Всяка нощ като заспи снимам лицето й.

Казват, нямало по-красиво от спящото лице на любимо същество.Вярвам им.

Снимките не й показвам, тя не знае за тях. Води меколекционерска страст, друга си нямам. Можех да събирам марки или кибритчета сголи хубавици.

Да пиша стихове или да си водя бележник – интимни завоевания.Тях оставих още като започнах снимките. Все търсих красота в чужди тела, всестрадах, че не мога да я опазя. Снимах голи две – три, които ми разрешиха.

После изгорих и снимки и ленти. Хубави снимки, художествени.

Пламъците сърцето ми изгаряха докато се свиваха и цвърчаханегативите, но по-красива и от снимките беше тайната която трябваше да сеопази, а сладките пеперуди: семейства имат, деца.

Проявили са слабост, позволили са ми.

Всеотдайна е жената, даже в лекомислието си - докрай седарява.

Себе си е готова да погуби, само миг – щастие, за любовникаси да сътвори.

Обичах ги също, затова не опазих красивият спомен за тях.

Още са топли пепелниците, догорели остатъците от лентите.

Пуша забързано, чудя се, къде съм попаднал, защо се чувствамразличен.

В моята фотолаборатория съм, в избата.

Чувствам се, сякаш с взлом съм проникнал в съкровеното кътчена някой друг.

Променило ме е с нещо решението ми, малкото смелост, която мибеше нужна за да унищожа красивото, за да опазя доброто. Доволен съм от себеси!

Десет пъти си го повторих. Или бяха сто!

Май го изкрещях, като че ли ваничките и копир-апарата, можехада ме чуят.

Доволен съм! Доволен съм! Кого ли лъжа.

Не съм, чувствам се празен. Много празен, тъмно ми е предочите.

Познавам светлината, тя ми е ноти и цветове. Изглежда миограбена.

Подуших неприятности, много неприятности. И за това унищожихснимките...

В остатъка на деня бях като пиян. Изглежда от вдигнатият адреналин.

Един от моделите ми се обади.

Крещях “ало”, “ало”, “ало” все едно не я чувам.

По-късно пак ми позвъни, а аз пак крещя: “ало”, “ало”, “ало”.

Пред очите ми играят пламъците на горящите й снимки,пламъците на свещите отразяващи се в очите й, когато тя като котка свита наканапето шепти: “Искам те! Искам!”, а аз я снимам за да не полудея от болката,че този миг ще изтече.

Не помня дали ми позвъни и трети път.

Присъни ми се, беше объркано, не помня как.

Събудих се, облян от пот, чувствах се нищожество.

Твърде страхлив за да имам право да живея красиво. Изгрявашеслънце. Струваше ми се, че моят модел – моята любовница е разтворила криле отогън, за да отлети в друг свят. Онзи, който я заслужаваше и нямаше нищо общо смоят, тъй ограничения.

Отчаяно ми беше. Имах чувството, че щом е красота:престъпление е.

Престъпление са реките и горите.

Престъпление са думите и дюните.

Престъпление е и топлината на спящата ми съпруга, защото еискрена, а аз я мамих. И странно, но точно в това, че е измамена усещам ощекрасота. Защо ли?

Не мога да го обясня.

Май в нея съм намирал изобщо алегория на времето и надеждите,но не съм сигурен. Искам да я опазя, искам.

Снимам я.

Очаквам нещо да се случи, цялата истина да излезе наяве.

Все имах чувството, че “Големият брат” наднича от всякъде.

Снимам я, да я опазя. Нея, престъпната.

Измамената и измамната.

Хубостта, която ще изгубя.

Снимам я и на следващата и на следващата и на следващатасутрин.

Цял месец така, после започнах вечер.

След като заспи вечер да я снимам.

Ще направя най-голямата колекция от спящи лица на съпруга.

Сънува нещо приказно, изписали са го чертите й.

Искам да разкажа тази приказка.

Със светлина и сенки да я разкажа.

Аз нямам богат дар слово, но въображението ми ме е пренесло вонзи непознат свят, нейният. Онзи, който само сънува, за който неподозира, алицето й е сянка на онова, което изживява.

Чувствам я чужда, не разбирам какво й е.

Разбирам какво й е било, когато аз погълнат във вдъхновениесъм се държал както тя сега.

Снимах я и в болницата, веднага след като имах възможността.Едва я спасиха със спуканата язва. Бързо се състари, почти отведнъж. Лицето йтебешир, издълбан с ножче, тъй, че да прилича на лице. Тебешир изписал почерната дъска на живота един неразбираем свой стих или формула, за да го изтриебързо парцала на времето.

Текат ми сълзите, не мога да доближа визьора до окото си, чевсичко размазвам. Снимам я. Виждам я размазано на снимките излиза ясна. Тежкоми е, а искам да ми е кисело. Флиртувал съм с красотата. Със самата красота.

Ей, тъй заради спорта съм флиртувал. Да се изфукам пред себеси, че съм имал кураж да флиртувам. Без да предполагам, че тя все пак ще ми сеотдаде и ще разголи една неподозирана природа. Която не съм заслужавал, защотоне съм разбирал. Е, нищо лошо! Даже щастливо, но ми тежко, тежко.

Искам да ми е кисело.

Четиридесет години минаха от онази сутрин в която направихпървата снимка, а вчера ме пита невярваща:

-Как опазихме брака! Как! Като и двамата, едни...Луди глависи бяхме. Много грешки направихме един с друг...

Лошо ми стана, като ми зададе въпроса. Дали не е откриласнимките! Ужас! Вдигам рамене, а тя чаша:

-Аз знам. Любов - рече ми и я прегърнах.

Същата вечер я снимах за последно. И това беше най-красиватай снимка. На другата сутрин унищожих всички. До една.