Само очите му обясняваха поведението ми. Донякъде гообясняваха. Само очите. Но тяхното обяснение не беше истината.

Сега знам какво е било. Сега, когато минавам за изкуфяластарица и останалите ми сетива (без онзи слух, с който долових мелодията) саотслабнали.

Ако разкажа всичко, което си мисля сега, бързо ще решат, честава въпрос за слухови халюцинации предизвикани от сетивния глад.

Почти не чуват ушите ми. Децата ми оставиха пияното, защотоиначе рева и се тръшкам; крещя „изнасилват ме“ и мога да одера някого.

То ми е живота и дори да не можех вече да свиря, нямаше да миго вземат.

А аз мога, мога да свиря, че и да „чувам“.

Преструвам се на глуха колкото са глухи ушите ми, само сепреструвам.

Всеки човек е музикален инструмент. Има и изпълнител в себеси. Съзнанието и душата му свирят на четири ръце по него. Композират си и сиимпровизират.

Сменят стилове и мързелуват. Късат струни или бърборяттолкова много, че развалят мелодията. Има и съсредоточени, плаващи в нея.Омагьосани от себе си. Не стъпват на земята, но се препъват. Прибират ги влудници или ги поглъщат блатните участъци на съществуването. Тъжно изглеждат отстрани, но са щастливи. Мислих си, че това са мои фантазии, но чувах мелодиитеи тогава. Когато бях млада и красива.

Аз и не толкова млада бях красива и много момичета мизавиждаха на тялото.

Падаха си по мен много мъже, че и жени. Флиртувах в границитена забавното. Без да позволя усмивката да помръкне зад постъпка, след коятонякой трябва да бъде излъган.

Приличах на гъвкава голяма котка.

Желана бях, но веднъж самата пожелах тъй, че беше безсмисленода се боря със себе си и го разбрах веднага.

Дъхът ми спря.

Попитах се само веднъж:

„Какво правиш!”

И бях наясно, че каквото има да се случи ще се случи. И сепредадох. Без съпротива. На себе си, на него се отдадох до начало, както никогапреди и след това. Не опитвах да се разбера. Невъзможно беше.

Само очите му донякъде обясняваха поведението ми, разголенигори с разкрепостени нимфи, шарена пролет и абсурдно невинна похот. Всичкинюанси на зеленото с изкусителни пътеки навътре към сладък, топъл, влаженсумрак. Иначе не беше мой тип. Толкова по-привлекателни от него имаше. Очите,само те. Но всъщност: не. Мелодията. Мелодията ме привлече. Мелодията която сеизливаше от него. Това беше тази мелодия която исках да чуя, ако не я свирешефалшиво. Много фалшиво, но я познах. За пръв път я чувах и я познах.Едновременно привлечена и раздразнена, поисках да настроя инструмента. Точнотака! Да настроя инструмента. За да чуя мелодията такава каквато е. Чувстватаса струни. Нервите са струни. Могат да се настроят с ласка. Това е тайната нафаталното привличане. Всеки е не само музикален инструмент и изпълнител, а идълбокият слух който при мен е само малко по-развит.

Едно сетиво, за което не подозираме.

Самата аз си мислих, че е игра на въображението нанеизявеният композитор у мен. Преподавах музика, учих малките да свирят. Ималасъм някоя концертна проява, но идеите ми да изпълня нещо свое останаха в графа:„планове за следващ живот”.

Имам си такава.

Сега, когато „дълбокият слух” е единственото ми читавосетиво, разбирам, че е истина онова, което си мислех за красива измишльотина.Ние свирим.

Ние свирим. Свирим. Почти непрестанно.

Всеки си има характерна мелодия както всеки си има характернамиризма.

Някои са си направо грачещи, дразнещи, приличат надъскорезници, други са папагали на съвременни стилове. Има мелодии напомнящимашини, има момичета – арфи, има мъже – оркестри, жени – църковни хорове. Имаособняци които звучат като птичи гори, като песен от блеещи овце, клавесини,флейти и дудуци, там – там, тарамбука и чинели, кастанети, най-много саакустичните китари/повечето разстроени/, цигулки, празни бирени шишета иплискане на вълни. Привлича ни у някого мелодията която искаме да чуем, аправим любов с него в желанието да я чуем малко по-различна и приемлива задълбокият ни слух. Настройваме инструмента. Това е истината. Той беше роял, номного, много разстроен. Изпълняваше онази композиция която напъпваше всъзнанието ми от дете. Изпитах усещането, че се пръскам. В един непознат святсе пръскам и приемам нещата откъм по-дълбоката им реалност, но имаше нещорежещо, нещо хладно.

Страданието му нямаше общо с чувството за хармония, в коятоживееше.

Липсваше му нещо, милувката ми, която да го настрои защастието в което живее, без да осъзнае. Шест дни и шест нощи се любехме.

