Джулиан Барнс. „Предчувствие за край“ (Julian Barnes, The Sense of an Ending, 2011) . Превел от английски Любомир Николов. ИК „Обсидиан“, цена: 12 лв.

У нас Джулиан Барнс е издаван редовно; реномето му във Франция също е много високо, но истината е, че в родината му никога не са го смятали за един от водещите писатели на своето поколение. Дори най-известният му роман, „Папагалът на Флобер“ (1984, преиздаден сега на български едновременно с публикацията на „Предчувствие за край“) не се радва на кой знае какъв авторитет в Обединеното кралство. Показателно е, че Барнс все се разминаваше с престижната награда „Букър“ – чак до миналата година, когато именно „Предчувствие за край“ най-сетне подреди писателя в солидната компания на досегашните лауреати.

Журито на наградата навярно е било изненадано от този тънък, но много интензивен роман, който определено е доста различен от онова, което сме свикнали да получаваме от Барнс. Изчезнали са постмодерните игрови схеми, раздвояването на фокуса от „Папагала“, колажният метод от „История на света в 9 ½ глави“. Барнс е написал един роман, в много отношения по-традиционен, но най-вече различен по замисъл и по дух: това е литература в добрия стар смисъл, онази литература, която уверено гради художествен свят, изследва живота на своите персонажи, разказва истории, поддържа напрежение, успешно призовава духа на времето.

Времето, впрочем, е една от централните теми на тази книга, защото нейният разказвач Тони Уебстър е възрастен мъж, който се оказва принуден да се вгледа в живота си, да се върне назад във времето на младостта си и да направи сурова равносметка. Като всеки, Тони е изградил в паметта си стройна и прилична картина на своя живот; проблемът е, че паметта услужливо или коварно селектира определени спомени и ги подрежда в ясна редица, а други изтласква някъде в здрача. И не съществува гаранция, че един ден няма отнякъде да се появи неочаквано писмо, с което да започне разпиляването на редицата, усъмняването в цялата добре позната и успокоителна картина. Така става с Тони Уебстър, когато внезапно получава известие, че му е оставен в наследство дневникът на неговия приятел Ейдриан, самоубил се в студентските им години.

„Предчувствие за край“ е книга за заблудите, които сами изплитаме, за остаряването и нещата, които не можем да предвидим, когато си го представяме: „Не успяваш в едно: да погледнеш напред и после да си представиш как поглеждаш назад от онази бъдеща точка… Да откриеш например как очевидците на твоя живот намаляват и заедно с тях чезнат потвържденията, а следователно и увереността какво представляваш и какво си бил“ (с. 71). Но в един по-обикновен смисъл това е и роман за 60-те години в Англия: съвсем различни от образа, който рисува популярното въображение. Тони и връстниците му съвсем не приличат на бунтовни и въодушевени хипари – напротив, те са притеснени млади мъже, които осъзнават тежестта на британските норми и традиции, но не успяват да я отхвърлят, всъщност дори не се и опитват. Най-краткото определение за Тони – или може би самоопределението, което той би желал – е „тих“. Затова и той така се стряска, когато внезапно му се разкрива един забравен или удобно отстранен образ на самия него и друг ъгъл към цялата история, залегнала в самоубийството на Ейдриан. А на края не само миналото, но и настоящето поднася изненада.

Бих превел заглавието като „Усещане за край“ – всъщност този вариант толкова ми се натрапва, че на няколко пъти в текста го изписах именно така. Вижда ми се и по-точно, и по-благозвучно (макар че пак не успява да пресъздаде елегичната мелодия на оригиналното заглавие). Но встрани от това преводът на Любомир Николов е вдъхновен, богат, плътен – изобщо, много професионален превод, в което всъщност едва ли някой би се усъмнил.

Рецензията е публикувана във в. “Култура“, бр. 16.