Людмил Станев > Quotes

“... ако си представите четенето като опияняващо удоволствие, всичко става съвсем друго. В бара може да си поръчате 100 страници Джойс и 25 страници Кафка (все пак той е по-силен). Да не говорим за Хемингуей и Фитцджералд, от които се поръчват направо цели глави. Всеки си поръчва любимия автор. Барманът също от време на време прочита по някоя страница. И тъкмо сте свършили парите, но ви се чете още, и се появява някой непознат благодетел и казва: "Дай на всички по 50 страници от Селинджър. Днес аз черпя. Имам повод." А какъв е поводът? Човекът с широките пръсти е спечелил на лотария събраните съчинения на Дикенс с оригинални илюстрации. Всички са усмихнати и радостни. Двамата старци в ъгъла се смеят шумно. Ами разбира се - и двамата четат Швейк. Богатият господин вляво от бара чете Шекспир и си разрежда с литературен анализ. Но това са луксове, които не всеки може да си позволи. Най-зле са скитниците без пукната пара, които могат да разчитат само на някой безплатно подхвърлен том от Маркс или Ленин - все неща неприятни за четене и неводещи до опиянение. Не дай си боже да прочетат стихотворение за партията от български автор. Тогава токсикологията не им мърда.

Но да се върнем в бара и да видим какво става там. Някои вече са чели прекалено много. Ето, високият младеж в ъгъла плаче и крещи, че животът е безсмислен и му се повдига от толкова много Камю. А седналата до него хубава блондинка, явно прекалила с Мопасан, го гледа влажно и се опитва да го целуне. Възрастният мъж зад тях, очевидно закоравял читател, смесва Толстой с Набоков, за да понесе по-лесно "Ана Каренина". По-нататък е тоалетната. Старицата, която събира таксата, естествено чете вестник. Самата тоалетна е заета. Там пристрастените четат Буковски и Керуак, след което излизат с променени зеници. Сред читателите има, разбира се, и такива, които нищо не разбират от литература и спокойно може да им пробутат списание "Наш дом" вместо Балзак или "Ръководство по охрана на труда" вместо "Жерминал" на Зола. Те, разбира се, и разводнен текст няма да усетят и с часове могат да четат "Отнесени от вихъра", мислейки я за "Кама сутра". Всички други нещастници, които нямат пари за четене, пишат в близкото бинго цифри или решават кръстословици. Разбира се, и с четенето не бива да се прекалява, защото може да ви се увеличи мозъкът и тогава няма спасение. Сутрин, докато не прочетете едно малко хайку, ръцете ви ще треперят и светът ще ви изглежда чужд и враждебен. [...]

Отказването от четене е много трудно, почти невъзможно. Но все пак можете да опитате като от силни минете на слаби текстове и накрая на напълно безвредни вестници, партийни програми и предизборни обещания. Така ще стигнете до отвращение от четенето.”
― Людмил Станев

“Най-трудната задача

Като къщички са очите ти.
Като къщички двете.
Искам там да живея.
На прозореца – цвете.”
― Людмил Станев, По-малко

“Убийство по Коледа

Убитите елхи посмъртно
със ордени блестящи наградихме.”
― Людмил Станев

“Първият ми текст беше: „Излизам да играя, ще закъснея". Нарочно не съм го публикувал, защото е прекалено личен. Но познавам хора, които, без да им мигне окото, биха го публикували…”
― Людмил Станев

