил и бях доста добра. Умеех да се мешам с топката и измешвах много от момчетата. Някои от тях се дразнеха, че така накърнявам мъжкото им достойнство, други ми се възхищаваха. Но преди да се съгласят да ме включат в играта (единствено момиче на терена по футбол) винаги е имало голяма предубеденост и подигравателни подмятания. За съжалние равенството между мъже и жени е подложено на изпитание от най-ранна възраст.

От началното училище най-ярък спомен остави у мен учителката ми по математика Жулиета Ивани. Преди това беше преподавала в Математическата гимназия и залагаше много високо ниво, даваше ни много трудни задачи и не вярваше в таланта, а в усилената работа. Аз все не разбирах задачите, а тя търпеливо ми ги обясняваше и повтаряше по няколко пъти. Очевидно беше, че не ми се отдава този предмет, но с много усилия и благодарение на нея се научих да мисля логично, дори ме изпрати на Олимпиада по математика. А в гимназията бях сред най-добрите по този предмет. Винаги ще съм ѝ благодарна.

Бистра като бебе с брат си Веско и баба си – д-р Бистра Тодорова на семейната вила, 1987 г. Снимка: Личен архив

Гимназията – пънк, бунт, чалга и хек

Влязох в гимназията със съчинение-разсъждение върху разказа „Една българка“ от Иван Вазов. Балът ми стигаше за Френската гимназия, но точно тогава смениха системата за кандидтстване и нещо се обърка, та влязох в 22-ро СОУ „Г. С. Раковски“. Бях в паралелка с усилено изучаване на английски и български език. Там за първи път чух за групи като Pennywise, Bad Religion, Ramonas, New Model Army, Depeche Mode. Започнах да слушам пънк и да рисувам буквата „А“ със стрелка обградена в кръг – знака на анархия. Харесваше ми идеята за бунт в тази музика. Когато открих българските групи като „Ревю“ и „Нова генерация“, не свалях касетките им от уокмена си. Слушах ги, докато пътувах с трамвай 7 или 1 към училище и се чувствах сякаш знам една истина повече от всички други около мен. Те ми вдъхваха сили и смисъл в „трудното битие“ на тинейджър. Особено се вкопчих в тази музика, когато около мен масовата музика и субкултура беше чалгата. Изпитвах абсолютна ненавист към тази музика и ценностите, които налагаше тя. По-късно си дадох сметка, че това е била музиката на Прехода – кичозна, елементарна, първична, бездарна, за тигри, за пирамиди, пари, коли и жени. Такова беше времето – първично и музиката го отразяваше. Ние, заедно с още няколко съученици и съученички се опитвахме да се изолираме в нашия балон от метъл, пънк и ска, да се обличаме с тениски на любимите си групи, да си късаме дънките на коленете и да забождаме безопасни игли на ушите си, вместо женствени обеци от злато, и да се бунтуваме срещу целия абсурд около нас, като крещим текстовете на „Металика“ от албума „Master of Puppets“ (в прев. „Господар на кукли“).

В междучасията обичахме да играем на хек. Хекът беше много луксозна стока по онова време, продаваше се в новооткрития магазин за скейтърски стоки до училище – „Boardshop“, където никой не можеше да си позволи скъпите западни дрехи. Хекът там струваше 12 лева, при положние, че на ден изкарвахме с 2 лева на училище. Днес, тази цена може би се равнява на 120 лева и то за плетена топка, голяма, колкото детски юмрук. Беше безумно скъпо. Та, масово бабите ги впрегнахме да плетат хекове и ги пълнехме с ориз или леща, и си ги подавахме с ритане, сърбани в кръг, в междучасията.

Книжарница „Писмена“ и „Нисим“

Помня книжарница „Писмена“ срещу 22-ро училище, в малкото НДК. Много обичах да ходя там след часовете и да разглеждам книгите. Често си купувах книги на английски или помагала, които ни беше препоръчала учителката. Друга любима книжарница ми е „Нисим“ на бул. „Васил Левски 59“ в центъра, в която понякога продаваше дъщерята на Валери Петров. Радвам се, че книжарницата съществува и днес, и е запазила този магичен и приказен дух.

Сладкарница „Лучано“ и тортите Гараш и Сахер

Сладкарницата, в която най-често ходех като дете е сладкарница „Лучано“ до кино „Петър Берон“ (днес сладкарница „Пчела“) и пак сладкарница „Лучано“, но на бул. Гоце Делчев (днес вече банка). От там взимахме торти за семейните рожденни дни и винаги една от двете – Сахер или Гараш. От там обичах да ям петифурки и скалички.

Детска дискотека в „Амор“, „Индиго“ и „Ритъм“

Като ученичка с приятелите ми се събирахме повече в паркове и градинки, и не толкова в заведения. По едно време ходехме в петък вечер на т. нар. „Детска дискотека“ в „Амор“, в поделза на НДК (този под „Моста на влюбените“). Тя започваше в 5 ч. следобяд и свършваше в 9 ч. вечерта. Имаше предимно тинейджъри между 13 и 18 г. Пускаха поп музика и по-рядко чалга. Като цяло беше прилично заведение. Някъде в 8 или 9 клас приятелки от квартала ме заведоха в близката дискотека „Ритъм“, по-късно преименувана на „Окото“ в подлеза на бул. „България“ и „Гоце Делчев“. Чувствах се абсолютно не на място, имаше едри мъже с бръснати глави, кожени якета и ланци, които нарицателно всички наричаха „мутри“ и жени облечени пак в черни рокли и ботуши с предизвикателен грим и поведение – „мутреси“. Музиката беше чалга до дупка. Ужасно място! Никога повече не стъпих там. След време го превърнаха в компютърен клуб. И разбира се, да не забравя култовата за нашето време дискотека „Индиго“ до Стадион „Васил Левски“, която затвори след голямата трагедия на 21 декември 2001 г., при която загинаха седем деца. Беше много страшна случка. Същата вечер имахме уговорка да ходим там с мои приятели, но аз се разболях и не можах да отида. Имала съм голям късмет. (Разказ със заглавие „Индиго“ на Бистра Величкова).

Бистра Величкова като бебе на около 8 месеца със семейството си: брат ѝ Веско, баща ѝ Петър (инженер) и майка ѝ Венцеслава Тодорова (поетеса и журналистка). Снимка: Личен архив

Студентски години в „Мохито“, „О! Шипка“ и „Маската“

Вече като студентка имах много хубави вечери в малкото барове и дискотеки в центъра, в които не пускаха чалга. Такива бяха заведенията около улица „Шишман“: „Билкова“, „Блейз“, по-късно „One more bar“, „Мохито“ (на ул. „Иван Вазов“, днес бар „Tell me“), „О!Шипка“ на ул. „Шипка“, където беше едно от малкото места с жива музика и ъндърграунд групи. Друго такова място беше „Маската“, където ходех специално за концертите на „Ревю“, за да дера глас заедно с Васо Гюров: „А, искам да бъда директор на водопад“.

Базарът на НДК – „молът“ на Прехода

Магазините от които пазарувахме дрехи бяха пазарчето „Иван Вазов“, където имаше сергии с дрехи и бельо, точно до сергиите с плодове, зеленчуци и пици на парче. Друго място за дрехи беше „Базарът на НДК“. Намираше се в подлеза, точно срещу фотнаните, които са с формата на топки. Днес там е дискотека. От Базара на НДК всички си бяха купили култовите широки панталони със странични джобове на марката „Fishbone“ с емблема – рибена кост. Когато нашите ми купиха и на мен такива, се чувствах сякаш всички очи мене гледат по улицата, защото съм супер модерна. Имаше и още един базар в подлеза на НДК, до който се стигаше с ескалатор. Със същия ескалатор днес се слиза в подлеза за метрото. За по-луксозни стоки ходехме в ЦУМ. Единственият магазин преди 90-та, в който имаше ескалатори. Като дете ми беше много забавно да се возя нагоре надолу по тях. Култово място за феновете на алтернативната субкултура и музика беше магазинът ОЧЗ (Организазция на Чудовищата и Зверовете) на ул. „Три уши“, който отвориха, когато бях в гимназията. Беше много специално събитие да отидеш там и да си купиш тениска на някоя яка група, която се бунтува срещу Системата, да си купиш гривна или герданче, или касетка на любима банда.

Бистра с брат си Веско на 1 юни 1995 г., в Южния парк в София. В ръката си държи подаръка от брат си – книжката „Роня, дъщерята на разбойника“. Впоследствие станала една от любимите ѝ книги. Снимка: Личен архив

1-ви юни и сладолед „Ескимо“ в Южния парк

Един от най-ярките ми спомени в детството свързани със София е така специалният ден 1-ви юни – Денят на детето. Много го обичах този празник. Помня един конкретен първи юни, на който баба ми ме заведе в „Детмаг“ и ми купи хилки със залепящо се топче. Времето беше слънчево, бях ваканция и бях с баба. Имаше нещо много празнично и топло в този ден. Друг спомен пак за 1-ви юни е с родителите ми и брат ми в Южния парк. Била съм някъде около 10-годишна. На този ден там имаше много концерти, празненства, игри, ние ядем сладолед „Ескимо“ на клечка, а аз стискам здраво най-ценния подарък – книгата „Роня – дъщерята на разбойника“ от Астрид Линдгрен. Беше много ключова книга за оформянето ми като личност и като жена. И до днес Роня е моя любима героиня.

Едно от любимите ми места в града беше и е, и днес Паметникът на съветската армия, с хвърчащите скейтъри по рампите, насядалите младежи по стъпалата на паметника, говорещи, пеещи, шарени и весели. Много обичам и градинката на Народния театър, където често се събирахме с приятелите ми, пеехме, свирехме и философствахме за живота гордо, преди още нищо да знаем за него. А той – животът, бълбукаше с лекота в грълата ни под формата на мехурчета бира.

Бистра Величкова на абитуриентския си бал за завършване на гимназията, 20.05.2005 г. Снимка: Личен архив

София днес е по-европейска

София днес не е онази упадъчна и рушаща се столица в Преход, в която бях ученичка през 90-те години. Не е и онзи град в „реставрация“, изплуващ от чалгата и мутрите, в който живях като студентка, в началото на новото хилядолетие. София днес има много по-европейски облик, има международен дух, с много чуждестранни туристи и граждани. По-отоврена е към света и направо си е част от света, онзи цивилизования на Запад.

