“Чакам празния неделен ден със сърцебиене.
Не че непредвиден хоризонт ще ми отключи,
не че ще ме срещне с новости до световиене -
просто за това, че нищо няма да се случи.

Всяка възраст на деня ще бъде моя собствена:
рошавото русо утро с детската сънливост,
бавно зреещата, сочна плодност на следобеда,
залезът самовглъбен, със вечността се сливащ.

И преди да спусна със домашен жест завесите,
в оня промеждутък между ден и нощ внезапно
ще съзра света, стопен във сенките... Къде си ти,
властна, хищна яркост, дето цял живот ми грабна?

И ще ме застигне закъснялото откритие:
пълен е денят без никакви неща големи,
ден без шум, без екзалтации и без събитие.
Дишам и не иде нищо дъх да ми отнеме.”