Усещам, майка не иска
да й подръпвам ръкава.
Все още е тук, наблизко,
но някак спря да внимава.
Гранитни, смътни години
стоим без нея самички.
Тя гледа все да намине
и да помогне на всички.
Макар че вече я няма,
от сън на сън пак надниква.
Но с тази мъка голяма
полека-лека се свиква.
Все още ясно се чува
и ва́жи нейната дума,
но нови случки и снимки
запълват вече албума.
Животът влиза в различни
посоки и коловози.
Тя спи под две поетични
и бели каменни рози.
Сънувай слънчице меко
и сладки сънища само.
Пристъпвам тихо и леко.
Спи-спи. Обичам те, мамо.
Published on October 13, 2025 03:27