Литературните произведения, които свързвам със София са романите на Виктор Пасков – „Аутопсия на една любов“, „Балада за Георг Хених“. Сборниците с разкази на Палми Ранчев – „Малко късмет за по-късно“, „Боксьори и случайни минувачи“, романът „Хаосът в играта на джаги“, книгите с разкази на Деян Енев – „Българчето от Аляска: Софийски разкази“, „Всички на носа на гемията“, „Ези-тура. Къси разкази“, Оля Стоянова – „Какво сънуват вълците“, книгите с разкази на Михаил Вешим – „Стари хипари“ и „Текила на разсъмване“, книгата на Валентин Пламенов – „Разкази на едно софийско копеле“, романът на Чавдар Ценов – „Кучета под индиго“, романите „Естествен роман“, „Физика на тъгата“ и „Времеубежище“ на Георги Господинов.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Текстът е публикуван за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 28, 26.07. – 1.08.2023 г. Текстът е включен в книгата „Моето софийско детство“ (изд. „Литературен вестник“, 2023 г.)

Маргарита Омар, художничка. Снимка: Личен архив

Маргарита Омар (род. 1993 г.) е визуална артистка с интерес към тъмната естетика и темите, свързани с отвъдното, мистичното и гротескното. Завършва специалност „Музикална информатика“ в Conservatoire de Luxembourg и General Drawing and Painting в Leith School of Art в Единбург. Живее в Люксембург. Освен че работи по солов музикален проект Gare Terminus, тя е и част от постпънк дуото „На червено“. Първата ѝ самостоятелна изложба в София беше „Бялата книга на мрачните чудеса“, представена през септември 2023 г. в Cryptid Art Space (ул. Димитър Трайкович 1). Днес в същата галерия е подредена и втората ѝ изложба – „Призрачният будоар на Мадам О“ (до 11 април 2025 г.).

За изложбата си художничката казва: „Призрачният будоар на Мадам О.“ е еклектична изложба, която разкрива един тайнствен свят на мрак и отчаяние! Експозицията ще ви потопи в изоставения будоар на една загадъчна дама, на име Мадам О., чийто някога бляскав живот постепенно е бил погълнат от сянката на измъчената ѝ душа. (…) Чрез художествен символизъм произведенията разкриват фрагменти от един живот, който бавно бива погълнат от безумие и отчаяние. Движейки се през призрачния будоар, ще почувствате присъствието на неспокойния дух на Мадам О., изживявайки смразяващите усещания и сковаващите мисли, които съпровождат бавното ѝ потапяне в лудостта“.

The Soul Eater, 2015

И във втората ви самостоятелна изложба в София  се наблюдава вдъхновение от мрачната естетика. Защо именно мракът, отвъдното, гротескното провокират творческия ви заряд?

Cryptid Art Space е уникално място, тъй като е единственото в България, изцяло посветено на мрачната естетика. Силно препоръчвам да се посети! Конкретно на въпроса, най-близкият отговор, който мога да дам, е свързан с определена теория в психологията. Според нея, парадоксално, мракът в изкуството представлява определена форма на катарзис, който ни помага да сме по-устойчиви към изпитанията на реалния живот. С други думи, въображаемият мрак в изкуството ни помага да забелязваме истинската светлина около нас.

Какво се промени за вас между двете изложби в личен и творчески план? Усещате ли настоящите си творби по-различни от предишните?

В личен план силно трансформиращо влияние оказа раждането на второто ми дете и внезапната загуба на много близък роднина в семейството. Двете събития някак странно и болезнено се припокриха във времето. Това предизвика вътрешна потребност да създавам по-монументални творби, които символично утвърждават силата на живота. В момента работя по-малко върху графика и повече върху картини на платно. Имах амбицията да включа и ярки цветове, но на практика се оказа, че най-добре изразявам себе си с по-сдържана палитра.

Казвате, че лирическата героиня на вашите картини, Мадам О., е погълната от безумие и отчаяние, и бавно стига до лудостта. Какво я тласка натам? Има ли нещо в реалността, което не ѝ понася, за да се затвори тя в своя призрачен будоар и бавно да обезумее?

Подобно на един писател, обичам да измислям различни наративи и въображаеми персонажи в своето изкуство. Мадам О. е събирателен образ на загадъчна буржоазна дама, вдохновен от литературния персонаж Мадам Бовари от едноименния роман на Флобер. Смъртните грехове и безгрижният ѝ живот в крайна сметка предизвикват нейното падение. Впоследствие, в опит да изкупи греха си, утвърждавайки духовното над материалното, тя изпада в религиозен фанатизъм и уви, умира преди да достигне истинско духовно просветление. Този неразрешен конфликт я затваря в нейния будоар, където духът ѝ е осъден да се скита завинаги.

Epiphany and Death, 2024

Мислите ли, че всеки чувствителен човек на изкуството винаги е на една крачка от лудостта? Как би могъл да се предпази, за да не я прекрачи?

С риск да ви разочаровам с отговора си, моето мнение е, че този образ на човека на изкуството е стереотипен. Дори забелязвам обратната корелация в личния ми кръг от творци, с които общувам: колкото е по-експериментално, провокативно и емоционално въздействащо едно изкуство, толково е по-спокоен и уравновесен неговият създател. 

Освен че сте художничка с много успешни изложби, вие сте и майка на две прекрасни деца.  Как успявате да съчетавате майчинските задължения и грижи с творческата работа? Кога и как намирате време за всичко?  

Истината е, че съпругът ми е моя основна опора и съмишленик. Без хармонията вкъщи нямам сили за изкуството, а без изкуството нямам сили за нищо. Когато има хармония, любов и сигурност, силата на творческата енергия е по-голяма от физическата умора. Със съпруга ми дори имаме идеи за съвместна книга, което допълнително ме вдъхновява.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път в „Портал Култура“, 05.04.2025 г.

Творческата свобода днес е по-ограничена, отколкото през 90-те,
казва Александър Иванов в интервю за в. „Литературен вестник“.

Александър Иванов, поет. Снимка: Личен архив

Александър Иванов е роден през 1986 г. в гр. София. Завършил е 33-та ЕГ „Св. София“ и Международна търговия и развитие в УНСС. Дебютната му стихосбирка „Изживей ме“ (изд. „Фабрика за книги“) излиза през 2017 г. Седем години по-късно, се появява и втората му стихосбирка „Анархия на сърцето“ (изд. „Библиотека България“, 2024 г.). Има публикации на стихотворения в „Е-Същност“, „Бургаска писателска общност“, „Liternet“, „Нова Асоциална Поезия“.Негови стихове са публикувани на арабски език в палестинското издание за култура „Алхадас“. Носител е на две награди в категория „Текст“ 2019-2020 г. (второ и трето място) в социално ангажирания конкурс „Граждански Будилник“. Участвал е във формата „Актьори срещу поети“ в ТР „Сфумато“. От 2017 г. Александър Иванов става един от основателите на електронното списание „Нова Асоциална Поезия“ (НАСП), както и част от редакторския му екип. Организатор и водещ е на литературните четения на „Нова Асоциална Поезия“.

Втората ви книга „Анархия на сърцето“ (Изд. „Библиотека България“, 2024 г.) излиза седем години след първата ви стихосбирка „Изживей ме“ (Изд. „Фабрика за книги“, 2017 г.). Какво се случи през тези седем години? Как се променихте в личен и творчески план? Ако трябва да сравните двете книги, по какво си приличат и по какво се различават?

Тези седем години бяха интензивни, предизвикателни и до голяма степен промениха битието на голяма част от хората. В глобален, общочовешки план епидемията и войната промениха светоусещането на хората, промениха рутината на ежедневието им, изнесоха на фокус чувството на страх и несигурност в бъдещето. Сива перспектива. Аз не правя изключение. Шоковите вълни от промяната са засегнати в новата ми книга. И въпреки, че първата част на „Анархия на съцето“ прилича на предходната ми книга, а именно стихове обърнати навътре към личния космос, то в следващите раздели се засилват наблюденията ми обърнати към външния свят, в който живеем и образите, които той създава.

„Анархия на сърцето“ (изд. „Библиотека България“, 2024 г.)

Когато чета поезията ви имам усещането, че е силно повлияна от творчеството на поета Васил Прасков? Самият той е и редактор на новата ви книга. Каква роля има неговата поезия във вашия поетичен път?

Като прилика мога да отбележа, че метафорите в моите стихове са орязани от излишна образност, по-директни и кратки като стил. Това винаги ми е харесвало в неговата поезия и е вероятно да е било повлияно. Оттам нататък нямаме нищо общо в писането си. Имам късмета да съм бил около него във времето на литературен кръг „Рамбо 13“ и чисто стилово, като език, като настроение съм повлиян от поезията, която се пишеше тогава, от хората забъркани в групата.

Какви са били основните критики на редактора Васил Прасков при работа с ръкописа на „Анархия на сърцето“? Какви други варианти за заглавие на книгата сте обсъждали?

За мен беше естествено да се доверя на Прасков да бъде мой редактор. Макар и да е малко жесток в тази си роля, съм му благодарен, за стотиците „не“, които съм получавал от него и за заветните „да“, които доведоха до тази нова книга. През годините сме отделяли стихове, които да могат да дадат цялост на книгата. За да се получи поетична книга като краен резултат, а не просто стихосбирка. Безспорно има голяма роля в подредбата на разделите и извеждането на заглавието като акцент. То някак стои обединително на разделите и подредбата на стиховете в книгата. Аз имах идея за заглавие да бъде едно друго от стихотворенията вътре – „Вирусът на прегръдката“. Бях подходил по-лично към него, защото е един от малкото ми наградени стихове от непрежалимия Марин Бодаков и от Стефан Иванов, но в крайна сметка то стана заглавие на раздел в книгата. И сега мисля, че е точно за там.

Александър Иванов, поет. Снимка: Личен архив

В стиховете ви се усеща силна емпатия към другия: към „пенсионерите, които ровят в кофите“ на Женския пазар в София, към „нещастната жена“, която „разхожда в парка себе си“, към невъзможността за истинска и вечна любов („биографична бележка“), към „обикновения човек“. Героите ви са като маргинали от една градска „епопея на забравените“. Какво ви привлича и вдъхновява в тези образи? Ако се пише за тях, смятате ли, че ще са по-малко забравени?

Нямам усещане, че образите на тези хора са забравени, а по-скоро са незабележими. Част от пейзажа, който сме свикнали да виждаме и да подминаваме. Малките истории, които крият дълбочина в себе си и всъщност задават много въпроси. За мен са интересни отговорите, които седят зад тях. Интересни са ми метафорите, които самият акт на търсене на отговори поражда. В крайна сметка се опитвам да ги щрихирам като картини. Като стопкадър на живота около нас, който нямаме време да поспрем и разгледаме. Естествено е да търсим красивите пейзажи и картини със сетивата си, но обикновено онези по-мрачните, грозните, нелицеприятните, са тези, които имат голям заряд светлина и истина в себе си. Може би откривам поезията в крайното, първичното, там където декомпозицията на живота и нарушените социални рамки властват.

