“Почти всеки ден, от години вече, взема в ръка перото и пише. Няма имена и няма адреси, които да сложи на пликовете - но има един живот за разказване. И на кого, ако не на нея? Той мисли, че когато се срещнат, ще бъде хубаво да положи в скута ѝ кутия от махагон, пълна с писма и да ѝ каже
- Чаках те.
Тя ще отвори кутията и бавно, когато поиска, ще чете писмата едно по едно и проследявайки по обратния ѝ път километрова нишка синьо мастило, ще прегърне годините - дните, миговете, - които този мъж, преди още да я познава, вече ѝ е подарил.
Или може би просто ще обърне кутията и слисана пред смешния снеговалеж от писма, ще се усмихне, казвайки на този мъж
- Ти си луд.
И завинаги ще го обикне.”