“В Оная гора живееше една Елфида с разплакани розови очи.
Тя виждаше градушката в розово. Мислеше, че падат бонбони. И плачеше, щом я насинят.
Тя виждаше жабчетата в розово. Мислеше тинята за сметана. И плачеше, щом я окалят.
Тя виждаше Елхичката в розово. Мислеше бодлите ѝ за перушина. И плачеше, щом я убодат.
Виждаше и камъните в розово. И плачеше, щом я препънат...
Накрая изплака толкова сълзи, че и последната капчица розово се отцеди от клепките ѝ.
И прогледна!
И разбра, че градушката удря, тинята цапа, елхичката боде, а камъните препъват. Обаче никой от тях не иска да я нарани. Те просто са такива, каквито са...”