Поезията ви е градска и пънкарски анархистична. В нея присъства Женския пазар, който определяте като „инфаркт на миокарда/ в сърцето/ на софия“; има тайно купуване на „трева“ и на „тела“, интимност „с кърпички“, жени наследили от „майките си самотата“. Така ли може да се поетизира упадъчният бит и ежедневие на града? Възможно ли е да има поезия в сърцето на град, в който царува анархия?

Александър Иванов чете свои стихове на четене на Нова асоциална поезия. Снимка: Личен архив

Женският пазар е прекрасна метафора за упадъчния бит на цялата столица. Но даже отива и отвъд. Това място в сърцето на стара София е абсолютна пънкария и анархия, като в същото време неговите обитатели са доста толерантни помежду си. Там живота следва своя собствен ритъм. То има свои закони и правила, и в същото време няма никакви. Аз имам късмета да живея в района на Женски пазар и не спирам да се удивлявам на образите и историите, които се раждат всеки ден там. Маргиналите, бежанците, евреите, арабите, ромите, старата аристокрация, новата буржоазия, интелектуалците, всички те, са моят дом и моята поезия. Така че да, има много поезия там.

Какво биха казали героите ви от Женския пазар, ако прочетат стиховете ви?

Чел съм стиховете си за Женския пазар пред местните жители. Едни се припознават, други не. Но тези, чиито живот е минал в квартала се натъжават. А относно самите герои, думите ми едва ли ги интересуват, те имат по-важни дела от това да ме четат, а именно – да оцеляват.

Кога и как започнахте да пишете поезия и кои са авторите, които най-силно са ви повлияли? Спомняте ли си кое е първото ви написано стихотворение?

Интервю с Александър Иванов във в. „Литературен вестник“, бр. 11, 19-25.03.2025 г.

Започнах да пиша късно, някъде след пубертета. Както казах по-рано, мотаех се с авторите около „Рамбо 13“, участвах в представяния, пърформанси, въобще в цялата тази лудница, която се случваше тогава. Няма как да не съм се повлиял от автори като Васил Прасков, Лъчезар Лозанов, Димитър Матакиев, Николай Атанасов. Тогава съм имал щастието да се събирам с поети като Вирхов. Да се докосна до есенцията на анархията и шаманизма в поезията. Да попивам от нея. Обичам да чета Вутимски и Далчев. Обичам Песоа, Монтис и Шаламун. Не помня кой е първият стих, който съм написал, но помня първия, който си харесах –„Изживей ме“.

ИЗЖИВЕЙ МЕ

никога няма да се
събудим заедно
заспим
напием

танцуваме
никога няма да
свършим заедно
обичаме
и преживеем

никога няма да се
прочетем
напишем
разберем
и снимаме

никога никога никога
изживей ме
след като си отида
като момичето което не намери моето име

Разговора води БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 11 , 19-25.03.2025 г., с. 5

Редовете, които следват, са посветени на две съвсем нови, впечатляващи в яркото си различие книги с разкази – „Ресто“ от Бистра Величкова и „ Едно възможно начало“ от Тодора Радева.

В последната година бях почти смаяна от множеството силни, впечатляващи сборници с разкази, появили се в различни издателства, стилово многолики, но запомнящи се с категорично присъствие и свои уникални, изградени физиономии. Жанрът е с безапелационна традиция в българската литература, белязан с шедьоври, и фактът, че сега отново преживява разцвет, че избуява с изумителна яркост само може да ни радва. Много съм мислила преди години, когато Деян Енев и Алек Попов ни омагьосваха буквално с великолепните си сборници с разкази, мисля си и сега за този жанров феномен. Дали освен на даровитите автори не го дължим и на някаква национална особеност? Дали сега не е предизвикан от задъханото ни, препускащо и разпарчетосано време, което ни налага да го пуснем в себе си и преназовем в „сбит преразказ“? Да изградим човешки характер в няколко щриха, да разкажем с полунамек запомняща се история посред гъмжилото от множество истории, да наложим език измежду многоезичието на съвременността? Не е лесна работа и сигурно всеки изкушен читател, осъзнато или не, се вълнува от тези въпроси. Ще си призная, че за мен най-интересно бе да забележа как в това могъщо избуяване, направо тържество на разказа, е ударил и „часът на разказвачките“. Иска ми се да изброя няколко от имената на авторки и книги, които ми подсказаха това щастливо усещане: Йорданка Белева и сборниците ѝ „Кедер“ и „Таралежите излизат през нощта“, Антония Апостолова и „Потъване в мъртво море“, Боряна Богданова и „Разместване на небето“, Зорница Гъркова и „Те никога не казват“, Светла Георгиева и „Шекспир зад храстите“. Моят „списък“ няма претенции за изчерпателност и йерархия, той е съвсем личен и може да бъде разглеждан като „преддверие“ към редовете, които следват, посветени на две съвсем нови, впечатляващи в яркото си различие книги с разкази – „Ресто“ от Бистра Величкова и „Едно възможно начало“ от Тодора Радева.

Разказите на Бистра Величкова са потопени в градското настояще, което  живеем на пресекулки, от днес за утре, бързопреходно, еклектично – и те дават това вярно усещане за всекидневния ни тичешком ритъм, прескачащ от една драматична съдба към друга, няма време да му мислим за разтворената до невъзможност социална ножица и участите на Севда, Роза и Дима, само ги регистрираме, защото сме се втурнали нанякъде. Този тревожен пулс и задъхващ се ритъм на настоящето много автентично „блъска“ в писането на Бистра. Другото същностно усещане, уловено и плътно пресъздадено, е за властващата всезнайковщина, натрупана в изобилие у едни излишни и самотни хора, които са свръхкапацитети по какво ли не – продавачката в сексшопа, администраторката на фитнеса, родителите на младия бъдещ инфантил от разказа „Втори курс“, които са го заредили и задръстили с толкова клишета, че той не може да си проправи път във всекидневното общуване, камо ли да се добере до любовта. Но в дълбокото на този трудноизгазим, откраднат като в едноименния разказ живот, героите са пронизани от болка, често и читателите – но за болката също не остава време, не бива да се спираш, трябва да препускаш – или да си съчиниш десетки брони, истории, алибита, за да не се пречупиш. „Шапката“, „Бягство с дивите коне“ много плътно, чак физически ни облъхват със страдалческите призраци на настоящето, разказват ни го, сякаш сме преки съучастници в неразбирането на важните неща от живота. Какво пропускаме, кога ни остава време да се вгледаме с обич и разбиране в децата си, да поговорим с тях… Контрастите между повърхностното, показваческо, епидермално направо схващане за нашето живеене сега и тук и дълбокото, в което си имал време и кураж да надникнеш, да осмислиш и да му позволиш да те преобрази в силен, устойчив човек са особено четливи в „Принцесата“.

Бистра Величкова доста решително жонглира с жаргоните и сленгове на съвремието, които тук и там оставят ту сатирични, ту репортажни оттенъци върху разказите. Но то сякаш е в пълен синхрон с общото „социално излъчване“ на книгата.

Ще обърна специално вниманието върху двата, по моему най-силни и майсторски изградени разказа – „Ресто“ и „Лусио, братче“. В тях е съсредоточена, струва ми се, посоката на Бистра занапред – да съумее от една простичка случица да извади и назове цял многозначещ, многоизмерен свят, в който лаконично, но много остро и категорично да присъстват герои с характери, автентични взаимоотношения и чуден диалог, в който отронени уж между другото реплики ни подсказват и внушават това, което цели, изписани дидактично или пространно страници не биха могли да сторят по толкова категоричен начин. „Ресто“ и „Лусио, братче“ са истинни, вълнуващи, многоказващи, „живи картини“ не просто на настоящето, а на човешкия живот изобщо, мозайка от разминаванията и срещите на хората и времената, и биха стояли съвсем на място във всяка голяма и представителна антология на съвременния разказ.

Изобщо „Ресто“ е много премислена, много добре конструирана книга, в диалог с различни чужди присъствия, посочени в множеството епиграфи. Това несъмнено поставя разказите в още един, допълнителен интелектуален контекст и напомня на всички ни, че каквото и да напишем и направим, и най-яркото ни творение дори си остава част от пътя, по който са вървели и други.

Тодора Радева също ни стъписва красиво с втората си книга „Едно възможно начало“, сборник с градски разкази или по-скоро с разкази за болезнеността на градския човек, поместени в едно доста по-разтеглено съвремие, вероятно защото е споделено през психологически много верните, прецизно нюансирани състояния на героите, а не толкова през случки и истории. Тук е избегнат всеки журналистически хъс, картините на настоящето са отвътре навън, от частното към общото, от същността на човека към действителността, с която душата му спори, общува или се съгласява. Разказите на Тодора са написани с много изящен, пластичен, чувствен език, който тя заяви още в първата си книга.

„Капана“ е първият-разказ-новела-начало на роман, който направо ни „приклещва“ в капана на прочутия пловдивски квартал с необичайната му атмосфера и още по-необичайни обитатели. „Пришълецът“ Калоян, млад историк, е омотан от мистичната паяжина на Рая, почти фатално момиче-жена, появяваща се-изчезваща като фантом от плът и кръв. Рая е непринадлежима, необяснима в красивата си, болезнена капризност и конкретна като третия ъгъл в (не)любовния триъгълник, начертан от Иво, Калоян и нея. Най-изкушаващото в „Капана“ е бавната, магическа  недоизказаност, с която те привлича и води из лабиринтите от странни, направо чудати взаимоотношения, спомени за душевни травми, усещания за любовност.

Ще кажа нещо, което звучи като метафора, но пък е много вярно за разказите в книгата: те са паяжинно тънки. Написани и подредени с финес, с лаконична сдържаност, сякаш се доверяват на интелигентността на читателя, на въображението и психологическата му чувствителност. Не са четиво за неподготвени. „Стая № 207“ или „Коридор 76“, пък и дори трети, произволно избран разказ, за първия дъжд през септември например, назовават именно тази деликатна, ненатрапчива, но постигната сложност, която е запазен знак за писането на Тодора Радева. Тъгата и драматизмът не те разтърсват, а се просмукват несъзнато в теб, обземат те като лично преживян, прииждащ спомен. Като досещане, че и насред тресавището на всяко отчуждаващо те от живота и теб самия непонятно страдание, можеш да пристъпиш равновесно в едно възможно, различно начало. Защото притежаваш вътрешен център, постигнат с положени духовни усилия, мисъл, познание и интуиция.

