Творческата свобода днес е по-ограничена, отколкото през 90-те,
казва Александър Иванов в интервю за в. „Литературен вестник“.

Александър Иванов, поет. Снимка: Личен архив

Александър Иванов е роден през 1986 г. в гр. София. Завършил е 33-та ЕГ „Св. София“ и Международна търговия и развитие в УНСС. Дебютната му стихосбирка „Изживей ме“ (изд. „Фабрика за книги“) излиза през 2017 г. Седем години по-късно, се появява и втората му стихосбирка „Анархия на сърцето“ (изд. „Библиотека България“, 2024 г.). Има публикации на стихотворения в „Е-Същност“, „Бургаска писателска общност“, „Liternet“, „Нова Асоциална Поезия“.Негови стихове са публикувани на арабски език в палестинското издание за култура „Алхадас“. Носител е на две награди в категория „Текст“ 2019-2020 г. (второ и трето място) в социално ангажирания конкурс „Граждански Будилник“. Участвал е във формата „Актьори срещу поети“ в ТР „Сфумато“. От 2017 г. Александър Иванов става един от основателите на електронното списание „Нова Асоциална Поезия“ (НАСП), както и част от редакторския му екип. Организатор и водещ е на литературните четения на „Нова Асоциална Поезия“.

Втората ви книга „Анархия на сърцето“ (Изд. „Библиотека България“, 2024 г.) излиза седем години след първата ви стихосбирка „Изживей ме“ (Изд. „Фабрика за книги“, 2017 г.). Какво се случи през тези седем години? Как се променихте в личен и творчески план? Ако трябва да сравните двете книги, по какво си приличат и по какво се различават?

Тези седем години бяха интензивни, предизвикателни и до голяма степен промениха битието на голяма част от хората. В глобален, общочовешки план епидемията и войната промениха светоусещането на хората, промениха рутината на ежедневието им, изнесоха на фокус чувството на страх и несигурност в бъдещето. Сива перспектива. Аз не правя изключение. Шоковите вълни от промяната са засегнати в новата ми книга. И въпреки, че първата част на „Анархия на съцето“ прилича на предходната ми книга, а именно стихове обърнати навътре към личния космос, то в следващите раздели се засилват наблюденията ми обърнати към външния свят, в който живеем и образите, които той създава.

„Анархия на сърцето“ (изд. „Библиотека България“, 2024 г.)

Когато чета поезията ви имам усещането, че е силно повлияна от творчеството на поета Васил Прасков? Самият той е и редактор на новата ви книга. Каква роля има неговата поезия във вашия поетичен път?

Като прилика мога да отбележа, че метафорите в моите стихове са орязани от излишна образност, по-директни и кратки като стил. Това винаги ми е харесвало в неговата поезия и е вероятно да е било повлияно. Оттам нататък нямаме нищо общо в писането си. Имам късмета да съм бил около него във времето на литературен кръг „Рамбо 13“ и чисто стилово, като език, като настроение съм повлиян от поезията, която се пишеше тогава, от хората забъркани в групата.

Какви са били основните критики на редактора Васил Прасков при работа с ръкописа на „Анархия на сърцето“? Какви други варианти за заглавие на книгата сте обсъждали?

За мен беше естествено да се доверя на Прасков да бъде мой редактор. Макар и да е малко жесток в тази си роля, съм му благодарен, за стотиците „не“, които съм получавал от него и за заветните „да“, които доведоха до тази нова книга. През годините сме отделяли стихове, които да могат да дадат цялост на книгата. За да се получи поетична книга като краен резултат, а не просто стихосбирка. Безспорно има голяма роля в подредбата на разделите и извеждането на заглавието като акцент. То някак стои обединително на разделите и подредбата на стиховете в книгата. Аз имах идея за заглавие да бъде едно друго от стихотворенията вътре – „Вирусът на прегръдката“. Бях подходил по-лично към него, защото е един от малкото ми наградени стихове от непрежалимия Марин Бодаков и от Стефан Иванов, но в крайна сметка то стана заглавие на раздел в книгата. И сега мисля, че е точно за там.