“Ветроходът отминава и аз продължавам да стоя на прозореца. И отново чувам оня съсък на тетивата. Един старец бута бебешка количкa, пълна с кашони и стари дрехи. Гледам бебешката количка и стареца, който я бута, и си представям как той се прибира някъде, слага в детско креватче старите кашони и други ненужни на света неща. Oблaкътва се на креватчето и тихичкo започва да пее с износените си, изтрити устни приспивна песен...
И може би си мисли, че като порасне боклученото дете, то ще го гледа.
И все по-безумна става приспивната песен на стареца. А боклученото дете, усетило влагата, прокапала в кpeватчето, оживява и бавно, бавно прегръща стареца. Започва да расте все по-бързо и по-бързо и го обгръща целия.
И на стареца вече не му е студено. Защото има кой да го обича. И сега той спокойно може да отиде в своя рай. Там, където има хиляди празни кашони, безброй стари дрехи, блестящи замъци от милион празни бутилки. Има боклуци, достатъчни за всички старци на света. И те вече няма да се карат за ненужните на света неща.”
― Людмил Станев, Неприятният татарин

“Диалог между Сталин и Станиславски
Сталин: Аз съм бащата на народите!
Станиславски: Не ви вярвам!
Край на диалога (и на Станиславски)”
― Людмил Станев, Няма такава книга

“И веднъж, както си стоях на прозореца, чух този звук. Чух съсъка на тетивата. И разбрах, че съм улучил някой друг, който също стои и гледа през прозореца. Улучил съм бабичка, която стои и гледа през прозореца. Гледа тя досущ като кaпитан на мостик и също като него иска да види земя. Но никога няма да види бабата земя, защото къщата ѝ никак не се движи.
И тя само улици, хора и безразборно движение ще вижда, но истинска земя - никога. Taкaвa, дето да ражда, искам да кaжa. Но все си мисля, че някой път от много взиране на хиляди самотни бабички ще се чуе тътен и грохот. И тогава ще потеглят безброй градски къщи и хиляди етажи от измислени панелни апартаменти. Ще потеглят те към селата и като щастливи капитани бабичките ще акостират на земята, която винаги са искали да видят. Ще вържат те със забрадките къщичките за някое дърво и като тежка котва ще им падне камък от сърцето.
И веднъж завинаги ще останат те при тяхната земя.
При тяхната си Амepикa.
Цял живот са пътували бабичките зад прозорците това дълго и невъзможно oколосветско пътешествие, за да се върнат пак там, откъдето са тръгнали.
Но няма да има топовни салюти и радостни посрещачи. Защото друга е традицията за посрещане. За такова посрещане.
Ще се наредят близките и ще посрещат акостиралите бабички пo стар български обичай с варено жито и бонбони "Лакта". Ще си спомнят те за дългото пътуване, а мъжете неловко ще пушат В другата стая. Ще пушат, ще пушат и нищо няма да казват. Защото изсъхнали са думите и като стара врата скърцат те. Само вятърът от време на време ще блъсне вратата и ще разпилее белите пердета като платна на ветроход.”
― Людмил Станев, Неприятният татарин

“1940 — 1950

Да, това е доста неприятен период. Потомците на Гьоте горят книги, които не са чели. Двама души с мустаци се скарват по повод формата на мустаците. Масово се избиват хора, които нямат мустаци, и също онези, чиито мустаци са с неправилна форма. Войната отново става световна. На мода са военните униформи. Хората, които мислят по друг начин, се отделят в специални пространства, заградени с бодлива тел. Самолетите вече не превозват пътници, а бомби. Американските дизайнери харесват повече мустаците на Сталин. Хитлер не може да понесе това и се самоубива, докато се бръсне, и войната свършва. Американците не харесват японците и им подаряват ядрени бомби. Пада Желязната завеса и Източна Европа се оказва извън джаза.”
― Людмил Станев, По-малко

“Странно, но страхът е единственото рошаво и настръхнало нещо, което живее у мен и от мен и вероятно ще ме напусне последно. Може би когато вътре у мене не остане нищо за ядене, той ще се премести в някой по-млад и възторжен човек. Ако разбере, че вече няма храна за него, страхът ще изпълзи от сухите ми невъзмутими очи и ще се пресели някъде, където има надежда. Защото той с нея се храни. У човека, който е готов да се раздели с живота си, страхът няма какво повече да прави. Плъзга се по голите и безчувствени нерви и като лига оставя по земята мокри петна. Това са единствените следи от неговите невидими стъпки.”
― Людмил Станев

