“През шейсетте години българската литература прави важно откритие. Наместо героят на петдесетте, който през цялата творба носи идеята на яките си мишци, писателите предлагат на внимателно очакващия читател образа на неординерния и непредсказуем Търсач. Търсача на идеи. От естетическа, пък и от социалнополитическа гледна точка това се оказа непоправимо. Самото време започва да става недоверчиво — героите заразяват читателя със съмнения.
През това десетилетие жанрът на романа взема много важно географско решение — екстрадира героя си на острова на Историята. На заточение, но свободен. Тук той реализира две изключителни възможности. На първо място генерира, произвежда памет — нещо твърде невъзпитано през петдесетте години. На второ — дръзко и безнаказано разхожда горещите си съвременни идеи из иначе безобидните мъртви експонати на историческата тема. И още — художественото заиграване с историческата истина актуализира проблема за Истината изобщо, за нейната релативност, относителност, недоказуемост. Върху тая благородна пясъчна несигурност се издигат словесните крепости на „Летопис на смутното време“, „Цената на златото“, „Време разделно“, „Антихрист“.”