Ще затворя кръга, като повторя, че книгите с разкази на Бистра Величкова и Тодора Радева са впечатляващи с яркото си различие: ако, условно казано, едната крещи задъхано, другата ни говори с ненатрапчив, мъдър шепнешком, ако едната е бързорека, стихийна в изказа, другата деликатно премълчава несподелимото, за което можем и сами да (не) се досетим. Мога да изброя още контрасти, за да отлича постигнатите от „Ресто“ и „Едно възможно начало“ свои си, автентични художествени светове. Но ще спра дотук, ще оставя и за вас радостта да ги откриете.

МИРЕЛА ИВАНОВА

Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 г. в София. Първата ѝ стихосбирка „Каменни криле“ излиза през 1985 г. във варненското издателство „Георги Бакалов“. Автор на седем поетични книги, сред които: „Самотна игра“, „Памет за подробности“, „Разглобяване на играчките“, „Еклектики“ , „Любовите ни“. Издава два сборника с разкази, „Бавно“ и „Всички разкази са за теб“, както и два тома с публицистични текстове. Носител е на престижни национални и международни награди за поезия. Има две издадени поетични книги в Германия: „Самотна игра“ и „Сдобряване със студа“ в превод на Норберт Рандов и Габи Тиман. Работи повече от петнайсет години като главен уредник на къщата музей „Иван Вазов“ в София. От 2016 г. е драматург в Народния театър „Иван Вазов“.

*Текстът на Мирела Иванова е публикуван за първи път в „Портал Култура“, 03.05.2023 г.

СВЪРЗАНИ СТАТИИ:

Бистра Величкова: „Провокацията е искреност докрай“, интервю във в. „Литературен вестник“, бр. 10, 13-19.03.2024 г., с. 10Сборникът с разкази „Ресто“ на Бистра Величкова – интервю в „Култура.БГ“, БНТ, 18.04.2023 г.Опазване на човешкото в сборника „Ресто“ на Бистра Величкова – рецензия на Лора Динков, в. „Литературен вестник“, април 2023 г.„Ресто“ – разкази със сърце – интервю с Бистра Величкова на Радослав Чичев в Артефир, БНР, 15.03.2023 г.„В двора на училището разигравахме сцени от Прехода“ – Бистра Величкова в рубриката „Моето софийско детство“ на „Литературен вестник“, 26.07.2023 г.

Поезията от „Бог в очакване на дилъра“ постепенно се превърна в прозата от „Ресто“, ти самата каква метаморфоза претърпя като пишещ човек между тези две книги?

Това може би е вярно, но не напълно. Да, има елементи и тип герои от стиховете в „Бог в очакване на дилъра“, които ги има и в „Ресто“, но за мен сборникът с разкази „Ресто“ е по-скоро продължение на започнатото в дебютната ми книга „Малка, мръсна и тъжна“. Вярно е, че и в трите книги имам едни и същи търсения. И в трите имам стремеж да проследявам съдбите на хората и как те се справят с несправедливостите, които им поднася животът. Именно това ме е вълнувало винаги, как се променяме спрямо това, което ни се случва, спрямо предизвикателствата, които обръщат света ни надолу с главата. И в дадени обстоятелства доколко можем да запазим себе си, докато се опитваме да се измъкнем живи от живота.

Метаморфозата, която съм претърпяла от първата си книга, през втората до най-новата с разкази „Ресто“, мисля, че е житейски опит. За писателя е важно да чете много, да пише много, за да придобие техниката, с която да изрази наблюденията и чувствата си, но още по-важно е да живее много. Животът е добър учител, разбира се, за всички хора, но за писателите има професионално значение. Както казва Атанас Далчев: „Нищо не похабява, мисля, тъй лесно един писател, както занимаването му само с литература“.

Бистра Величкова на премиерата на книгата си с разкази „Ресто“, 24.03.2023 г. Снимка: Юлияна Николова

Открито и честно писане без никакъв маниер, как си оформи своя собствен стил през годините, за да стане той разпознаваем сред другите гласове в българската проза?

Смятам, че стилът на писателя се формира чрез прочетеното и преживяното. Прочетените книги някак се натрупват в съзнанието, смесват се с личния опит и възгледи за живота и така се формира собственият стил. Един от ключовите автори за мен при изграждането ми като писател е Джеръм Дейвид Селинджър и романът му „Спасителят в ръжта“. Сякаш героят говори директно на читателя и му разказва като на приятел личната си история. Хареса ми колко честно и открито пише авторът в първо лице. Подобен е стилът и в „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас. В тази книга отново ме привлече искреността, с която се води разказът от първо лице, начинът, по който се споделят интимни преживявания, без да има морализаторски елементи, без предразсъдъци. Много автентично писане. Такова е и писането на Франсоаз Саган, която ме спечели със своя шедьовър „Добър ден, тъга“, писан, когато е била едва на 18 години. Там също ми хареса искреното писане в първо лице, в което се разсъждава за живота и любовта през очите на 17-годишно момиче, което е колкото романтично, толкова и цинично. Бих определила тези трима автори като едни от ключовите за сформирането на моя личен стил на писане.

Коства ли ти много тази честност? Имаш ли боязън от разкриването? Може ли според теб изобщо да съществува голяма литература без голямо разкриване от страна на автора?

Въобще не ми коства да бъда честна. Дори напротив, коства ми много повече да не бъда честна и искрена. Имам страх от това да не се разкриеш, да си прикрит, да се правиш на друг, да живееш с маска, за да не покажеш слабостите си пред другите. Мисля, че това е присъщо на творците, да се разкриват до болка, да показват това, което човек го е страх да изрече на глас или да признае пред себе си най-интимните си мисли и желания. Както във всяко изкуство, така и в литературата без голямо и напълно разкриване, разголване на вътрешния свят и душата не може да има голяма и силна литература. Това е нейният смисъл – да покажеш вътрешностите си, с цялата красота и погнуса, която те носят, с цялата болка и кръв, която тече в тялото ти. Литературата е покана да влезеш в най-личния и интимен свят на човека, да се впечатлиш, ужасиш, отвратиш и накрая да кажеш с усмивка, това всъщност съм аз. Това всъщност сме всички ние. Благодарение на литературата можем да споделяме радостите и болките си, да се сближаваме и да бъдем едно цяло.

Публиката по време на премиерата на книгата „Ресто“ на Бистра Величкова. Снимка: Юлияна Николова

Героите ти често са съвсем обикновени хора, поставени в ситуации, в които всеки от нас може да попадне, намираш ли очарование в това обикновение, в ежедневния живот?

Според мен всички сме съвсем обикновени хора. Просто някои си вярват, че са нещо повече от другите. Или обществото им слага етикет, че са „необикновени“ хора, защото примерно работят на определена позиция, която им отрежда специално положение, или имат висок финансов доход, с който могат да си купят уважението на другите. Това е изкуствена йерархия, наложена от самите хора. Ние всички сме еднакви в същността си. Имаме едни и същи желания, стремежи, терзания, болки. В същото време се държим така, сякаш нямаме нищо общо помежду си. Това е смешно. Точно това искам да кажа в моите разкази, че всеки един от нас може да попадне в трудна ситуация, в която да се чувства като аутсайдер, като човек, който е отритнат от обществото, оставен в периферията, като някой, който не принадлежи никъде. И тук другите, вместо да подминават този човек, вместо да го критикуват и осъждат, вместо да въздъхват с облекчение, че това не може да се случи на тях, те трябва да проявят разбиране, да чуят историята му, да му подадат ръка и да проявят съчувствие. Това прави литературата, подава ръка на отритнатите хора от покрайнините на живота, на онези, които подминаваме всеки ден. Без да разбираме, че те самите живеят като корабокрушенци на самотен остров. Понякога това сме самите ние, без да знаем. Понякога сами себе си подминаваме. Литературата има спасителна функция, тя осветява незабележимите и ги прави герои. От ежедневното и обикновеното създава необикновеното и вълшебното.

Лора Динкова (вляво) и Бистра Величкова по време на премиерата на книгата „Ресто“ на Бистра Величкова. Снимка: Юлияна Николова

Не се боиш да пишеш за провалената и несбъдната любов, има ли лековит ефект върху теб самата това? Помага ли ти по някакъв начин да се справиш с трудните моменти в твоя личен живот?

Най-често в литературата се пише за провалената или несбъднатата любов. Защото, ако една любов е щастливо реализирана, то човек няма нужда да пише за нея поеми или разкази. Той просто я живее и ѝ се радва. Щастието е по-рядко извор на творчество. Вдъхновяваща е болката, невъзможността да бъдеш обичан, когато ти самият обичаш. Когато те боли, имаш нужда да споделиш с някого. Белият лист е добър слушател. Той не критикува, не осъжда, а докато му разказваш, успокоението и решението сами те намират. Не, не пиша за любовта, за да се лекувам от нейната липса или наличност (в неподходяща обвивка). По-скоро пиша за нея, за да покажа различните ѝ измерения и форми. Както и това, че всичко, което идва от сърцето и е породено от любов, е чисто, истинско и не може да бъде критикувано като грешно. Харесва ми идеята да можеш да се отпуснеш напълно върху белия лист и да опишеш любовта, така както я изживяваш в реалния живот, без задръжки и мисли как изглежда отстрани или какво биха казали другите. Вълнуващо е да можеш да опишеш една интимна сцена между двама човека, при която в реалния живот не се допускат други хора. Литературата прави тази сцена публично достояние, разкрива душевни и телесни тайни и така създава магия, която и читателят може да съпреживее като своя случка и емоция.

Човешката ранимост е линия в текстовете ти, която определено те занимава, изследваш ли ранимостта като една от темите, върху които да се фокусираш?

Човешката ранимост е единственото нещо, за което има смисъл да се пише. Хората сме много крехки същества, с много натоварени и оплетени вътрешни светове. Интересно е да се надникне в сърцето и главата на всеки човек и да се докоснеш до неговата ранимост. Ранимостта ни прави хора. Тя ни разделя и сближава.

Задната част на корицата на книгата „Ресто“. Художник на корицата: Надежда Костова.

Провокацията присъства в почти всеки разказ от книгата, какво ти дава изправянето срещу табутата?

В моите текстове провокацията всъщност е опит за искреност и откровеност докрай. Тя не е самоцелна и ни най-малко с нея не търся внимание. Желанието ми е да говоря открито за неща, за които се мълчи в обществото, за които се смята, че не са морални, не са прилични, не е редно да се случват, и затова трябва да се държим сякаш ги няма. Изправянето срещу табутата, срещу забранените теми и забранените любови е първата крачка към сближаване със себе си и с другите. Табуто, от което те е страх днес, може да се превърне в начина ти на живот утре. Затова трябва да сме искрени, да говорим помежду си и да не съдим другия.

Смяташ ли се за бунтарка? От какво искаш да освободиш читателите чрез разказите си?

