Не знам кога съм се родила. Коя година, на коя дата. Майка ми казва, че трябва да съм някъде на около 30, но може и на 25 да съм. Не знам. Имам 4 деца. Аз тях не помня кога съм родила, пък какво остава за моята дата. Първото родих на 16 – момиче, от Асен. С 10 години по-голям от мен. Той ме открадна от нашите и се оженихме. Останалите три, които родих са момчета, пак от него. Дъщерята порасна, вече голяма – на 12 е. Тя ми помага и гледа малките. Ходи на училище, когато може, да се научи поне тя да чете и пише на български.

Сега е трети клас, защото закъсня малко, ама от няколко месеца не е ходила на училище, защото няма кой да гледа най-малкия, на една годинка е. Аз по цял ден работя – копая градини, кося трева, чистя. Мъжът ми Асен и той по цял ден е из квартала, по къщите на хората – лепи плочки, измазва, строителни работи, каквото трябва прави. Само, дето една тухла му смаза ръката, та му отрязаха три пръста. Ама се оправи и продължава, колкото може. На едно от момчетата, дето е на 7, пък му изпържихме главата на скарата, без да искаме. Аз си печем кюфтета на огъня и по-големият го бутнал да падне на скарата и когато се обръщам гледам на онзи глават му гори. Оттогава там не му расте коса и нещо не разбира много като му говоря, та трябва да му викам и да му се карам. Пък големите все го бият, че не разбирал как да играе на игрите. Нема как. Както дойде. Като нямаме нормална печка да си готвим като нормалните хора, сме на земята, на огън.

И пералня нямаме. Всичко на ръка пера. Притоплям вода в казан на огъня, че до тук не достига топла вода. В тоя краен квартал трябва да се радваме, че и вода има. Ама нямаме пари за сапун, та само с вода не се изпират добре, миришат си дрехите, остават си с петната… Какво да правиш. Колкото можем правим. Пък децата все са гладни. Като лами са. Каквото има, всичко изяждат. Бият се за храна. Ужас е на вечеря. Асен и аз гледаме, колкото можем по-малко да ядем, да има за тях. Ама то пак няма. Дъщерята дано се оправи и скоро се измъкне, да си намери някой, да се ожени. И нейното време идва. Ходи с едни къси поли и потници, червосва се, баща ѝ ѝ се кара. Пък аз си мълча, защото знам, че така ще си хване мъж. Те мъжете са така. Какво да ги правиш. И моя навремето какво мислиш е гледал?! Ама сега най ни е тежко, че искат да ни гонят от тая къща. Не можело тук да живеем. На други било. Ние когато се нанесохме беше пущинак, нямаше никой, прозорци изпочупени, всичко разграбено, като изоставено място беше. Стегна го моят Асен и след години идват някакви и викат, че те са собственици. Искат да ни съдят. Пък ние нямаме лични карти, никакви документи и не могат. Ама само да ни пощадят, да ни оставят да поживеем, докато децата поотраснат. После да ни гонят, да ни съдят. Това се моля – покрив да имаме над главите, малко работа за някой лев, хляб на масата и другото здраве. Ама за съжаление не става така просто. Идва при мен собственика и вика, утре да ви няма и теб и децата, идват багери, бутаме старата къща, ще си строим нова. Викам, недей бе, шефе, деца гледам, нема къде да отидем. Той ми се зъби, псува ме, па ми вика, ако дойдеш с мен вътре в стаята и се разберем като мъж с жена, може да останете още месец. Викам, недей дума, ако чуе моят Асен ще ме убие. Както щеш, вика онзи. Тогава марш оттук. Гледам малкия тича гол по двора, дъщерята пере в легена, другото дете скача и се смее, язди една пръчка като конче. Жал ми стана, доплака ми се. Викам, за децата трябва да направя нещо. Накърмих го най-малкия и го оставих върху едно одеяло на двора. Викам, добре, съгласна съм, само Асен да не разбира, че е свършено с мен. Добре, казва шефа на имота, и ме вкарва вътре. Хвърля ме на матрака на пода и вика, сега ще видиш ти как се плаща наем за имот, ще ми живеят те без пари в чужда къща. Няма да ти разправям подробности, ясно е какво се случи.

Стисках очи, болеше ме и тяло и душа, молех се по-бързо да свърши. Молех се на Господ, да ми прости това прегрешение, ама за децата го правя, за децата, иначе отиваме на улицата, под открито небе. Свърши се тая мръсотия на матрака, излизам навън, оправям си полата, правя се сякаш нищо не е било. Бебето плаче. Децата викат, мамо гладни сме. Асен в този момент влиза в двора, вика що ще правим, жено. Шефа излиза от къщата, поглежда първо мен, после Асен. Аз замръзнах, викам, тоя да не се изпусне. „Можете да останете още месец тука, ама след това да ви няма“, каза той, докато си закопчаваше колана на панталоните. Асен се усмихна щастлив до уши, а аз едва се сдържам да не се разплача. Сълзи се търкулнаха по бузите ми. Асен се хвърли да ме прегърне и аз съвсем се разридах на рамото му. Той ме гали, вика, спокойно, мила, ти от щастие плачеш, знам. Ето имаме дом за още един месец, видя ли, всичко се нареди. Има добри хора, жал им е станало за децата. По този начин успяхме да останем още цяла година. Мен ми мъка, реве ми се, стискам зъби и търпя „наема“. А, Асен се радва, вечер пие ракия и не спира да повтаря: „Добри хора, добри хора има, жено. Влизат ни в положението. И Господ има, който мисли за нас и ни помага.“ Господ, казвам си наум аз, Господ ме кара да бъда грешница, за да направя хората добри…

БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

*Разказът е публикуван в сп. „Съвременник“, бр. 4, 2023 г., стр. 260-262