Обещаната порция преводна поезия. Петте стихотворения на Уърдзуърт са писани по различно време и публикувани на различни места, но често се обединяват в цикъл под названието Lucy Poems.

*

Познал съм странна страст – и прямо

ще кажа в този ден,

ала на влюбения само,

какво се случи с мен.

Тя беше роза в ранен юни,

що дните не менят;

веднъж, облян в лъчите лунни,

към нея свих сред път.

Не свалях поглед от луната,

огряла мрака гъст,

а по пътеката позната

премина конят в тръс.

По хълма качвахме се точно –

и този месец блед

да слиза все по-бързо почна

над къщата отпред.

Потънах в сладък сън – прекрасната

природна благина!

И не откъсвах взор от ясната,

все слизаща луна.

Щом конят взе да наближава,

не спря – а ускори.

Луната изведнъж тогава

зад покрива се скри.

Как своенравна мисъл може

ум влюбен да слети!

“О, Луси!” – аз извиках. – “Боже,

нима си мъртва ти!

*

Там, сред пътеките безвестни,

далеч от хорски зов,

кой би прославил Луси в песни,

кой би й дал любов?

Красива като малко цвете

връз мъхестия пън!

Като звезда, когато свети

една-едничка вън!

Колцина ли опечалени

остави Луси тук?

Но тя е в гроба – и за мене

светът е вече друг!

*

Из край далечен, необгледен,

в земи задморски бях;

о, Английо, как съм ти предан,

тогава чак разбрах!

Бе тъжен сън – и ме измами –

но вече е зад мен!

Расте към тебе любовта ми

със всеки минал ден.

Сред твойте планини гореше

в щастлив копнеж гръдта,

край твоя огън тя въртеше

чекръка вечерта.

Все твоят зрак, все твоят мрак

за Луси бяха в спор –

и твой хълм тя прегърна пак

с прощалния си взор.

*

Три пролети тя в дъжд и слънце расна;

природата продума: “Най-прекрасна

е между всичките цветя;

това дете за себе си наричам,

аз ще я взема, аз ще я обичам,

и дама ще ми бъде тя.

За моята любима аз ще стана

закон и порив; и, със мен събрана,

тя във поле и в стръмен бряг,

в море и в пръст, в градина и в дъбрава,

ще чувства сила да възпламенява

и да възпира после пак.

Като еленче тя ще е игрива,

ще скача като него с радост дива

по стръмния планински рът;

и неин ще е дъхавият невен,

и неин ще е и покоят древен,

що немите неща таят.

На трона облаците ще я канят,

върбите зарад нея ще се скланят;

и девата ще види там

дори в небето, в буря закипяло,

хармония, що нежното й тяло

ще вае с таен плам.

И в полунощ в звездите ще се вглежда

със обич; своето ухо ще свежда

в безброй потулени места,

где ручеи се впускат в танци бесни –

в лика й ромолящите им песни

ще влеят дивна красота.

И, бавно, чувството, че е щастлива,

живот в девичата й гръд ще влива

и в стройната снага;

такива мисли в Луси ще посея,

щом заживеем в този кът със нея,

далеч от всякаква тъга.”

Тези слова Природата изрече:

как бързо Лусиният час изтече!

Умря – и, тих и примирен,

стоя сред пущинака, сред полето,

сред спомена за минало, което

не ще се върне пак при мен.

*

Сънят духа ми запечата,

не зная земен страх:

макар да чезнеха летата,

тя сякаш бе над тях.

Тя нито чува, ни съзира,

да стане няма мощ;

с гори, води, скали, с всемира,

върти се ден и нощ.

И тези преводи са от преди няколко години, публикувани са в “Литературен вестник”. Като ги гледам днес, тук-там има какво да се пипне, но като цяло се чувствам доста доволен от тях. Старал съм се да не изпускам важни смисли, като запазя и баладичната форма на стихотворенията. Позволил съм си удължаване на стъпката само в четвъртото стихотворение, което така или иначе е доста различно по форма и без друго звучи по-бавно, по-тържествено. Всъщност от тези преводи тръгна идеята да преведа подборка от стихотворения на Уърдзуърт, но по ред причини вместо това с издателство “Алтера” и редактора ми Любомир Терзиев направихме “Лирически балади”.