Сбогуване с маковете?! О, не! За Бога, не! Или душатана муленцето.

Русе-Червен-Иваново

 

Напоследък се улавям, че все по-често и по-сериозно говъзприемам като живо същество. А моето муленце не е живо същество. То е един базовградски модел велосипед на Drag,доста преживял, доста препатил…“Преживял“!? „Препатил“?! Сериозно ли гонаписах? Май да.

Продължавам да му гледам като на живо същество. И все пак,май има нещо живо. Не колелото, не. Не и само за себе си.

Живото същество е между мен и него. То е създадено заприключения.

Колелото е тялото, аз съм духът му.

Спойката между мен и Drag-ът ми е душата на муленцето. Единствена и уникална. Скороняма да карам това колело. Това е последният сезон, който споделям с него. Доритова му е много, дори това ми е много. Не, не вземам душата му. Душата му еколкото негова, толкова и моя. Нашето приключение още не е завършило.

Какво ще стане като престана да го карам? Ще умре ли душатаму? Не, няма. Докато си спомням преживяванията ни, тя ще продължи да живее вмен, дори и да съм подарил или продал Drag-ът за части или да събира прах в избата ми.

Когато това стане със сигурност ще карам ново колело. Ще се „всели“ли в него душата на муленцето? Не. С новото ще изградим нова спойка, нова душа.Тази не може да се прехвърли.

Такива мисли ми играят, докато ме клати влака между ГорнаОряховица и Русе.

Този път композицията има само един вагон. От онези – салоните,с един широк ред пейки. Аз съм най-отзад. В преддверието където съм и вързалколелото. По-широко е отколкото във вагони с друг дизайн, имам и седалка.Пътувам повече от комфортно.

22 юни е. Може би денят на началото на Третата световна война.Разбрах току-що от фейсбук потока на президента Тръмп, че е бомбардирал Иран.Не съм допускал, че ще се намеси във войната. Буквално докато прочета весттасъм изповядвал, че е миролюбец.

Прогоних тревожните мисли. Нищо не можех да направя. Ако щесе мре в поредната безумна война, няма да е сега. Изглежда всички в мрежата сиго мислеха, защото за нищо друго не ставаше въпрос, освен за някаква „избягалапума“ – очевидно съзнателно предизвикана с помощта на медиите масова психоза.

Припламват рядко, вяло, разпокъсано маковете зад прозореца;краят на сезона им е; тази година пак много издържаха; миналата – по същотовреме почти не се виждаха и много ми липсваха.

Ще ми липсват и сега. За толкова кратко обливат земята и чезнат!

Дали пък маковете не са цивилизации. С цялата им пищност ипрелест…като нашата. Тръмп е бомбардирал Иран…

Стига вече! Ще се сбогувам с маковете и тази година, итолкова! Ще има следваща!

Влакът стига по разписание до Русе.

Набирам в джипиеса: Средновековен град Червен.

35 километра. Отиване и връщане – 70. Имам цели 6 часа до обратниявлак. Разкош. Но още щом се качих на колелото, реших да не бързам.

Чудя се дали да не пообикалям из Русе с надежда да срещнанай-големия мерзавец и да го попитам какво мисли за бомбардировките. Даже ще гопочерпя. Просто да си поговорим. Онова в blog.bg не е разговор.

Искам да видя очите на човек, когато обяснява, че за смърттана политически некоректните деца са виновни политически некоректните имродители, които са предизвикали демократичния и справедлив свят да бомбардирадомовете им.

Много искам да видя тези очи! И някой ден ще се случи!

Сега обаче ми предстои сбогуване с маковете. Може би ще епоследното ми пътуване с колело сред тях тази година.

Малко преди Бесарбово едва не се пребих. Използвайки инерциятавдигнах близо 50 километра и поднесох. Не носих каска. Не правете като мен!

Целта ми беше да ми е по-леко и освен течностите в държачитеи документите с парите в чантичката на велосипеда бях само по потник и велошорти.Дори вместо шпицове бях със сандали.

Направих го, за да компенсирам жегата. Не винаги е удачно,патил съм си от този експеримент. Сега можеше да ми коства по-скъпо, но сезадържах. Като изключим, че муленцето съвсем се разхлопа все пак минаблагополучно.

Често слизах, снимах маковете; слънцето е било много жарко,но се наслаждавах.

Реших да не се връщам до Русе, а да хвана влака от Иваново ими минаха поне сто идеи за разкази, като че ли повечето ми ги прошушнахамаковете; все пак, нали всеки от тях беше цивилизация, имаше си спомените,скоро щеше да ги погълне нищото.

Най-шеметно беше спускането към Червен. Като спускане вМаелстрьойм. Не шосе, ами винт, по който се плъзгаш от горната към долнатаземя. Напомням, че бях без каска и с колело, което отдавна е за пенсия.

В подножието на средновековния Червен имаше и едносъвременно село, някаква загадка, в която все още живееха хора. Имаше схлупеникъщички и изоставени, но и поддържани. Крепостта се издигаше на скалитеотсреща, а самите скали: като че ли рисувани с много въображение от художникпрекалил с амброзия (или опиум; с мисли по Непознатите (му вдъхновителки) и впечатлениясъбирани с по хиляда живота във всяка една от цивилизациите, които сега съхнехав образа на макове); безброй форми – приличаха на лица и на длани, на хлътнали коремии бюстове, на лакти и морски вълни, на стъпки в пустинята и чудовища от „Пришълеца– едно-две-три-осем, хиляда осемдесет и осем“, имаше и тигри, и избягали котки,които никой не беше виждал, но сега се очертаваха в скалите.

