Annex Kapi

“Този път ще ви разкажа за нашите невероятни истории с моя приятел К. К. Той е художник и с него се знаем много отдавна, даже преди да се познаваме. Аз съм му подарил два-три мои разказа (с този ще станат четири-пет). А той на мене – картини. От двадесет и осем години сме неразделни, а дори на два-три пъти делихме едно ателие. Художникът, освен че е талантлив, има страшно много метафори в главата си и затова много често ситуациите, в които изпадаме, са като от филм.”
― Людмил Станев, Приятели Мои

“1940 — 1950

Да, това е доста неприятен период. Потомците на Гьоте горят книги, които не са чели. Двама души с мустаци се скарват по повод формата на мустаците. Масово се избиват хора, които нямат мустаци, и също онези, чиито мустаци са с неправилна форма. Войната отново става световна. На мода са военните униформи. Хората, които мислят по друг начин, се отделят в специални пространства, заградени с бодлива тел. Самолетите вече не превозват пътници, а бомби. Американските дизайнери харесват повече мустаците на Сталин. Хитлер не може да понесе това и се самоубива, докато се бръсне, и войната свършва. Американците не харесват японците и им подаряват ядрени бомби. Пада Желязната завеса и Източна Европа се оказва извън джаза.”
― Людмил Станев, По-малко

“Друг един известен историк упорито твърдеше, че Ага Мем Нон е стопроцентов турчин. На това твърдение аз му отвърнах, че е известен фактът за турчин на име Кристи. Той живеел в Източните Родопи и всички го наричали с уважение Агата Кристи. След освобождението той се мести в Англия и става известна криминална писателка.”
― Людмил Станев, Рязко

“Странно, но страхът е единственото рошаво и настръхнало нещо, което живее у мен и от мен и вероятно ще ме напусне последно. Може би когато вътре у мене не остане нищо за ядене, той ще се премести в някой по-млад и възторжен човек. Ако разбере, че вече няма храна за него, страхът ще изпълзи от сухите ми невъзмутими очи и ще се пресели някъде, където има надежда. Защото той с нея се храни. У човека, който е готов да се раздели с живота си, страхът няма какво повече да прави. Плъзга се по голите и безчувствени нерви и като лига оставя по земята мокри петна. Това са единствените следи от неговите невидими стъпки.”
― Людмил Станев