“Дребни и сухи като хербарий на живота си, жените се събират на черни гроздове, пристъпват бавно с черните си гумени галоши като щъркели от крак на крак и говорят, говорят, говорят. Постоянно говорят за живите като за умрели и за умрелите като за живи.”
― Людмил Станев, Ненакърнимо

“Диалог между Ъ. Хемингуей и С. Фицджералд
Хемингуей: Скот, да имаш голям зелен шкаф?
Фицджералд: (ледено): Не ме наричай скот, имам си име.
Хемингуей: Е, добре де, Скот, имаш ли голям зелен шкаф?
Фицджералд (слага си две бучки лед, още по-ледено): Не!
Хемингуей: Е, значи съм видял жена ти.
КРАЙ НА ДИАЛОГА”
― Людмил Станев

“Сигурно на всеки петдесет или сто години някъде някое малко дете вижда пристигащия и заминаващия Одисей. Това са всичките ни бащи, с които не можахме да говорим навремето, всичките ни любими удавници, които продължават да плават в най-свободния свят. Този, който ние си измислим. И моят кораб отмина, и свободният ми ден – също и ето ме сега: оставам при вас на тези страници. Телефонът ми беше включен и аз тихо излизам от гората и влизам в света на хората. Един свят, който някой е измислил за себе си, а не за мен. Е, това беше моят ден свобода. Само че аз винаги ще виждам нещо бяло на хоризонта и това ще бъде баща ми, когото винаги съм искал да имам. И аз пак ще бъда малък. Винаги мога да избягам, да съм свободен, но не навънка, а навътре, в моите сънувани ливади.”
― Людмил Станев, По-малко

“Друг един известен историк упорито твърдеше, че Ага Мем Нон е стопроцентов турчин. На това твърдение аз му отвърнах, че е известен фактът за турчин на име Кристи. Той живеел в Източните Родопи и всички го наричали с уважение Агата Кристи. След освобождението той се мести в Англия и става известна криминална писателка.”
― Людмил Станев, Рязко

“И така поехме ние в мразовитата софийска нощ – двама приятели с един горещ радиатор. От време на време спирахме, топлехме се на радиатора и продължавахме в нощта. И в този момент разбрах, че никъде по това време в света няма двама такива човеци. Да вървят така в зимната нощ и да си носят горещ радиатор под лунната светлина. Казах му го. Започнахме да се смеем. Постепенно смехът се превърна в сняг, а ние – в две малки отдалечаващи се точки от двете страни на топлината.”
― Людмил Станев, Приятели Мои

“Работих десет години като лекар и пишейки рецепти, овладях кратката форма и имената на някои нашумели лекарства. В една юлска утрин се събудих внезапно с усещането, че някой ме дърпа за ръката. Огледах се и видях, че държа химикалка и пиша: „Няма такава книга“. Ето така започна всичко, а как ще завър­ши, никой не знае.”
― Людмил Станев

“Друг характерен диалог с леко криминален оттенък ми се случи миналото лято. Бях на почивка и рано сутринта срещам един приятел от така наречените криминални бизнесмени. Времето беше прекрасно, вълните тихичко шумяха и слънцето кротко напичаше. Птици пеят и въобще — кич. Моят познат, явно току-що взел душ, обръснат, освежен и доволен от живота и от това, че все още е на свобода, ме вижда и с подкупваща усмивка ме пита: „Така като ме гледаш, колко години ми даваш?“. Моят мълниеносен отговор беше: „Не знам, питай главния прокурор — той ги дава годините“. Оттогава не сме толкова близки, но това изречение се превърна в крилата фраза.”
― Людмил Станев

