Не струва нищо, сантиментален спомен.

Фигурка от дърво, сигурно с джобното си ножче, докато си епочивал под някой навес от летния зной след като е прекопавал парцела я еправил. Тъжен човек, напукана кожа, малко думи употребява, много има в речника,но не смее да каже, а и на кого ли. Малко е селото, градът го плаши. Аз отдавнапораснал, може да дойде при мен да живее, не иска да пречи. Свикнал е да живеесамотен, примирил се е някога даже, че и родител няма да бъде. На четиридесет идве е бил като съм се родил.

Сигурно е нямал друга освен майка.

Страшно звучи, нечовешко, но го подозирам. Тя с двадесетгодини по-млада от него. Тъкмо съм проходил и тя избягала. Боготвореше я.Казвам му, че не си заслужава. Грях ми, че говоря така за майка си, но наистинане си заслужава. И цяло село, то пет човека или десет бяха, не помня, му казватсъщото, уж кима, съгласява се, приема го, но вътре в него не е така както сеопитва да покаже.

Избягала е не само от него, а и от мен.

Като си гледам русите букли на снимките от онова време, чаказ се разтапям, иде ми да се разплача като се гледам, толкова едно таковасантиментално ми става. На херувимче приличам, само криле ми липсват, но и тесе привиждат от сълзите които избиват. Сладко хлапе. Защо не съм си син! А тякакво сърце е имала!

То и моето едно такова, питали са ме не искам ли да я срещна.Вдигам рамене, казвам, че не знам. Все ми е едно, не изгарям от желание. Мразехсамо когато заговаряше за нея и то така, че като ли с думи довеждаше безплътнияй образ там където сме, в стаята или из двора. Чак ми се привиждаше, подобнафея. Толкова нежно я описваше.

После започнах да се чудя.

Веднъж ми се струваше висока, друг път ниска. Един пътослепително руса напомняща кацнало слънце, а друг път на квартеронка с чернитеси къдрици. Ту с голям бюст, ту малък. Нещо не разбирах, а после започнах даразбирам. Прокълнатият самотник не обожаваше просто майка. Той обожавашежената. Жената изобщо. В една е имал всички. Тъжен ценител на женската хубост.Отчаян романтик, умря си със своите илюзии за божествената и безкрайно нежна.Иначе за мен се погрижи добре, а и аз добре учих. Непретенциозен към живеенетоси, много не му трябваше, дома останал му от баба и дядо му беше достатъчен ида има нещо на масата, а много работеше. Пари имахме достатъчно, а аз оправдахразхода. Радост му беше, че учих добре, че успявах. Май единствената му радост,която даже не съзнаваше.

Усмихва се очите му, грейваха, караше ме да разказвам как якарам, още малко и да ръкопляска като прецени, че истини му говоря. Всепо-малко се виждаме. С мобилния телефон който му подарих зле се справяше. Не сенаучи навреме да го зарежда. Май доста разсеян си беше цял живот, но на старигодини направо ужас. Още говореше за нея. Оприличаваше всичките ми момичета всена нея.

Аз също, но без склонността му да ги идеализирам.

От четиринадесет започнах сексуалният си живот. Всъщноствлюбих се още десет годишен. Такива мисли ми минаваха, че все едно той говорешев главата ми. Едно момиче, а като сто различни го виждам. И в сто различни, всеедно виждах след това.

Все близката и непознатата, която имам и която бяга. По коятотрябва да се поболея, но аз не живея в затънтено село, не ме е страх от живота,даже често сменям начините му. Налага ми се и да пътувам служебно къде ли не, ив страната и извън нея, а когато не ми се налага, пак пътувам.

Когато разбрах за смъртта му, веднага позвъних за булдозера.

От къщата взех само фигурката.

Малката, дървената.

Направил си е сам хубавица.

Двадесет и няколко сантиметрова. Несъразмерна, но имашеочарование. Като заредена с чувствата му.

Сладострастният кумир, жестокият който го направи печален, ноопази душата му красива, толкова красива, колкото нейната илюзия.

Аз пък нямах такива.

Знаех си, че и с тази няма да прекарам дълго и със следващатасъщо. Други цели имах в живота си. Някой ден може да остане време и засемейство, но нямам намерение да имам богиня в дома си, а коректен партньор.

Ще му мисля когато му дойде момента. Твърде много пътувамсега.

Иначе имах богинята му във всички образи в които ми я беше рисувалс думи. Последният път се подведох и почти единадесет месеца живях с една, носамо седмица боледувах след раздялата ни. Още от начало бях подготвен даизживея и това.

От дете съм подготвен.

От тогава я имах и губих.

В различните й образи, с различните му приказки за нея.

Все се опитвах да си представя как точно е изглеждала и коя емежду всички, а ми беше все едно дали ще я срещна. Нея: богинята, любовта.Тъгата му, затвора ни, чистотата в която живеехме. Все я търсих, все япропилявах и знаех, че не мога да задържа. Нито ще е последната, нито съмпървия който я познава и губи.

Играя си с дървената фигурка. Говоря й.

И имам чувството, че никога, никога не ме е напускала. Снощинаправихме един бурен запой в дома ми с приятели. Чистих цял ден. Не я намерих.На кой ли му е притрябвала.

Някой ми беше откраднал дървената фигурка.

© Стефан Кръстев

2008