“Странно, но страхът е единственото рошаво и настръхнало нещо, което живее у мен и от мен и вероятно ще ме напусне последно. Може би когато вътре у мене не остане нищо за ядене, той ще се премести в някой по-млад и възторжен човек. Ако разбере, че вече няма храна за него, страхът ще изпълзи от сухите ми невъзмутими очи и ще се пресели някъде, където има надежда. Защото той с нея се храни. У човека, който е готов да се раздели с живота си, страхът няма какво повече да прави. Плъзга се по голите и безчувствени нерви и като лига оставя по земята мокри петна. Това са единствените следи от неговите невидими стъпки.”