В мен винаги е имало желанието да бъда бунтарка, да се изправя срещу Системата, да изкрещя в лицето ѝ, че не е направена както трябва, че е прекалено изкуствена и фалшива, и че всичко човешко е пренебрегнато. Още в училище тези възгледи бяха подклаждани от пънк групи като Sex Pistols, Ramones, Pennywise, Bad Religiоn и ню уейв банди като Depeche Mode, The Cure, „Ревю“ и „Нова генерация“ и др. Мисля че всеки мислещ млад човек се бунтува. С годините животът, разбира се, охлажда бунта, поставя те на място и ти показва, че твоят бунт е като едно джавкане на пинчер пред огромен дог, който дори не забелязва, че съществуваш. Когато разбереш своята незначителност и в същото време намериш своето призвание, тогава вече можеш истински да промениш нещо, което не ти харесва в света. Моя бунт го изразявам чрез разказите и стиховете си. Чрез тях искам да освободя хората от предразсъдъците към другите, към света, към любовта във всичките ѝ форми. Искам да им дам вяра в себе си и в живота, и усещане за свобода, споделеност на болката и съчувствие.

Самата ти доколко присъстваш в своите персонажи, има ли някои автобиографични моменти в разказите ти?

Аз съм и всички, и никой. Това мисля, че са го казвали много писатели, на които е зададен същият въпрос. За да разкажеш една история автентично, ти трябва да се вживееш максимално много в героя си, в неговия характер, чувства, живот. За да влезеш под кожата му, ти забравяш за себе си. Подобно на актьор на сцената. Твоето Аз не съществува, докато живееш живота на героя си. Това всъщност е доста изтощително, да живееш като някой друг. Докато пишеш, ти си никой, за да създадеш човек, който е някой, да създадеш реално измислен герой. Когато дадена случка или история е минала лично през теб, вероятността да я разкажеш по-автентично и достоверно може би е по-голяма. Но това не е задължително и не винаги е така. Може да разкажеш интересна история, без да си преживял лично това, за което разказваш. В случая важното е да има писателско майсторство и искреност на текста.

Бистра Величкова с III-та награда на конкурса „Йордан Радичков“ – Берковица, за книгата си с разкази „Ресто“, 28 октомври, 2023 г. Снимка: Личен архив

„Ресто“ беше сред отличените книги за миналогодишната наградата „Йордан Радичков“, задължаващо ли е едно такова признание? Какво ти е дало творчеството на Радичков?

Получаването на Трета награда на името на „Йордан Радичков“ за 2023 г. за мен е голямо признание и съм изключително благодарна, че книгата ми беше оценена така високо. Да получиш награда на името на един от най-добрите български писатели, е голяма чест, но и голяма отговорност. Йордан Радичков пише много искрено и автентично, често на диалекта, който се говори в Северозападна България, което прави текстовете му много реалистични и комични. Възхищавам се на неговия талант и творчество му винаги ще служи като учебник по писане на добра литература.

Освен разкази и поезия ти пишеш и рецензии за книги, на какво според теб се дължи липсата на достатъчно обективна критика?

Пиша рецензии предимно за съвременни български книги. Обективна критика няма просто защото литературната общност в България е много малка, всички се познават и всички пишат хвалебствени рецензии по приятелски. Това не е само мое наблюдение, това се знае в средите. Ако някой напише отрицателна рецензия за дадена книга, съответният автор се засяга и спира да комуникира с този, който критикува творбата му. Възприема го като лично нападение спрямо самия него. Това не е професионална среда за работа. Ако това не се промени, ще продължим да сме в състояние на провинциална литературна критика, а оттам и на провинциална литература. Но имаме изключително талантливи съвременни писатели, които ми дават надежда за културното ни бъдеще като нация.

Разговора води ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ

Интервю с Бистра Величков за в. „Литературен вестник“, бр. 10, 13-19.03.2024 г.

* Интервюто е публикувано във в. „Литературен вестник“, бр. 10, 13-19.03.2024 г., с. 10

СВЪРЗАНИ СТАТИИ:

Сборникът с разкази „Ресто“ на Бистра Величкова – интервю в „Култура.БГ“, БНТ, 18.04.2023 г.Опазване на човешкото в сборника „Ресто“ на Бистра Величкова – рецензия на Лора Динков, в. „Литературен вестник“, април 2023 г.„Ресто“ – разкази със сърце – интервю с Бистра Величкова на Радослав Чичев в Артефир, БНР, 15.03.2023 г. „В двора на училището разигравахме сцени от Прехода“ – Бистра Величкова в рубриката „Моето софийско детство“ на „Литературен вестник“, 26.07.2023 г.

Карам кънки там, където Иво Хокея целуна Оля и повече не ѝ се обади, където Елица лежеше на стълбите с шарения си дървен гердан от Мухоморка и лилавите си джинси Чарлстон, с бутилка бира и втренчен, празен поглед в металния таван на дискотеката и повтаряше: „Няма смисъл, брат! Това разбрах за моите кратки 14 години“.

Карам кънки там, където звучеше Gangsta’s Paradise на Coolio и Jump around на House of Pain, и Insane in the Membrane на Cypress Hill и Ready or not here I come на Fugees, и Гумени Глави с Мишо Шамара, докато криехме отвън бутилка с вино и водка, из храстите до Стадиона. Излизахме да се нагълтаме с големи глътки, въртяхме бутилките помежду си, после влизахме обратно, пияни, като показвахме печата за вход от вътрешната страна на китките. Жигосани с мастиления кръг за петъчната дискотека, до Стадиона. Индиго. Родителите ни казваха, че там някога била ледена пързалка за кънки, а сега върху метално скеле, пластмасови стени и ламарини бяха построили дискотека, която по-късно се оказа, че е незаконна.

Снимка: в. „24 часа“

Индиго в петък вечер. Среща на Стадиона. Наще не ме пускат. Излъжи ги, че ще спиш у нас и идвай. Живеехме вечерта без да оставяме копие от нея, без индиго, без да има следа, без снимки и спомени. С дежурните кльощави наркомани Боби и Ники пред входа, малко по-големи от нас, на 17, които просеха за цигари или двайсет стотинки, с дрезгави гласове и впити скули, и охранителите, яки бичета с мускули и шкембета, бивши борци, които ги гонеха или биеха за забава, които проверяваха момчетата на входа на дискотеката, дали нямат оръжие или алкохол. Момичетата ги пускаха без да ги пипат, само ги караха да отворят дамските си чантички, в които имаше червило и сенки, и огледалце. Под палтата си криеха малки пластмасови бутилки от натурален сок пълни с водка. Никога не ги хващаха, дори не ги подозираха. Влизай мацка, ама младежът да остане, че ми е съмнителен, казваха и винаги намираха някое патронче джин скрито в чорапите, взимаха му го и го пускаха да влезе с плесник зад врата. И вътре умната, келеш. Девойките се кикотеха, с кръстосани ръце пред гърдите, така че да притискат скритите бутилки под палтата си.

Карам кънки там, в края на пързалката, където бяха тоалетните тогава и където Чавдар държеше пакетче презервативи пред лицето ми и каза, хайде да пробваме, вече сме на 14. И аз го гледах стреснато, а върху раменете ми падаха детските плитки, накриво сплетени с ластици с усмихнати маймуни. На врата ми висеше герданче с човече акробат, подарък от морето от нашите. И докато чакаше отговор, към него се приближи Галя, взе пакетчето, дръпна го за ръката и влязоха заедно в една от тоалетните. А до мен се появи Владо с друга оферта, доближи прозрачен плик с бял прах до носа ми, ако искаш, в трета кабинка сме, аз и Мона, малко ванилия за освежаване. Марио пристига от някъде задъхан, хваща ме за ръката и ме дърпа да ходим навън, събирали се да въртят коз. Едва го чувам, в ушите ми кънти песента: „Time is tickin’ away, you’ve gotta – live your lifе day by day…“. Марио ме дърпа за ръката, качваме се нагоре по стълбите, излизаме от входа, едва се провираме между едрите охранители, „ей нема да пиете навън малките“, крещят след нас. Тичаме между храстите със скритите бутилки и някъде надалече, под залата по гимнастика на Стадиона, зад дискотеката са се събрали наркоманите Боби и Ники, и още пет слаби тийнейджъри, които пробват първата си цигара с марихуана. В далечината на булеварда се вижда патрулка, от която ни гледат двама полицаи, на които не им пука за нас. Ние се включваме в кръга, горящата цигара се предава от ръка на ръка, между хората. И който не пробва е егаси шубето, нали сме големи и е петък вечер, и наще са ни пуснали или сме ги излъгали, и сме сами на дискотеката от 6 до 10 и трябва да пробваме всичко за 4 часа и да бъдем всякакви, преди да се приберем и да сме пак децата на мама и тати. И да бъдем големи, без да сме били малки, и да не ни е страх да сме с Боби и Ники, а да се правим на готини като тях и да пушим трева или друго, защото е яко. И един ден като тях да се друсаме по пейките в парка, и да се размазваме с течащи лиги в мазета и тавани. Ех, бъдеще, чакай ни, идваме със засилка. В 10 обаче, ще дойдат да ни вземат родителите или някои сами ще се приберат с рейса. И повече няма да сме свободни, поне до другия петък и няма да се целуваме и да пушим, и няма да сме готини, а ще имаме домашно и задачи по математика, които не разбираме и история за величието на българската държава при Хан Крум, и контролно при тая по биология за митохондриите, и по литература – съчинение-разсъждение за хъшовете на Вазов. Но сега, аре дръпни си бе, бъзло, за какво дойде, ще ти стане готино! И аз дърпам и ми се завива свят и ми се разтуптява сърцето, и ме обзема страх без причина. Марио крещи през смях, като не можеш да бъдеш курва, стани поне наркоманка, дърпай пак. И аз дърпам, и сърцето ми бумти в ушите и се чудя кога ще ми стане весело и хубаво, но всички около мен ме плашат все повече. Аре вътре, че сега ще затворят, пуснаха Боб Марли, дърпа ме Марио да ходим обратно в дискотеката. Краката ми са омекнали, сякаш ходя в памук. Влизам вътре и се поклащам в ритъма на Three little birds. „Don’t worry about a thing, ’cause every little thing gonna be all right“. И ми е супер спокойно и отпуснато, и за нищо не ми пука. И всичко има смисъл, и Марио е супер пич. И го целувам без да знам защо. И той ме прегръща, сигурно като мен, без да знае защо. Защото ни е хубаво и спокойно, и ни е все едно кой е до нас, но ни е кеф да сме заедно.

