“Изсъхналите листа са красиви, но мъртви. Те гният, превръщат се в храна за растенията, които раждат нови листа. Но те са други, а не същите листа. Жива материя, погълнала органичната енергия на умрялата.
Животът се грижи за масата, а личността не е приоритет. Дори и да има Господ, той със сигурност не се отчита само на един човек. Тогава Бог определено не чака и да му се отчитат поединично.
Човек се преражда като енергия, не като личност и съзнание. Това, което усещам в момента, е само тук, сега и за мен. "После" няма да съществува никога. Тогава длъжен ли съм да бъда отговорен? Не е ли по-правилно да бъда алчен егоист? Ако наистина няма съд след смъртта... Тогава страхът изчезва, моралът се обезсмисля, доброто губи илюзорната си стойност. Светците се превръщат в глупаци, дебили, посмешище за алкохолици като мен, пелтечещ неразбираемо в бълбукащите канавки на живота.
Човек не може да бъде пълноценен за себе си приживе. Човек спира да бъде след смъртта. В човека няма никакъв смисъл, а кръговратът е по-алчен дори и от нас.
Страх или щастие...
Възпитание или порив...
Първична глупост или суетно самоунищожение...”