В Гърция е свършено с порочното политическо самодоволство.

С две думи, ако някой не е следил: на изборите от 6 май двете партии, управлявали винаги досега Гърция след падането на военния режим, събраха заедно по-малко гласове от всички останали. По едно съвпадение те са и единствените две партии, подкрепящи “спасителния план”, който доказано не води Гърция към никакво спасение. В пъстрия състав на избрания парламент правителство не можа да се сформира; страната почти сигурно отива към нови избори. В момента се говори за някакво “технократско правителство на националното съгласие” с ограничен мандат: което навярно ще означава следващите избори да са “чак” наесен.

Посланието откъм Гърция не е толкова объркано, колкото изглежда на пръв поглед – и колкото го изкарват много от европейските и българските медии. То може да се сведе до следното: когато една система не работи, нужни са извънсистемни решения; когато сме стигнали безизходица, необходими са радикални промени; не само съзнаваме това, но активно търсим извънсистемните решения, които да доведат до радикални промени. И бих казал, че сегашната икономическа криза в Гърция, колкото и да е остра сама по себе си, е катализатор на зреещи отдавна процеси. Малко са познатите ми гърци, които не са изразявали пред мен възмущението си от политическия модел в тяхната страна, в който родовите аристокрации на Нова демокрация и ПАСОК се редуват да управляват държавата като бащиния.

СИРИЗА, относително нова лява коалиция, необременена с институционално-семейния апарат на ПАСОК, явно е основният избор сред наистина разпръснатия антисистемен вот от изборите на 6 май. Сондажите сочат, че въпреки противоречивото й поведение в коалиционните преговори, много е вероятно в задаващите се нови избори СИРИЗА да стане първа политическа сила. По гръцкия електорален закон това ще й даде бонус от 50 депутати и сериозен шанс да състави  - вероятно все пак в някаква коалиция – ляво правителство, толкова наляво в спектъра, каквото в момента няма другаде в Европа. (Впрочем, една от причините за електоралния погром на европейската левица от последните години, е нейното шмекерско изместване на дясно и сериозното затруднение пред хората да направят разлика между политиката на социалистите и тази на неолибералите; емблемата на този завой беше Тони Блеър).

СИРИЗА очевидно се схваща като заплаха за статуквото и извън Гърция. Защото стигне ли се до прецедент, нима не може да се появи подобно ляво движение в Испания, например, с нейните 25 % безработица (50 % сред младежта)? Ами в Италия с нейните традиционно леви настроения? Ами какво да кажем за вота на Меланшон на президентските избори във Франция и т.н. Дори в маргинална страна с де факто несъществуваща левица, каквато е България, медиите, ангажирани с неолибералната идеология, следят тревожно възхода на радикалната левица в Гърция. Например “Дневник” – който иначе заслужава похвали за изобилната и навременна информация по темата – деликатно манипулира, внушавайки, че с изключение на реториката няма особена разлика между идеите на СИРИЗА и тези на… неонацистката “Златна зора”. Познат пропаганден похват.

Разбира се, ние все още знаем много малко за СИРИЗА. Това не е монолитна политическа сила, а коалиция от множество малки партии и движения, от зелени до маоистки. Никой там няма реален управленски опит, а опасността от вътрешен раздор или размиване на отговорността не е за пренебрегване. И на най-запаления млад левичар не бих препоръчвал прибързано да изпада във възторг. Но по всичко личи, че е много вероятно наистина да видим СИРИЗА в действие. Така ще разберем какво могат – макар и в една навярно доста враждебна международна обстановка. Всякакви изводи и присъди преди това ще са просто безпочвени. Освен един – в Гърция е свършено с двуполюсния модел, с фамилно-олигархичната демокрация, с порочното политическо самодоволство.