Three little birds звучи и сега, докато карам зимни кънки там, където беше дискотека Индиго, до Стадиона. Oстриетата на кънките оставят следи по леда, преплитат се така, както се преплитаха ръцете на танцуващите деца в дискотеката тогава, както езиците им се кривяха и търсеха убежище в другия или в цигарта, прахчета или хапчета, нелогични линии разораващи леда, търсещи своя път, завършващи в кръг или оставени недовършени, без посока, пресечени от други линии. И накрая трагедията, която се случи на 21 декември 2001 година, когато събралата се тълпа деца чакаше да се отворят вратите на дискотеката, за да влязат и те не се отваряха, а децата се трупаха и премръзваха на минусовите температури. Имаше по-големи момчета, хулигани, някой извика: „Влизайте, пускат безпалтно“ и се засилиха и бутнаха тълпата и всички се натиснаха един в друг пред вратите. А бодигардовете стояха пред входа, не отваряха и спираха тълпата с телата си. Някои деца паднаха притиснати, други върху тях, започнаха да се задушават, бориха се да се измъкнат, бориха се за глътка въздух. Другите отзад ги притискаха, а вратите на дискотеката все така стояха затворени. Засвистяха сирени на линейки по булевардите, стотици родители пристигнаха с колите си пред дискотеката. Имаше много ранени деца и онези седем, които се превърнаха в ангели завинаги, които в тази злощастна вечер пораснаха най-бързо от всички.

След инцидента се оказа, че дискотеката е нелегална, няма документи, няма собственик, няма отговорни за случилото се, няма виновни за нищо. Няма разрешение за строеж на дискотека точно там. Мястото е предвидено да бъде ледена пързалка. Там, където загинаха седемте деца, най-малкото, от които е било на 10 години, сега има паметник „Дървото на живота“ – със седем клони издигащи се към небето и с корени надолу към земята. Завинаги тук и завинаги горе. Имало е и седем бронзови листа, които двама наркомани са откраднали и са продали за старо желязо, за да си купят доза. Някои казваха, че това били Боби и Ники. На паметника, отдолу са изброени имената на загиналите деца. Като на войни. Едни от най-младите жертви на хаоса и престъпленията в годините на Прехода. Не ги познавам, но сме танцували на една музика рамо до рамо. Не ги познавам, но сме пробвали едни и същи цигари с „друсана“ марихуана, омесена с улична дрога. Не ги познавам, но ги помня до храстите как пиеха вино, при тоалетните как се гримираха и кикотеха, а момчетата си мереха мускулите и кънтеше хип хоп музика, разказваща за лошите момчета и престъпната красота на непълнолетните момичета. Тези деца трябваше днес да са над 30-годишни и да имат свои деца, с които да карат кънки на ледената пързалка и да им разказват как тука някога е имало дискотека…

А какво се случи с оцелелите? И оцеляха ли всъщност?

Иво Хокея се провали на Европейското и се пропи. Оля замина да учи в Холандия, след като родителите ѝ се разведоха. Там прекалила с тревата и гъбите, и полудяла. Марио го пратиха в комуна в едно село, заедно с Владо и Мона. Боби и Ники не оцеляха дълго. След години, една зимна сутрин ги намериха до Перловската река. Покрити със сняг, с посинели устни и надупчени вени. Елица пробва с психотерапия да се бори със смисъла. Не успя и скочи от високо. Чавдар и Галя имат дете, роди се още, докато бяха в гимназията. Гледа го бабата на Галя. Чавдар е нелегален общ работник в Германия, праща за детето по сто евро на месец. Галя е сервитьорка в кафене в покрайнините на града.

По разорания от кънки лед минава машина, за да го заглади за следващите посетители. Тя заличава всички следи, става гладко и красиво, без резки и рани, без спомени за пътищата и паданията на други. Гладко като огледало. Kато замръзнало езеро на спомените. Поглеждам в него и виждам своето поколение, пораснало и заличено от машината на времето. Чисто е. Няма никой. Няма следи. Няма минало. Оттук не е минавал никой. Тук не е падал никой. Тук никой не се е борил за глътка въздух. Тук е лед.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* На 21 декември 2024 г. се навършват 23 години от трагедията пред дискотека „Индиго“ в София. На 21 декември 2001 г., пред дискотеката тълпа стъпква и задушава до смърт седем деца – шест момичета и едно момче.

** Разказът е публикуван за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 35, 9-15.10.2024 г.

Първата чаша вино е за първата дъщеря.

Родила я е на 20 години. Купон в Студентски град. Тя – филология в Софийския, той – инженерство в Техническия. Станало случайно. Виждали се за втори път, на седмия етаж на 42-ри блок, върху скърцащата пружина на леглото на съквартирантката Мария от Русе. Кръстила и дъщеря си Мария. Оженили се, защото тогава не давали така свободно, всеки да си прави, каквото иска, на която си иска пружина. Две години издържали и се разбрало, че има „несходство в характерите“, както го наричали тогава. Като тийнейджърка Мария започнала да излиза с по-възрастен мъж, психологът по-късно заключил – липсата на бащата се проектира в други, по-големи мъже. Мария забременяла от женен мъж, платил ѝ аборта. Тя се пропила. Вечер в дискотеките, в тоалетните не помнела какво правела, всяка сутрин се будела до непознат. Забременяла от същия този непознат. Запазила детето. Родила го и никой никога не разбрал кой е бащата. Отгледала го майка ѝ, докато Мария завърши университета, който така и не завършила, защото нямали пари и започнала работа в кварталното кафене, и тръгнала със собственика, който ѝ казал: „Или аз или детето“. И тя оставила детето на майка си и заминала с този, да работи на морето, а през зимата да прави масажи в хотели на зимните курорти.

сп. „Нула 32“, бр. 36, лято 2024 г.

Втората чаша вино е за втората дъщеря.

Родила я е на 27. След като се развела с онзи от Студентски град, записала да учи режисура, където се влюбила и се оженила за втори път, за Игор от Македония, разведен с голям син на 15, в Скопие. Майката не давала да вижда детето, бил готов за ново семейство. Обичали се истински. Родила се Вера. Сладко бебе, кротко дете, послушно момиче. На 14 в голямото междучасие в училище пробвала трева, в петък вечер – амфетамини и рейвпартита в „Червило“ и Зимния дворец. Майката разбрала за всичко това, след година, когато ѝ се обадили от Спешното, че дъщеря ѝ е в Токсикологията. Малката Вера, на която до вчера купувала ританки и я учела да ходи, сега лежала със системи, за да изчистят детското ѝ тяло от хапчетата на уличните дилъри. След това комуна, прекъснала училище, завършила като частен ученик. Не била на себе си дълго време. Изкарала курс по фотография, започнала работа. Запознала се с онзи, известния фотограф, който ѝ казал, че в нея има талант и трябва да се развива. Снимал я гола за „Плейбой“, за да я вкара в бизнеса. Направил ѝ дете, за да я вкара в живота. Отказал да го признае. Майка ѝ ѝ помагала в отглеждането.

сп. Нула 32, бр. 36 с. 63 сп. Нула 32, бр. 36с. 64

Третата чаша вино е за третата дъщеря.

Родила я е на 35. Отново от Игор. Кръстили я Рона. Сякаш най-голямата ѝ радост до сега. Вече била зряла, за да се наслади на майчинството и да отдели внимание на детето. При другите две дъщери винаги наемала детегледачка, за да може да работи, работела като режисьор, искала да се развива в професията. С годините, обаче, все повече разбирала безсмислието на всичко в индустрията, игрите, липсата на пари, предварително уредените продукции за финансиране, предварително избраните режисьори, една илюзия, в която повече не искала да участва. Искала да се наслади на всеки миг с най-малката си дъщеря Рона. Разходки в парка, приказки, следобеден сън. Игор, обаче, искал да имат момче. Но Рона се родила момиче. Бащата бил разочарован. Не се привързал към детето. Работел много, почти не се задържал вкъщи, накрая си заминал за Скопие. Рона израснала красиво момиче, с дълги руси коси и сини очи. Майката си мислела, че поне с нея няма да има проблеми, каквито с другите две дъщери. Вече била научила уроците и от какво да я пази – наркотици, мъже, бременност. Нямало какво повече да я изненада. Вярвала, че Рона поне ще тръгне по нормален път. Била в гимназията. Един ден дошла с нейна приятелка вкъщи и казала: „Мамо, това е Ралица и аз я обичам“. Добре, казала майката, с гостоприемна усмивка. Нека заповяда на гости твоята приятелка. „Ти май не разбра?!“, казала остро Рона, „Влюбена съм!“. Майката останала с отворена уста и без думи. Дъщерята изчезнала бързо в стаята си с Ралица и се заключили. Рона рязко се променила, ходела на фитнес, вдигала щанги, направила мускули, искала да изглежда като момче. Това сринало майка ѝ. Всяка една от дъщерите ѝ знаела как да я изненада, така че да я спохождат безсънни нощи и мисли за това къде е сбъркала. И винаги като стигнела до третата чаша вино, както е сега, се питала все същото, тя ли е виновна за животите на дъщерите си или това е просто съдба? Някъде горе в звездите ли е написано как ще им се стече животът? С първото дете, с Мария, беше прекалено млада, неразумна, роди в резултат от студентска авантюра. С Вера вярваше, че вече е по-зряла и има опит като майка и ще е по-добра. Може би работеше прекалено много по филмите си, не се задържаше вкъщи, оставяше ги двете на детегледачката… С Игор се разбираха. Вярваше, че няма да се разделят. Вярваше, че двамата градят стабилна семейна среда. Вярваше, че третата ѝ дъщеря Рона ще закрепи още повече бракът им. Случи се точно обратното. Разсъждаваше, мислеше и никога не можеше да е напълно сигурна къде точно е проблемът и тя ли беше сбъркала или животът беше сбъркан.

Четвъртата чаша вино е за нея.

За да не мисли повече. За да забрави всичко. Мъжете си, децата си, грешките си, филмите си, семейството си, което не успя да режисира с „happy end“. Прииска ѝ се да забрави трите опита да бъде добра майка, но не и двете си внучки, които отгледа, за които беше и майка, и баща, и баба. Двете ѝ внучки, които са единствените, които я обичат истински. И с които може би е била идеалната майка.

Петата чаша вино е за тях.

За да забрави предварително това, което предстои да им поднесе животът.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Разказът е публикуван за първи път в пловдивското списание „Нула 32“, бр. 36, лято 2024 г.

– Ева, мила, ела да видиш какво пазя тук, специално за теб!

Баба Мария отиде до гардероба, извади купчина прилежно сгънати памучни бели тензухени кърпи и ги поднесе пред ръцете на внучката си:

– Това, мило дете, са твоите пелени, с които сме те повивали. Пазя ги вече 25 години.

Ева избухна в смях:

– Бабо, бабо, защо ги пазиш? Те вече за нищо не стават. Само си пълниш гардероба. Ама, виж, та дори по някои от тях все още има петна, никога няма да могат да се изперат напълно.

