Понякога съм голям инат.

Преди време попаднах на откъс от стихотворението на Лорд Дънсейни “По пълнолуние”. Темата ме заинтригува силно и се опитах да намеря цялото стихотворение. Открих, че е публикувано през 1928 година в сборника “Fifty Poems”, но за беда се оказа, че тъкмо този сборник не може да бъде намерен по никакъв начин, макар че почти цялото творчество на Дънсейни е на свободен достъп.

Продължих да търся. На два-три сайта предлагаха достъп до стихотворението – само че срещу заплащане. Е, нямам нищо против да платя, само че мразя да ме изнудват. Пък и не обичам тия номера – първо искат номера на банковата сметка, а после кой знае какво…

Само че тия приятели не са си имали работа с българи.

В един от сайтовете даваха и достъп до стихотворението, публикувано през 1928 г. в някакъв провинциален американски вестник. Не пълен достъп, разбира се – само два непълни реда около подадена от мен ключова дума. О, рекох си, нищо не знаете вие!

Почнах да подавам ключовите думи една по една, използвайки каквото излезе допълнително в търсенето. И малко по малко сглобих цялото стихотворение. Без да им плащам – нихната мама!

Ето го:

Lord Dunsany

AT THE TIME OF THE FULL MOON

It is dark tonight in moon-country

On the far side of its girth,

It is all dark in the valleys

Where none seeth Earth.

The sun with his day-long dawning

Tomorrow in that land

Will rise with a golden anger

On the old rocks and the sand;

But they never see, there, Earth’s splendor

Lift like a silver hill

Monstrously over the sea-beds

That no waters fill,

Gleaming with eerie beauty,

Continents bright and the seas

Lucid as palest sapphires

Sold by the Cingalese;

With the long shadows lying

Black, in a land alight

With a more luminous wonder

Than ever comes to our night.

They never see Earth float over,

Whoever they be;

And they know no hint of her purpose.

Neither do we.

А ето и превода:

ПО ПЪЛНОЛУНИЕ

Тази нощ мрак прихлупва Луната

на отвъдната нейна страна,

гдето никой не вижда Земята

и клисурите спят в тъмнина.

Утре там почва новият ден

и свирепото слънце ще жари

като златен порой нажежен

над пустини и диви чукари.

Ала земната прелест и слава

никой няма оттам да съзре

като сребърен хълм да изгрява

над пресъхнало древно море.

Със омайна и призрачна хубост,

с континенти и син океан

като блясъка чист на сапфира

от далечния див Хиндустан.

С черни сенки сред грейнали степи

и с такъв ненадминат разкош,

който никога няма да зърнем,

съзерцавайки земната нощ.

Те не виждат Земята да плува

на всемира сред мрака потаен

и не знаят защо съществува,

както впрочем и ние не знаем.

(P.S. Ако някой успее да намери цялата стихосбирка, ще му бъда безкрайно благодарен.)