Annex Kapi

“1940 — 1950

Да, това е доста неприятен период. Потомците на Гьоте горят книги, които не са чели. Двама души с мустаци се скарват по повод формата на мустаците. Масово се избиват хора, които нямат мустаци, и също онези, чиито мустаци са с неправилна форма. Войната отново става световна. На мода са военните униформи. Хората, които мислят по друг начин, се отделят в специални пространства, заградени с бодлива тел. Самолетите вече не превозват пътници, а бомби. Американските дизайнери харесват повече мустаците на Сталин. Хитлер не може да понесе това и се самоубива, докато се бръсне, и войната свършва. Американците не харесват японците и им подаряват ядрени бомби. Пада Желязната завеса и Източна Европа се оказва извън джаза.”
― Людмил Станев, По-малко

“Сигурно на всеки петдесет или сто години някъде някое малко дете вижда пристигащия и заминаващия Одисей. Това са всичките ни бащи, с които не можахме да говорим навремето, всичките ни любими удавници, които продължават да плават в най-свободния свят. Този, който ние си измислим. И моят кораб отмина, и свободният ми ден – също и ето ме сега: оставам при вас на тези страници. Телефонът ми беше включен и аз тихо излизам от гората и влизам в света на хората. Един свят, който някой е измислил за себе си, а не за мен. Е, това беше моят ден свобода. Само че аз винаги ще виждам нещо бяло на хоризонта и това ще бъде баща ми, когото винаги съм искал да имам. И аз пак ще бъда малък. Винаги мога да избягам, да съм свободен, но не навънка, а навътре, в моите сънувани ливади.”
― Людмил Станев, По-малко

“И така поехме ние в мразовитата софийска нощ – двама приятели с един горещ радиатор. От време на време спирахме, топлехме се на радиатора и продължавахме в нощта. И в този момент разбрах, че никъде по това време в света няма двама такива човеци. Да вървят така в зимната нощ и да си носят горещ радиатор под лунната светлина. Казах му го. Започнахме да се смеем. Постепенно смехът се превърна в сняг, а ние – в две малки отдалечаващи се точки от двете страни на топлината.”
― Людмил Станев, Приятели Мои

“Странно, но страхът е единственото рошаво и настръхнало нещо, което живее у мен и от мен и вероятно ще ме напусне последно. Може би когато вътре у мене не остане нищо за ядене, той ще се премести в някой по-млад и възторжен човек. Ако разбере, че вече няма храна за него, страхът ще изпълзи от сухите ми невъзмутими очи и ще се пресели някъде, където има надежда. Защото той с нея се храни. У човека, който е готов да се раздели с живота си, страхът няма какво повече да прави. Плъзга се по голите и безчувствени нерви и като лига оставя по земята мокри петна. Това са единствените следи от неговите невидими стъпки.”
― Людмил Станев