Annex Kapi

“Диалог между Ъ. Хемингуей и С. Фицджералд
Хемингуей: Скот, да имаш голям зелен шкаф?
Фицджералд: (ледено): Не ме наричай скот, имам си име.
Хемингуей: Е, добре де, Скот, имаш ли голям зелен шкаф?
Фицджералд (слага си две бучки лед, още по-ледено): Не!
Хемингуей: Е, значи съм видял жена ти.
КРАЙ НА ДИАЛОГА”
― Людмил Станев

“1940 — 1950

Да, това е доста неприятен период. Потомците на Гьоте горят книги, които не са чели. Двама души с мустаци се скарват по повод формата на мустаците. Масово се избиват хора, които нямат мустаци, и също онези, чиито мустаци са с неправилна форма. Войната отново става световна. На мода са военните униформи. Хората, които мислят по друг начин, се отделят в специални пространства, заградени с бодлива тел. Самолетите вече не превозват пътници, а бомби. Американските дизайнери харесват повече мустаците на Сталин. Хитлер не може да понесе това и се самоубива, докато се бръсне, и войната свършва. Американците не харесват японците и им подаряват ядрени бомби. Пада Желязната завеса и Източна Европа се оказва извън джаза.”
― Людмил Станев, По-малко

“Този път ще ви разкажа за нашите невероятни истории с моя приятел К. К. Той е художник и с него се знаем много отдавна, даже преди да се познаваме. Аз съм му подарил два-три мои разказа (с този ще станат четири-пет). А той на мене – картини. От двадесет и осем години сме неразделни, а дори на два-три пъти делихме едно ателие. Художникът, освен че е талантлив, има страшно много метафори в главата си и затова много често ситуациите, в които изпадаме, са като от филм.”
― Людмил Станев, Приятели Мои

“Сигурно на всеки петдесет или сто години някъде някое малко дете вижда пристигащия и заминаващия Одисей. Това са всичките ни бащи, с които не можахме да говорим навремето, всичките ни любими удавници, които продължават да плават в най-свободния свят. Този, който ние си измислим. И моят кораб отмина, и свободният ми ден – също и ето ме сега: оставам при вас на тези страници. Телефонът ми беше включен и аз тихо излизам от гората и влизам в света на хората. Един свят, който някой е измислил за себе си, а не за мен. Е, това беше моят ден свобода. Само че аз винаги ще виждам нещо бяло на хоризонта и това ще бъде баща ми, когото винаги съм искал да имам. И аз пак ще бъда малък. Винаги мога да избягам, да съм свободен, но не навънка, а навътре, в моите сънувани ливади.”
― Людмил Станев, По-малко