Albena Nikolova > Albena's Quotes

Showing 1-18 of 18
sort by

  • #1
    Clifford D. Simak
    “But man had changed. He had lost the old knowledge and old skills. His mind had become a flaccid thing. He lived from one day to the next without any shining goal. But he still kept the old vices—the vices that had become virtues from his own viewpoint and raised him by his own bootstraps. He kept the unwavering belief that his was the only kind, the only life that mattered—the smug egoism that made him the self-appointed lord of all creation.”
    Clifford D. Simak, City

  • #2
    George Harrison
    “It's all in the mind.”
    George Harrison

  • #3
    Дамян Дамянов
    “Многоточие...
    Обичам този знак. Макар неважен,
    макар неясен... Скъсан... Просто малко...
    Човекът нещо искал е да каже...
    Но... изведнъж се сетил... Премълчал го...
    ...Защо - не знаеш... Скъсаната нишка
    останала. А той самият - де го?
    Три точици... Прекъсната въздишка...
    Единствен спомен... Някому... От него...”
    Дамян Дамянов

  • #4
    Дамян Дамянов
    “Защо ни е вълшебен,чуден остров?!
    И на земята стават чудеса!
    Великото е винаги най-просто!
    Една луна, две капчици роса,
    една случайна мъничка разходка
    ...и топлината на една ръка...”
    Дамян Дамянов

  • #5
    Дамян Дамянов
    “ЧУДО
    Грозното момиче се събуди
    малко по-красиво заранта.
    Някакъв човек незнаен, чуден,
    беше го прегръщал през нощта.
    Грозното бе станало красиво,
    тихо се усмихна на деня.
    Не изми лицето си щастливо,
    за да не измие и съня...”
    Дамян Дамянов

  • #6
    Дамян Дамянов
    “Само поетът и лудия могат
    само със двеста другари
    голи да влязат във живия огън
    и крепост с глава да събарят.
    Само поетът и лудият дръзват
    С юмрук да трошат вековете!
    Българио, майко, горд съм до сълзи,
    Че раждаш и „луди“ поети!”
    Дамян Дамянов

  • #7
    Дамян Дамянов
    “България, и святата, и милата,
    която няма нищо общо с думите,
    която бе за Дякона бесилото,
    а пък за Ботев - Вола с куршумите.
    ...Сега това е романтично минало,
    а те самите - приказка, героика.
    Но всяка нощ, безименни и именни,
    се връщат те в кръвта и в покоя ми.
    Изпълват стаята и мен. И питат:
    - Строшихте ли на този свят оковите?”
    Дамян Дамянов

  • #8
    Дамян Дамянов
    “Когато си на дъното на пъкъла,
    когато си най-тъжен, най-злочест,
    от парещите въглени на мъката
    си направи сам стълба и излез.

    Когато от безпътица премазан си
    и си зазидан в четири стени,
    от всички свои пътища прерязани
    нов път си направи и пак тръгни.

    Светът когато мръкне пред очите ти
    и притъмнява в тези две очи,
    сам слънце си създай и от лъчите му
    с последния до него се качи.

    Трънлив и сляп е на живота ребусът,
    на кръст разпъва нашите души.
    Загубил всичко, не загубвай себе си –
    единствено така ще го решиш!”
    Дамян Дамянов

  • #9
    Дамян Дамянов
    “Да беше камък, щеше да се пръснеш -
    веднъж ли те скова вихрушка зла!
    Да беше феникс, щеше да възкръснеш,
    от пепелта направило крила!

    Да бе дърво, жарта на твойта обич
    би паднала над тебе като гръм!
    Мъртвец да бе, би станало от гроба
    и викнало би: "Не! Мъртвец не съм!"...

    ... Но ти търпиш, защото си сърце!...”
    Дамян Дамянов

  • #10
    Дамян Дамянов
    “Заспиваш ли, аз май че те събудих,
    прости ми, че дойдох при теб сега.
    Душата ми се стяга до полуда
    в прегръдките на свойта самота.
    Самичък съм, а тъй ми се говори,
    устата ми залепва да мълчи ...
    Не ме пъди, ще си отида скоро,
    аз дойдох тук на бурята с плача.
    Ще седна до главата ти, ей тука
    и ще ти разкажа приказка една,
    в която е положил зла поука
    един мъдрец от стари времена.
    Един разбойник цял живот се скитал
    и нивга не се връщал у дома,
    вместо сърце, под ризата си скрита
    той носел зла и кървава кама.
    Преварвал той замръкнали кервани
    и само денем криел своя нож,
    а ножът му ръжда не хващал,
    човекът като дявола бил лош.
    Но кой знай, един път от умора
    и той на кръстопът заспал.
    Подритвали го бързащите хора
    и никой до главата му не спрял,
    а само малко дрипаво момиче
    челото му покрило с листо.
    Заплакал той за първи път обичан,
    заплакал той, разбойникът, защо ?
    Какво стоплило туй сърце кораво,
    нестоплено в живота никой път !
    Една ръка накарала тогава,
    сълзи от поглед в кърви да текат.
    Една ръка, по-топла от огнище,
    на главореза дала онова,
    което той не би откупил с нищо
    ни с обир скъп, ни с рязана глава.
    Но ти заспа, а тъй ми е студено,
    туй приказно момиче, где е то ?
    То стоплило разбойникът, а мене
    ти никога не стопли тъй, защо?”
    Дамян Дамянов