Нищо нередно не чувствах, че се отдавам на нещо забранено.Нямах представа за плановете му. Не исках да си помисля за настояще или бъдеще.Ако ми беше казал, тръгвай с мен, бих тръгнала. Не, че го исках, не го исках,но бих тръгнала. Не се питах и не се боях. Не знаех нищо и не се мъчих данауча. Разтварях се в мелодията която той носеше в себе си, но за която аз гонастроих да изпълни.

Мелодията, за която бях родена, която търсих между всичкитеостанали мелодии. Която не можех да изсвиря или композирам, но която дълбоко всебе си чувствах и търсих.

Той беше скитник, аз омъжена.

Събудих се на седмата сутрин, а него го нямаше. Не страдах,още звънеше в мен мелодията му, а тя не искаше тъгата ми.

В част от моята мелодия се беше превърнала. И бях съвършенотосъзвучие.

След години ми се стори, че го чувам.

Тъмни бяха улиците. Непознат града. Страх ме беше, а и пиянисе разкарваха. Стигнах до най-мрачният ъгъл.

Май ми се беше сторило или той е улавял моята мелодия кактоаз неговата и е избягал от страх да не се разстроим. Фалшиво звучах тази вечер.По-фалшиво на следващата сутрин. Ако наистина е бил там и е избягал, грешно сие направил преценката. Разстрои ме. Ако не е бил, разстроила съм се сама.

Мислех си, че е временно, но престанах да звуча фалшиво едвакогато спря да звучи в мен неговата мелодия и моята значително обедня, но понене дразнеше. Забравих мелодията му напълно, за него си спомнях като за старопрегрешение. Докато започна да отслабват ушите ми и да се изостря дълбокиятслух.

В началото имах усещането, че е около мен. Събуждах се,очаквах лицето му да е над моето. Обръщах се рязко, мислех, че е зад мен.Отварях рязко вратите на стаите. Най-малкото което чуеха ушите ми ме довеждашедо бяс, защото той чезнеше.

Пожелах да ме заведат в къщата на село, но настоях запияното. Зле изтълкуваха желанието ми. Знаех, че и на село внуците и децата щесе редуват да са около мен. За да не ми досаждат сядах на пияното и удряхклавишите тъй, че да им покажа, че съм добре и едновременно с това да измъчаслуха им, за да ме оставят на мира.

Изгубих надежда, че ще го видя. Възможно е отдавна да не ежив. Знам, че чувам желанието си да го чуя. Искам напълно да оглушеят ушите ми,но те не са съгласни. Ту птичи гласове, ту скърцане на под, чувам и мишки, а ивнуците кудкудякат. Тази сутрин е тишина, пълна. Но с ушите ми изглежда оглушаи дълбокият слух. Не чувах нищо, дори своята мелодия. Никога не е било толковатихо. Никога. В своята мелодия дочувах ехото от неговата. Ридаех, и това нечувах. Толкова тихо беше, че страшно. Болка ми причиняваше. Толкова тихо беше.И спомен за звуци нямах. Никакъв. Глухота до мрак. Като умряла бях, но мислех исе мъчих. И още, и още, и още помних, че тогава свиреха телата ни едно подруго. И исках да чуя какво, а не можех и ми липсваше. Отчаяна бях.

Седнах пред пианото. Глупаво беше.

Нямаше да чуя нищо, но когато пръстите ми заиграха поклавишите, дълбокият ми слух се отвори. Шокиращо беше. Чувството същото катоонова тогава когато го видях. Чувах мелодията, припомнях си я, но сега я исвирех на пияното. Свирех я екзалтирано. И чрез звуците той се материализирашекрай мен. Материализираше се и ме любеше. Пианото беше той и свирех на него.

Свирех по него най-щастливите мигове в живота му, а тойрадваше душата ми с прекрасната мелодия. И я разсъблече.

Разсъблече душата ми от старото ми тяло.

А тя беше далеч по-нежна и сладострастна.

Сърцето ми скачаше.

Внуците ми биеха по вратата, но я бях заключила. Всички бяхамузиканти. Знаех какво им е сега.

Чуват една от най-съвършените пиеси, но не могат да яразпознаят.

И съвсем естествено защото е свирена само на тела, не и напиано и на този звуков диапазон звучи за първи път…

И последен.

Осъзнах го.

Сърцето ми нямаше да издържи на чувството, ако не спра.

Еротичната тръпка беше по-силна от всякога, а аз много, многовъзрастна. Тропаха по вратата. Крещяха ми да отворя. Вече и ушите ми чуваха.Направих грешка, но грешката беше тъй ефектна, че само усили желанието ми.

Почувствах как моята и неговата мелодия преливат в една.

Когато разбиха вратата все още бях в стаята.

Тялото ми бездиханно пред пианото, а аз по-жива от всякога.После се разтворих с ехото.

©Стефан Кръстев

2008