– Да, Еви, ама ето тук, най-отдолу има чисто нови пелени. Виж колко са белички! Така бързо порасна, че нямахме време да ги използваме всички. Един ден, когато имаш деца…

Внучката не остави баба си да довърши:

– Един ден, когато имам деца, бабо, ще си купя памперси! Ползваш ги еднократно и после ги изхвърляш. Не трябва да ги переш и гладиш. Много по-практични са.

Обсипаното с бръчки лице на старата жена виждаше като в огледало необремененото, от резките на времето, лице на внучката. С влажните си от глаукомата очи, тя се взря в купчината бели пелени в ръцете си и заговори:

– Помня първия ден, когато баща ти те докара при нас. Тук на село. Май беше минал месец, откакто се беше родила. Беше толкова мъничка, че не можеха да те докарат веднага от града. А ние не можехме да дойдем, че беше септември, събирахме реколтата, нали с дядо ти тогава продавахме ябълки.

Ева слушаше възрастната жена нетърпеливо. Тази история я беше слушала стотици пъти. Всеки път, когато си идваше от чужбина, все същите истории ѝ разказваха, все същите спомени, които за нея не значеха нищо, най-малкото, защото не си ги спомня. Нито си спомня това време, нито има някакво значение кога точно са я докарали от града, в това забутано село, в дивия български Северозапад. Нито се интересуваше от земеделието на баба си и дядо си, които всеки път, когато си тръгваше ѝ пълнеха торби с ябълки от градината им. Винаги ги взимаше с досада, не ѝ се носеха по влаковете, а и не можеше да вземе толкова багаж за Германия. Те не разбираха, че е дошла за кратко и е с малък куфар. А и във влака, с всички тези торби с плодове и зеленчуци, винаги се чувстваше глупаво, като някоя от провинцията, която всички само нея я гледат и обсъждат. Не дай боже, да има младо момче наблизо, да я види с този селски багаж, ще умре от срам. Но сега баба ѝ продължаваше отново, познатата история. Ева знаеше, че трябва да е търпелива, да я изслуша. Рядко се виждаха. Знаеше, че дядо ѝ и баба ѝ живеят сами, няма с кого друг да общуват. Тя им липсваше. В селото почти не бяха останали хора, масово заминаха за градовете или емигрираха в чужбина, за да търсят работа и по-добър живот. Както всъщност беше направила и майката на Ева, преди години. Сега живееха двете в Германия.

В малкото село на баба ѝ и дядо ѝ, жителите наброяваха едва петдесет души, дворовете бяха обрасли с трева и бурени, къщите се рушаха от само себе си, от времето, от липсата на хора, на живот. Покривите се приближаваха до основите и постройките се превръщаха в купчина стари, строителни материали. Дори цигани вече не се появяваха в това село, защото знаеха, че отдавна няма нищо за крадене.

– Ябълки беряхме, всяка година на есен… Колко много сме набрали за всичките години… – Баба Мария продължаваше да говори, отнасяйки се към спомените си за онези слънчеви, плодородни дни, в които са били по-млади с дядото и търговията с плодовете е вървяла добре. – Сигурно тонове, тонове ябълки… А сега вече, земята изсъхна, нито реколтата е богата, нито има на кого да ги продаваме. И малкото, което има, няма за кого да го берем, оставяме ги да гният, поне земята да наторят… Добре, че баща ти ни помага за градината. Та, така де, отплеснах се – сама прекъсна размислите си възрастната жена и се върна в настоящето, в което порасналата ѝ внучка, я изчакваше нетърпеливо да свърши добре познатата история – …и те доведоха при нас. Ти беше толкова мъничка, очичките ти едва се отваряха, като на малко мишле… И аз те повивах в ето тези пелени, разбираш ли?! Тези същите, дето ги държа пред теб!

Ева погледна отегчено първо към пелените, после към баба си:

– Знам я тази история, бабо. И не разбирам защо пазиш тези парцали?!

Старицата се стресна от думите ѝ, натъжена погледна купчината тензухени бели платове. Без да вдига поглед каза:

– Но, Еви, как може да говориш така? Как така парцали?! Това са спомени! Това си ти, това съм аз, това е мигът, в който сме се срещнали за първи път!

Телефонът на внучката звънна еднократно. Някой ѝ пишеше съобщение в Месинджър. Тя се зачете, докато баба ѝ продължаваше да стои като статуя на миналото, с купчината стари пелени, пред себе си. Бившият приятел на момичето ѝ пишеше, че довечера ще дойде да я изпрати на летището в София. Тя му отговори, че няма нужда и сама ще се оправи. Той настояваше. Искал да я види, от толкова време не са се виждали. А и нали все пак са си останали приятели. Предложи да я вземе с колата от гарата и да я закара до летището. Тя се съгласи.

Междувременно баба Мария сложи пелените под мишница, отиде до стария гардероб, прояден от дървеници и извади изтъркани, малки детски обувчици. Взе тензухените платове в двете си ръце и отгоре сложи обувките. Поднесе ги пред погледа на момичето:

– Скъпо дете, виж какво още пазя?!

Ева вдигна поглед от телефона. Изречението ѝ в Месинджър остана недописано: „Нямам търпение да…“. Тя се засмя и каза:

– Бабо, не ми казвай, че пазиш и обувките ми от детството!

Възрастната жена гледаше с умиление ту обувките, ту порасналата си внучка.

– Ама как, ами с тези обувки…, с тези обувки ти направи твоите първи стъпки, ей тук на двора ни. Никога няма да забравя този момент, когато проходи. Все лазеше на коленца и ръчички, и един ден хоп, като на магия. Разбираш ли, като на магия, тръгна да ходиш на две крачета, без никой да те държи. Съвсем самичка. Тичаше между цветята, а ябълковите дървета се издигаха високо над теб, а дядо ти, ти се радваше и не ти се караше, че стъпваш на прекопаната земя.

Внучката въздъхна с досада към тази прекалена сантименталност на баба си.

– Ох, бабо, голямо чудо, че някой е проходил. Всеки ден, някой някъде прохожда. Какво го описваш, като събитието на живота ти.

Баба Мария замълча и не каза нищо. След кратка пауза, която между двама близки човека, които са насаме, може да се усеща като цяла вечност, каза:

– Едва беше проходила и после… спряха да те водят тук.

Внучката отвърна с раздразнение:

– Да, спряха, защото майка ми и баща ми се разведоха. Аз останах при майка ми, която каза, че не иска да ме води в това забутано село, при… – момичето направи пауза, замисли се дали да продължи, но младостта е дръзка и рязка. Тя допълни, – …при този непрокопсаник, баща ми…

Баба Мария погледна някъде встрани и тихичко започна да шепне на себе си:

– Да, да, разделиха се. Разведоха се. Защо се разведоха? Толкова се обичаха? Разведоха се, да, и това помня. Помня и ти как плачеше. Как те беше страх и как се гушкаше в мен. Все при мен седеше, че нямаше кой да те гледа тогава.

– Аз не помня как съм плакала и кой ме е гледал, но според мен, мама е взела най-доброто решение – тросна се момичето. – Баща ми не е можел да изкарва пари за семейството си. И майка ми какво да прави в тая мизерия? Единственото, което е можела, е да избяга, да емигрира. Отишли са заедно с татко в Германия, но на него не му е понесло там, защото там се работи, а не е като тук. На него не му се е работело и се е върнал на село в България. Оставил е майка ми сама. Тя си е намерила работа, изкарвала е пари, за да може да ме гледа и да живеем нормално.

Ева рецитираше добре заучени реплики, които често беше чувала от майка си. Тя продължи:

– И всички само я критикувате, че работела като чистачка, като сервитьорка, въпреки че с тази диплома от Консерваторията и таланта си, можела още да свири на арфа, и да изнася концерти. Може, ама трябват пари, бабо, пари трябват! Разбираш ли? И татко беше талантлив музикант, ама… сега какво прави? Селски градинар! Добре де и свири вечер, понякога на китара, в кръчмата на площада, цигански романси, срещу бутилка ракия.

Баба Мария стоеше неподвижна с втренчен поглед, някъде в пространството и повтаряше като хипнотизирана:

– Пари, пари… да, нямаха пари. Затова се разведоха. Затова ли се разведоха? Защото нямаха пари? Ние нали им помагахме, колкото можехме. Той синът ми толкова я обичаше, а тя…

– Ооо бабо, не започвай пак! – ядоса се по детски внучката, едва не тропна с крак. – Да да, знаем, колко много татко е обичал мама! И тая история съм я чувала. Като я е обичал толкова, защо не е останал с нея в Германия? Защо не е пожелал да живеят по-добър живот? Не само това, ами даже от София се е върнал обратно в това задръстено село накрай света, за да копае градината и да бере ябълки.

Телефонът на Ева звънна отново. Пак беше бившият ѝ приятел. Тя погледна в екрана и за момент напусна настоящето, в което спореше с баба си, за миналото. Довърши изречението, което беше оставила недописано: „Нямам търпение да… си тръгна вече оттук“. Момчето ѝ отговори веднага: „Разбирам те, тук е мизерия“. „Защо не дойдеш с мен?“, изстреля набързо в чата момичето, осъзнавайки какво е написала, едва след като съобщението вече беше изпратено. Какво пък, каза си, може да се опитат да се съберат отново. Момчето не отговори на въпроса ѝ. Ева остави телефона и се върна в разговора с баба си.

– Добре, бабо, аз ще трябва да тръгвам, че полетът ми е довечера, да не закъснея за летището.

Бабата я погледна, сякаш в току-що казаните думи се съдържаше смъртна присъда.

– Ама ти… ти, ти едва дойде…

– Знам, бабо, нямам възможност да остана за по-дълго! Утре съм на работа, чакат ме задачи. – каза внучката, чувствайки се голяма и важна.

Тя прегърна баба си. Между тях застана купчината с изпрани и прилежно сгънати пелени, а отгоре детските обувки, с които е проходила. Бабата притискаше момичето силно, не искаше да я пусне от тази прегръдка. Внучката се отдръпна.

– Ще дойда пак!

– Кога? – прошепна старата жена, едва сдържаща сълзите си от мисълта, дали ще бъде жива до следващия път, когато момиченцето ѝ ще си дойде.

– Скоро, бабо, скоро! Догодина! – бодро и с усмивка отвърна Ева. Вътре в себе си се радваше, че скоро ще се прибера у дома, в Германия.

– Догодина! – повтори бабата на себе си. Звучеше ѝ като някакво много далечно време, в отвъдното.