  • #11
    Дамян Дамянов
    “Аз всяка чужда радост съм обсебил -
    деца ли срещна - милвам с две ръце.
    Светът е мой … Но ако имах теб,
    как пълно би било това сърце.”
    Дамян Дамянов

  • #12
    Дамян Дамянов
    “Интимно

    Не ме допускай толкоз близо ти

    До себе си, щом искаш да съм влюбен

    Ех, вярно е, далечното гнети

    но за това пък близкото погубва!

    Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж —

    Далечното е всъщност ореолът.

    Една мечта се срива отведнъж

    Разбулиш ли я, видиш ли я гола.

    Дори една „Мадона“ от Рембранд

    Погледната от близичко е грозна

    И целия и гений и талант

    Е в нейната далечна грациозност.

    Дори земята, таз, околовръст,

    Която отдалеч е рай вълшебен

    Отблизо ти се вижда буца пръст —

    Пръст, във която ний сте легнем с тебе…”
    Дамян Дамянов

  • #13
    Дамян Дамянов
    “...И трябва всяка радост да изстрадваш,
    да си създаваш прости чудеса,
    на капката да можеш да се радваш
    и в нея да откриваш небеса!”
    Дамян Дамянов

  • #14
    “— Ти не ме обичаш достатъчно — казва с мъка тя. Поглеждам я изненадан.

    — Обичам те толкова, колкото мога. Изабела стои известна време мълчалива.

    — Не е достатъчно — шепне тя. — Никога не е достатъчно! Никога не е достатъчно!

    — Да — казвам аз. — Изглежда, никога не е достатъчно. Никога, през целия живот, никой път, с никого. Изглежда, всякога е недостатъчно и в това е нещастието на света.”
    Ерих Мария Ремарк, The Black Obelisk

  • #15
    Erich Maria Remarque
    “Изабела ме целува. — Музиката! — казва тихо тя. — И светлината на въртележките в мъглата! Къде е останала нашата младост, Рудолф? — Да, къде? — казвам аз и изведнъж усещам сълзи в очите си, без да разбирам защо. — Дали изобщо е имало в живота ни младост? — Ти си моята младост — казвам на Изабела. — Сега зная това. Ти си всичко, което принадлежи към нея. И едното, и другото, и още много повече. И това — че човек разбира нещата едва тогава, когато му се изплъзнат. „Нима ще ми се изплъзне тя? — мисля аз. — Какво приказвам? Била ли е моя някога? И защо да ми се изплъзне? Защото тя го казва? Или защото изведнъж се появи този хладен, безмълвен страх? Тя е казвала вече толкова много неща и аз така често съм се страхувал.“ — Обичам те, Изабела — казвам й. — Обичам те повече, отколкото съм мислил. Това е като вятър, който започва да вее и за който мислим, че е само игрив полъх, а изведнъж сърцето се огъва от него като върба при буря. Обичам те, любов на моето сърце, единствен покой всред общото брожение, обичам те, тебе, която чуваш като ловджийско куче вечер дали цветето е жадно или времето е уморено, обичам те, и любовта се втурва навън от мене като из някоя току-що отключена врата, зад която се разкрива непознатата градина; аз още не разбирам това напълно, учуден към и все още малко ме е срам от моите големи думи, но те шумно връхлитат, ехтят и не ме питат; някой, когото не познавам, говори чрез мен и аз не зная дали това е някой четвъртостепенен мелодраматик или сърцето ми, което вече не се страхува”
    Erich Maria Remarque, The Black Obelisk

  • #16
    “— Кога човек се смята за пораснал?
    Лиза се замисля за момент.
    — Когато мисли повече за себе си, отколкото за другите — казва прегракнало тя и тръшва прозореца.”
    Ерих Мария Ремарк, The Black Obelisk

  • #17
    Erich Maria Remarque
    “— Тогава като какъв искаш да тръгнеш по света? Аз се засмивам. — Като малка искрица живот, която ще се опита да не угасне.”
    Erich Maria Remarque, The Black Obelisk

  • #18
    “Само идиотите мислят, че една нация е по-добра от друга.”
    Ерих Мария Ремарк, The Black Obelisk



Rss