Александър Иванов, поет. Снимка: Личен архив

В стиховете ви се усеща силна емпатия към другия: към „пенсионерите, които ровят в кофите“ на Женския пазар в София, към „нещастната жена“, която „разхожда в парка себе си“, към невъзможността за истинска и вечна любов („биографична бележка“), към „обикновения човек“. Героите ви са като маргинали от една градска „епопея на забравените“. Какво ви привлича и вдъхновява в тези образи? Ако се пише за тях, смятате ли, че ще са по-малко забравени?

Нямам усещане, че образите на тези хора са забравени, а по-скоро са незабележими. Част от пейзажа, който сме свикнали да виждаме и да подминаваме. Малките истории, които крият дълбочина в себе си и всъщност задават много въпроси. За мен са интересни отговорите, които седят зад тях. Интересни са ми метафорите, които самият акт на търсене на отговори поражда. В крайна сметка се опитвам да ги щрихирам като картини. Като стопкадър на живота около нас, който нямаме време да поспрем и разгледаме. Естествено е да търсим красивите пейзажи и картини със сетивата си, но обикновено онези по-мрачните, грозните, нелицеприятните, са тези, които имат голям заряд светлина и истина в себе си. Може би откривам поезията в крайното, първичното, там където декомпозицията на живота и нарушените социални рамки властват.

Поезията ви е градска и пънкарски анархистична. В нея присъства Женския пазар, който определяте като „инфаркт на миокарда/ в сърцето/ на софия“; има тайно купуване на „трева“ и на „тела“, интимност „с кърпички“, жени наследили от „майките си самотата“. Така ли може да се поетизира упадъчният бит и ежедневие на града? Възможно ли е да има поезия в сърцето на град, в който царува анархия?

Александър Иванов чете свои стихове на четене на Нова асоциална поезия. Снимка: Личен архив

Женският пазар е прекрасна метафора за упадъчния бит на цялата столица. Но даже отива и отвъд. Това място в сърцето на стара София е абсолютна пънкария и анархия, като в същото време неговите обитатели са доста толерантни помежду си. Там живота следва своя собствен ритъм. То има свои закони и правила, и в същото време няма никакви. Аз имам късмета да живея в района на Женски пазар и не спирам да се удивлявам на образите и историите, които се раждат всеки ден там. Маргиналите, бежанците, евреите, арабите, ромите, старата аристокрация, новата буржоазия, интелектуалците, всички те, са моят дом и моята поезия. Така че да, има много поезия там.

Какво биха казали героите ви от Женския пазар, ако прочетат стиховете ви?

Чел съм стиховете си за Женския пазар пред местните жители. Едни се припознават, други не. Но тези, чиито живот е минал в квартала се натъжават. А относно самите герои, думите ми едва ли ги интересуват, те имат по-важни дела от това да ме четат, а именно – да оцеляват.

Кога и как започнахте да пишете поезия и кои са авторите, които най-силно са ви повлияли? Спомняте ли си кое е първото ви написано стихотворение?

Интервю с Александър Иванов във в. „Литературен вестник“, бр. 11, 19-25.03.2025 г.

Започнах да пиша късно, някъде след пубертета. Както казах по-рано, мотаех се с авторите около „Рамбо 13“, участвах в представяния, пърформанси, въобще в цялата тази лудница, която се случваше тогава. Няма как да не съм се повлиял от автори като Васил Прасков, Лъчезар Лозанов, Димитър Матакиев, Николай Атанасов. Тогава съм имал щастието да се събирам с поети като Вирхов. Да се докосна до есенцията на анархията и шаманизма в поезията. Да попивам от нея. Обичам да чета Вутимски и Далчев. Обичам Песоа, Монтис и Шаламун. Не помня кой е първият стих, който съм написал, но помня първия, който си харесах –„Изживей ме“.

ИЗЖИВЕЙ МЕ

никога няма да се
събудим заедно
заспим
напием

танцуваме
никога няма да
свършим заедно
обичаме
и преживеем

никога няма да се
прочетем
напишем
разберем
и снимаме

никога никога никога
изживей ме
след като си отида
като момичето което не намери моето име

Разговора води БИСТРА ВЕЛИЧКОВА

* Интервюто е публикувано за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 11 , 19-25.03.2025 г., с. 5