“Този път ще ви разкажа за нашите невероятни истории с моя приятел К. К. Той е художник и с него се знаем много отдавна, даже преди да се познаваме. Аз съм му подарил два-три мои разказа (с този ще станат четири-пет). А той на мене – картини. От двадесет и осем години сме неразделни, а дори на два-три пъти делихме едно ателие. Художникът, освен че е талантлив, има страшно много метафори в главата си и затова много често ситуациите, в които изпадаме, са като от филм.”
― Людмил Станев, Приятели Мои

“Тайни изследвания върху тайните служби

Тайните служби са толкова тайни, че никой не знае точно с какво се занимават, но гамата е много широка – от четене на чужди писма до изследване на урина от заподозрени. Хората, заети в тези служби, са толкова засекретени, че дори не знаят, че работят в тях. Нещо повече, те не знаят дали съществуват реално и се налага постоянно да следят съобщенията във вестниците, за да открият името си.
Обикновено агентите се снабдяват с измислено име и фалшиви мустаци. По-известни са случаите със Сталин и Хитлер.
Хитлер например, снабден с фалшиви мустаци, бил съветски агент, но за да не го заподозре никой, започнал война срещу собствената си страна и така съсипал Германия.
Йосиф Джугашвили, с кодовото име Сталин, бил немски агент (също с фалшиви мустаци) и съответно се борил срещу родината си, унищожавайки предимно руснаци. Тази дейност той продължил с голям успех и след войната.
Тогава настъпва и периодът на „студената война“. Терминът не означава бой със снежни топки, както и от названието „нежна революция“ не следва, че тя се прави от хомосексуалисти. Това са метафори, които тайните служби много обичат. Но така е, защото те са силно увлечени по изкуството: от издаването на чужди писма в нередактиран вид до поставянето на пиеси - колаж от подслушани телефонни разговори.
Значителен е техният принос в присъждането на Нобеловата награда. Знае се, че преследването на известни творци е правопропорционално на вероятността те да получат тази награда.
Драстична промяна в развитието на изкуството внасят американските тайни служби. Обслужвайки интересите на киномагнатите, те започват виетнамската война, след което Холивуд произвежда над две хиляди филма за Виетнам и вдига рязко продажбите си.
Каквото и да кажем за дейността на тайните служби, ще бъде непълно. Но можем да бъдем сигурни в едно: и те като глистите са скрити за окото и обитават обществения организъм. На светло може да ги изкара само сериозно разстройство в обществото.”
― Людмил Станев

“Моят приятел Кольо имаше депресия. Това, разбира се, е нормално, особено през зимата. Но историята с неговата депресия е доста невероятна. Заедно с депресията двамата отиват в Пловдив. Какво са правили там, не е много ясно. Но Кольо се връща от Пловдив в София без депресията. Оттук нататък разказът става наистина странен. Кольо е доста обезпокоен, защото е свикнал с депресията и без нея му е прекалено весело. А той не иска да му е нормално и весело. Постепенно започва да го обзема паника, още повече че това не е първата депресия, която губи в Пловдив. Когато се почувствал страшно весело и застрашително нормално, трескаво отпътувал за Пловдив да търси депресията си. Разпитвал на всички места, където бил с нея. Но оттогава, откакто били заедно, никой не я бил виждал...”
― Людмил Станев

“Страниците не крещят, не ръкомахат, не ви бутат по рамото:”Слушай сега“. Те са като археологически отломки по дъното и който има „кислородни бутилки“ и пожелае да ги види, ще ги съзре. През вековете те деликатно си стоят долу, побутвани невидимо от вълните на времето и нямат никакви желания.”
― Людмил Станев, Приятели Мои