В подножието на крепостта – капанчета (разбира се), но втази жега изпаднали в летаргия. Освен моето колело, което заключих за едналюлка имаше само един мотор.

Бях карал колело 35 километра; температурата над 30 градуса;денивелацията не особено сериозна, но не и разочароваща. С четири стента съм. Сегаме очакваха стълбища.

Стотици стъпала нагоре. По-забавно не можеше да бъде.

Миналата велоекскурзия беше от Варна до Побитите камъни; стигнахцелта си, но не влязох да разгледам. Липсваше ми компания. Липсваше ми Илианаили Непознатата. Преживея ли нещо вълнуващо сам ме боли. Не съм сигурен случилоли се е или не.

Знам защо Ева е поискала плода от Адам. Можела е да си гооткъсне сама, да го отгризе; да се нахрани с него, както правят милиони всъвремието ни, защото историята ни е тренирала да понасяме и най-дълбокитеболки; включително и причинената от красотата, когато няма с кого да бъдесподелена; включително и причинената от сладостта на греха, когато няма с когода бъде споделена, но Ева не е била загрубяла толкова, колкото сме днес. Понетака си мисля.

Да разгледаш туристическа забележителност не е като даоткраднеш забранен плод…по принцип. Само по принцип. Но толкова много пъти съмпрескочил трапа, че на всяко свое изживяване гледам вече като на забранен плод.Логически не би трябвало да стигна дотук.

Този път обаче си рекох: С Илиана или без Илиана, с Непознататаили без Непознатата ще си подаря това изживяване.

За крепостта факти няма да пиша. Снимал съм това, коетонаучих; написано е по таблата; няма да го преразказвам; отдавна не съм седмиклас, когато се оценяваше преразказ; искрено се надявам голяма част отжурналистите ни и „автори на пътеписи“ в мрежата, също да го осъзнаят.

Просто ще публикувам снимките. Не, че и това не е излишно,защото си има достатъчно източници в мрежата, но не е толкова излишно, колкотода го пиша отново и да се правя на автор на подобен текст.

Снимах и една пейка и хвърленото кенче до нея. Не искам даказвам с тази снимка, че мястото е занемарено, защото не е. Освен това кенче невидях друг боклук на цялата територия на историческия парк. Не говоря и залошата култура на посетителите, просто знам, че скалите и древните стени щебъдат снимани още хиляди, десетки хиляди пъти, а точно това кенче ще съм снималсамо аз.

Обичам мимолетното. А не е ли мимолетен и живота нацивилизациите, които живеят почти толкова дълго, колкото маковете, ако сепогледна в истинските космически мащаби.

Видях и макове – там на крепостта.

„Няма как да се сбогувам с вас! Ефимерни сте, но по-дълги отвсичко! Ето и стените на тази величествена крепост. Изглеждали са дълговечни довас, а както сте цъфтели тогава, цъфтите и днес."

Реших да се поразходя из стените на крепоста. Малко неудобноми беше да си правя селфи край пропастта, достатъчно рискувах днес със скоростнотоспускане по онова шосе като винт със счупеното си муле.

Оставих си и документите на по-вътрешна стена, че ако падна,да ги намери някой и да предаде някой на близките ми вестта.

Ако ще постъпвате глупаво, поне го правете със стил.Оставяйте си портфейла с документите по този начин.

В средновековната църква си направих ужасно селфи.

Издул фибри, заел наперена поза, гледах страшно. Не бях гоцелял, пробвах нещо друго, но като се видях и ми стана смешно, и не можах да сезасмея, че светкавично мина през главата ми и като текст, и като преживяванесценката:

Османлиите превземат крепостта Червен, стоя на входа нацърквата в позата, която съм заел на селфито.

-Ще трябва да минете през мен! – изричам.

-Пехливанин! Машала! – казва ми възхитено турчина и мепосича.

Няма никакво намерение да се бори с мен. Има си ятаган.

Оттогава няколко века обикалям из руините и разсъждавам надвъпроса: аз ли бях наивен или турчина коварен?

Май едното е немислимо без другото.

Кое е истината? Че съм призрак, който живее тук и съм сиизмислил всичко, което си спомням, че е било вън от крепостта или е истинавсичко, което е вън от крепостта и ей-сега, благодарение на възглупавото селфиси измислих историята с превземането на църквата?

Ще трябва да се върна обратно, че да проверя. И без друго миостава около час до влака. То вярно, че Иваново е само на 15 км., но понеполовината ми път ще е доста яка денивелация, а муленцето може и да серазпадне.

Преди да изляза от храма бях затрогнат.

И реших никога да не тръгвам без иконка от себе си.

Туристи бяха оставяли иконките си и така пробудили отновохрама. Ако носих в себе си, щях да оставя и своята. Но така ще имам поводотново да се върна някой ден в този храм.

Ето това е българинът! Разрушена от времето средновековна църква, неосветена; в процес на реставрация, която кой знае до кога ще продължи! Без свещенослужители, но обслужвана от обикновените миряни. Носили са иконки из джобовете си, из портфейлите си, из женски и мъжки чантички, из туристически раници. 

Вадили са ги, нареждали в светилището. Създали импровизиран нов иконостас. 

На връщане закъснявах, а един мак ми даваше сили.

Махаше ми някъде пред мен; усмихваше ми се през слънчеви зайчета.От следващата и следващата макова полянка, която бях снимал на идване.

Муленцето ми скърцаше, пукаше, всеки момент очаквах да се пръсне на части, но издържа. Маковете ме изпратиха с усмивка. 

Десет минути преди влака вече бях в Иваново. Имах време дажеда си купя една енергийна напитка; литър и половина вода и две вафли. Едвакогато влакът тръгна приех, че приключението е свършило успешно и се прибирам удома.