“Сигурно на всеки петдесет или сто години някъде някое малко дете вижда пристигащия и заминаващия Одисей. Това са всичките ни бащи, с които не можахме да говорим навремето, всичките ни любими удавници, които продължават да плават в най-свободния свят. Този, който ние си измислим. И моят кораб отмина, и свободният ми ден – също и ето ме сега: оставам при вас на тези страници. Телефонът ми беше включен и аз тихо излизам от гората и влизам в света на хората. Един свят, който някой е измислил за себе си, а не за мен. Е, това беше моят ден свобода. Само че аз винаги ще виждам нещо бяло на хоризонта и това ще бъде баща ми, когото винаги съм искал да имам. И аз пак ще бъда малък. Винаги мога да избягам, да съм свободен, но не навънка, а навътре, в моите сънувани ливади.”