Баба Мария спря да гледа замислено, сети се, че детето всеки момент ще си тръгне и се разшета, за да приготви торбите с ябълки от градината. Подаде ѝ ги на вратата и ѝ каза да ги занесе в Германия, че те там нямат такива истински и хубави плодове. Каза ѝ да почерпи и майка си и също, ако случайно има възможност, да дойде по-скоро от догодина. Добави още, че баща ѝ я обича, въпреки всичко. И да не забравя това. Напомни ѝ, че ще я закара до гарата. Каза ѝ, че и тя я обича и че се надява да я види пак, ако Онзи горе не реши… Не довърши изречението.

Възрастната жена стоеше на входната врата и наблюдаваше как фигурата на внучката бавно се отдалечава по калната калдъръмена улица. Виждаше как неравният път кара момичето да залита ту на една страна, ту на друга, но торбите с ябълки ѝ помагаха да запази равновесие. Баба ѝ ѝ каза наум още много неща. Може би се разплака, или просто от глаукомата, очите ѝ започнаха да сълзят още по-силно. Накрая на улицата я чакаше баща ѝ с колата. Тя се качи. Той я целуна по бузата. Не говореха нищо, докато пътуваха към гарата. Ева гледаше в телефона си, чакайки отговор от бившия си приятел. Той не ѝ пишеше. Тя повтори въпроса си, отпреди няколко часа, този път по-уверена в себе си: „Защо не дойдеш с мен в Германия?“. Момчето изстреля веднага: „Защото, там ми е чуждо“. Спряха да си пишат. Тя погледна баща си, който държеше здраво волана и гледаше съсредоточено в пътя пред себе си. Реши да наруши тягостната тишина и попита:

– Татко, а ти защо не остана с мама в Германия?

При тези думи, бащата се напрегна. Не беше очаквал точно този въпрос, на разклона за Мездра. Всеки ден минаваше от тук и никога не му се е струвал толкова остър този завой, с толкова трудна видимост, към насрещното платно. Включи фаровете, за да вижда по-добре пътя. Мълчеше още няколко километра. Не, не беше забравил въпроса, не беше забравил, че от него се очаква да отговори. Просто… има въпроси, които са по-болезнени от отговорите. Има въпроси, които всеки носи в себе си, но усеща, че е трудно да ги задава. Когато си млад, обаче, си смел и да задаваш въпроси, и да даваш отговори, в които не си напълно сигурен, но казваш с увереност, като най-голямата истина. Защото, когато си млад за теб има една единствена истина, или поне така ти се иска. Иначе е объркващо, иначе не можеш да си обясниш света никога.

Мина време, минаха километри, скоро щяха да стигнат гарата. Бащата и дъщерята гледаха в пътя напред. Момичето беше решило, че баща ѝ явно не иска да ѝ отговори и повече не каза нищо. Мъжът шофираше умислено.

– Заради ябълките. – Изстреля внезапно той. – Не останах в Германия, заради ябълките.

– Ти наистина си луд! – отсече Ева, възмутена от странния отговор.

– Заради ябълковите дървета. Нека ти разкажа. – продължи бащата, докато шофираше. – Когато заминахме зад граница, на… по-хубавото място… Там имаше възможности, имаше работа, имаше пари. Пари…, – бащата направи кратка пауза, – това бяха плодовете, за които бяхме тръгнали. „Ябълките“, които все не ни достигаха. И ние бяхме техните берачи. И беряхме. И получавахме възнаграждение. За труда си. Но кой садеше дърветата? В чия земя се впиваха корените им? Не нашата. Не моята… Кой виждаше, година след година, как растат – от съвсем млади, крехки овошки, до здрави, могъщи дървета, изпънали гордо снага под грижите ни, докосващи небето със сплетените си, плодоносни клони? Не ние. Не аз! Ние бяхме берачите на чужди плодове, от дърво без корен в чужда земя.

Момичето слушаше притихнало. Бащата, държейки здраво волана, извърна глава, сякаш да скрие влагата напираща в очите му.

– Животът е труден. Страдаме и все нещо недостига. Тичаме след онова въображаемо щастие, което все се изплъзва като земя, през пръстите ни. Но вместо да посадим дърво в тази земя, което ще роди плодовете, от които имаме нужда, ние жадно протягаме ръце нагоре, нагоре, като за молитва. Грабим от това, което вече е родено, което друг е посадил, друг е отгледал. Пълним шепи и се залъгваме, че сме намерили лекарство за страданията си. А лекарството е под краката ни – в тази земя, която ни е родила и в която ще се върнем. Там най-силно покълват семената, които трябва да поливаме. Там растат най-плодовитите дървета. И само те ще ни хранят цял живот.

Момичето продължаваше да слуша вцепенено. Колата спря пред гарата в Мездра.

– Хайде върви, ще изпуснеш полета си! И не забравяй торбите с ябълките! – каза бащата.

* * *

Самолетът набра височина. Момичето беше забило нос в прозореца. Под нея България ставаше все по-малка и все по-далечна. Виждаха се само клоните на дърветата, които сякаш ѝ махаха за сбогом.

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Разказът е публикуван в сп. „Съвременник“, бр. 4, 2023 г., стр. 262-267

Не знам кога съм се родила. Коя година, на коя дата. Майка ми казва, че трябва да съм някъде на около 30, но може и на 25 да съм. Не знам. Имам 4 деца. Аз тях не помня кога съм родила, пък какво остава за моята дата. Първото родих на 16 – момиче, от Асен. С 10 години по-голям от мен. Той ме открадна от нашите и се оженихме. Останалите три, които родих са момчета, пак от него. Дъщерята порасна, вече голяма – на 12 е. Тя ми помага и гледа малките. Ходи на училище, когато може, да се научи поне тя да чете и пише на български.

Сега е трети клас, защото закъсня малко, ама от няколко месеца не е ходила на училище, защото няма кой да гледа най-малкия, на една годинка е. Аз по цял ден работя – копая градини, кося трева, чистя. Мъжът ми Асен и той по цял ден е из квартала, по къщите на хората – лепи плочки, измазва, строителни работи, каквото трябва прави. Само, дето една тухла му смаза ръката, та му отрязаха три пръста. Ама се оправи и продължава, колкото може. На едно от момчетата, дето е на 7, пък му изпържихме главата на скарата, без да искаме. Аз си печем кюфтета на огъня и по-големият го бутнал да падне на скарата и когато се обръщам гледам на онзи глават му гори. Оттогава там не му расте коса и нещо не разбира много като му говоря, та трябва да му викам и да му се карам. Пък големите все го бият, че не разбирал как да играе на игрите. Нема как. Както дойде. Като нямаме нормална печка да си готвим като нормалните хора, сме на земята, на огън.

И пералня нямаме. Всичко на ръка пера. Притоплям вода в казан на огъня, че до тук не достига топла вода. В тоя краен квартал трябва да се радваме, че и вода има. Ама нямаме пари за сапун, та само с вода не се изпират добре, миришат си дрехите, остават си с петната… Какво да правиш. Колкото можем правим. Пък децата все са гладни. Като лами са. Каквото има, всичко изяждат. Бият се за храна. Ужас е на вечеря. Асен и аз гледаме, колкото можем по-малко да ядем, да има за тях. Ама то пак няма. Дъщерята дано се оправи и скоро се измъкне, да си намери някой, да се ожени. И нейното време идва. Ходи с едни къси поли и потници, червосва се, баща ѝ ѝ се кара. Пък аз си мълча, защото знам, че така ще си хване мъж. Те мъжете са така. Какво да ги правиш. И моя навремето какво мислиш е гледал?! Ама сега най ни е тежко, че искат да ни гонят от тая къща. Не можело тук да живеем. На други било. Ние когато се нанесохме беше пущинак, нямаше никой, прозорци изпочупени, всичко разграбено, като изоставено място беше. Стегна го моят Асен и след години идват някакви и викат, че те са собственици. Искат да ни съдят. Пък ние нямаме лични карти, никакви документи и не могат. Ама само да ни пощадят, да ни оставят да поживеем, докато децата поотраснат. После да ни гонят, да ни съдят. Това се моля – покрив да имаме над главите, малко работа за някой лев, хляб на масата и другото здраве. Ама за съжаление не става така просто. Идва при мен собственика и вика, утре да ви няма и теб и децата, идват багери, бутаме старата къща, ще си строим нова. Викам, недей бе, шефе, деца гледам, нема къде да отидем. Той ми се зъби, псува ме, па ми вика, ако дойдеш с мен вътре в стаята и се разберем като мъж с жена, може да останете още месец. Викам, недей дума, ако чуе моят Асен ще ме убие. Както щеш, вика онзи. Тогава марш оттук. Гледам малкия тича гол по двора, дъщерята пере в легена, другото дете скача и се смее, язди една пръчка като конче. Жал ми стана, доплака ми се. Викам, за децата трябва да направя нещо. Накърмих го най-малкия и го оставих върху едно одеяло на двора. Викам, добре, съгласна съм, само Асен да не разбира, че е свършено с мен. Добре, казва шефа на имота, и ме вкарва вътре. Хвърля ме на матрака на пода и вика, сега ще видиш ти как се плаща наем за имот, ще ми живеят те без пари в чужда къща. Няма да ти разправям подробности, ясно е какво се случи.

Стисках очи, болеше ме и тяло и душа, молех се по-бързо да свърши. Молех се на Господ, да ми прости това прегрешение, ама за децата го правя, за децата, иначе отиваме на улицата, под открито небе. Свърши се тая мръсотия на матрака, излизам навън, оправям си полата, правя се сякаш нищо не е било. Бебето плаче. Децата викат, мамо гладни сме. Асен в този момент влиза в двора, вика що ще правим, жено. Шефа излиза от къщата, поглежда първо мен, после Асен. Аз замръзнах, викам, тоя да не се изпусне. „Можете да останете още месец тука, ама след това да ви няма“, каза той, докато си закопчаваше колана на панталоните. Асен се усмихна щастлив до уши, а аз едва се сдържам да не се разплача. Сълзи се търкулнаха по бузите ми. Асен се хвърли да ме прегърне и аз съвсем се разридах на рамото му. Той ме гали, вика, спокойно, мила, ти от щастие плачеш, знам. Ето имаме дом за още един месец, видя ли, всичко се нареди. Има добри хора, жал им е станало за децата. По този начин успяхме да останем още цяла година. Мен ми мъка, реве ми се, стискам зъби и търпя „наема“. А, Асен се радва, вечер пие ракия и не спира да повтаря: „Добри хора, добри хора има, жено. Влизат ни в положението. И Господ има, който мисли за нас и ни помага.“ Господ, казвам си наум аз, Господ ме кара да бъда грешница, за да направя хората добри…

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Разказът е публикуван в сп. „Съвременник“, бр. 4, 2023 г., стр. 260-262