“Ветроходът отминава и аз продължавам да стоя на прозореца. И отново чувам оня съсък на тетивата. Един старец бута бебешка количкa, пълна с кашони и стари дрехи. Гледам бебешката количка и стареца, който я бута, и си представям как той се прибира някъде, слага в детско креватче старите кашони и други ненужни на света неща. Oблaкътва се на креватчето и тихичкo започва да пее с износените си, изтрити устни приспивна песен...
И може би си мисли, че като порасне боклученото дете, то ще го гледа.
И все по-безумна става приспивната песен на стареца. А боклученото дете, усетило влагата, прокапала в кpeватчето, оживява и бавно, бавно прегръща стареца. Започва да расте все по-бързо и по-бързо и го обгръща целия.
И на стареца вече не му е студено. Защото има кой да го обича. И сега той спокойно може да отиде в своя рай. Там, където има хиляди празни кашони, безброй стари дрехи, блестящи замъци от милион празни бутилки. Има боклуци, достатъчни за всички старци на света. И те вече няма да се карат за ненужните на света неща.”