Annex Kapi

“Странно, но страхът е единственото рошаво и настръхнало нещо, което живее у мен и от мен и вероятно ще ме напусне последно. Може би когато вътре у мене не остане нищо за ядене, той ще се премести в някой по-млад и възторжен човек. Ако разбере, че вече няма храна за него, страхът ще изпълзи от сухите ми невъзмутими очи и ще се пресели някъде, където има надежда. Защото той с нея се храни. У човека, който е готов да се раздели с живота си, страхът няма какво повече да прави. Плъзга се по голите и безчувствени нерви и като лига оставя по земята мокри петна. Това са единствените следи от неговите невидими стъпки.”
― Людмил Станев

“Сигурно на всеки петдесет или сто години някъде някое малко дете вижда пристигащия и заминаващия Одисей. Това са всичките ни бащи, с които не можахме да говорим навремето, всичките ни любими удавници, които продължават да плават в най-свободния свят. Този, който ние си измислим. И моят кораб отмина, и свободният ми ден – също и ето ме сега: оставам при вас на тези страници. Телефонът ми беше включен и аз тихо излизам от гората и влизам в света на хората. Един свят, който някой е измислил за себе си, а не за мен. Е, това беше моят ден свобода. Само че аз винаги ще виждам нещо бяло на хоризонта и това ще бъде баща ми, когото винаги съм искал да имам. И аз пак ще бъда малък. Винаги мога да избягам, да съм свободен, но не навънка, а навътре, в моите сънувани ливади.”
― Людмил Станев, По-малко

“Диалог между Ъ. Хемингуей и С. Фицджералд
Хемингуей: Скот, да имаш голям зелен шкаф?
Фицджералд: (ледено): Не ме наричай скот, имам си име.
Хемингуей: Е, добре де, Скот, имаш ли голям зелен шкаф?
Фицджералд (слага си две бучки лед, още по-ледено): Не!
Хемингуей: Е, значи съм видял жена ти.
КРАЙ НА ДИАЛОГА”
― Людмил Станев

“Друг характерен диалог с леко криминален оттенък ми се случи миналото лято. Бях на почивка и рано сутринта срещам един приятел от така наречените криминални бизнесмени. Времето беше прекрасно, вълните тихичко шумяха и слънцето кротко напичаше. Птици пеят и въобще — кич. Моят познат, явно току-що взел душ, обръснат, освежен и доволен от живота и от това, че все още е на свобода, ме вижда и с подкупваща усмивка ме пита: „Така като ме гледаш, колко години ми даваш?“. Моят мълниеносен отговор беше: „Не знам, питай главния прокурор — той ги дава годините“. Оттогава не сме толкова близки, но това изречение се превърна в крилата фраза.”
― Людмил Станев