“Много лирично стана това последното. Аз не съм лиричен. Не, не, не се поддавам. Стига да не е тъмно. Тогава трябва постоянно да мисля, защото не може да ми се закачи погледът на нещо. И става тревожно положението. Поне да имах една червена лампичка да ми свети, ама нямам. Ето за какво са червените лампички, си мисля аз. Тревога!, ти казват тe и мигат. Той Дeкapт още го е казал това за тъмното и пещерните идоли. Лично според мен в праисторическо време червени лампички не е имало. Аз, катo имам някой път повече време и ерудиция, ще взема да седна и да напиша една приказка за червената лампичка. Но като се познавам, винаги стигам само до сядането. Е, някой път съм и лягал, но това вече е друго, то е най-вече тежък пиянски сън. Знаете ли кoe му е най-лошото на съня? Че като се събудиш, пак си на същото място. Много пъти съм опитвал така да се придвижа, но никога не съм успявал. Напротив и само напротив. Винаги се събуждам с вкус на скръбна кухничка в устата. Но това, коетo исках да ви кажа за мойте опити за движение, е много важно. Не претендирам за откритие. Ето и самото откритие - то засяга блуса. Oткрих, че той не е, както всички си мислят, музика, а начин някaкъв на придвижване. Представете си негрите, но не тия от общежитията, нито пък Анкъл Бенс, а онези негри, дето са седнали на платформите. Висят им на тях кpaкaтa и всеки ритъм на товарния влак сменя пейзажа. А негрите остават същите. Но това е само видимо. Винаги от север на юг пътуват негрите, натам пътуват и скитниците, които са истинските негри на света. Не съм съгласен с Джон Ленън, защото той няма вкус. За справка е достатъчно да погледнете Йоко Оно. За paзликa от влаковете блусът е много по-удобен. Тези, които виждат блуса, пътуват, а тези, които само го чуват, остават на гарата като тъжни изпращачи без билет за това безкрайнo пътуване.
Ето това си мисля аз за блуса и вече не ме е страх от тъмното. Защото знам, че тъмното, което виждам, са минаващи съвсем непринудено и по своя воля покрай мен пустоши...”
― Людмил Станев

“Малката хлебарка ce научи да чете по трохите в бyквapa на Франц К. Тя нямаше много грижи около хляба, затова се научи да чете бързо. Много четеше и много мислеше. Дори започна да пише. И тъй като не е много прието xлебарки да публикуват в периодичния печат, тя пишеше писма. Постепенно започна да се влюбва. Научи се да усеща красотата на човешкия живот и безсмислието на неговата краткотрайност. Тогава тя отиде при баща си и кaзa:
- Tатко, не искам повече да бъда xлeбapкa. Старият хлебар я погледна тъжно, обърна очи към невзрачната си фypничкa и тихо се разрида.”
― Людмил Станев

“Kaкво нещо е животът, мислел си той. Нямам късмет и това си е. И още колко други неща си нямам, си мислел дядото и извадил списък на нещата, които си няма. Все изваждам разни неща, но не са златни pибки. Веднъж извадих една подводница. И тя не само че не ми изпълни желанието, но започна и да стреля по мен. Друг път извадих риба трион, риба чyк, риба менгеме и дори цяло дърводелcкo ателие, но златна pибкa така и не хванах. След това улових огромен марлин и прописах pазкази. Но оттогава все смъртта ме влече. Отказах се от paзказите и ето ме пак тук.
Погледнал тъжно дядото водата и си казал: "Днес е добър ден за лов на златни рибки." Едва изрекьл тези думи и мрежата се разклатила като крака на обесен. Старецът рязко я издърпал и видял, че вътре се мята златна рибка. Без да е арменец златар, рибарят разбрал, че това е шансът.”
― Людмил Станев

“След кaтo Фидел Кастро измисли кубизма, разбрах, че кyбинките ca обувки, а не жени, същото се случи и с канадките. Те пък се оказаха шуби. Но най-много ме разстрои откpитието, че пер-ла-шес е пералня, а не гробище в Париж. A когато едно малко ромче (не 50 грама, а циганче) ми каза "Дум спиро сперо" и ми подаде торбичка с лепило, разбрах какво е имал предвид Спиноза. Ето поради тия и много други несъответствия трябва да бъдете много внимателни.”
― Людмил Станев, Неприятният татарин